Определение № 5037 от 05.11.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5037 гр. София, 05.11.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Светлана Калинова

Членове:

Гълъбина Генчева

Наталия Неделчева като разгледа докладваното от Гълъбина Генчева Касационно гражданско дело № 20248002104520 по описа за 2024 година

Производството е по чл.288 ГПК.

С решение № 511 от 06.06.2024 г. по в. гр. д. № 237/2024 г. на Бургаския окръжен съд е отменено решение № 260002 от 14.11.2023 г. по гр. д. № 384/2019 г. на РС-Айтос и е отхвърлен предявеният от Т. Г. Г. срещу Ю. Л. М. иск по чл.108 ЗС за установяване на собствеността и предаване владението на ателие № 6, находящо се на четвъртия жилищен етаж от жилищна сграда в [населено място], [улица], със застроена площ от 71, 84 кв. м., състоящо се от спалня, дневна, кухня, баня-тоалетна, антре и две тераси, ведно с избено помещение № 11, разположено в сутерена на сградата, със застроена площ от 7, 25 кв. м., на основание договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 156, том II, рег. № 2187, нот. д. № 250 от 19.04.2010 г.

Прието е, че с определение № 502 от 21.02.2024 г. въззивният съд е уважил възраженията на въззивницата Ю. М. за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила. Ответницата наистина не е била редовно призована за съдебното заседание на 09.02.2023 г., тъй като не е бил спазен едноседмичният срок по чл.56, ал.3 ГПК. Въпреки че не се е явила в това заседание, първоинстанционният съд неправилно е приел, че на основание чл.56, ал.2 ГПК следва да се счита за уведомена за датата на следващото съдебно заседание. Приел е, че ответницата е редовно призована за първото заседание по делото и го е провел в нейно отсъствие. В следващите съдебни заседания е приложил последиците по чл.146, ал.3 ГПК по отношение на някои доказателствени искания на ответницата. На основание чл.226, ал.3 ГПК въззивният съд се е произнесъл по исканията на въззивницата за събиране на доказателства, като е приел част от тях за основателни. Приел е, че ще обсъди в решението си всички доказателства, събрани в първата и въззивната инстанция.

1

От фактическа страна е приел следното:

На 14.10.2008 г. е издадено разрешение за строеж в полза на С. и С. Т. и „Терастрой“ ООД, представлявано от управителя му Ф. Г. Ф.. Проектът е за жилищна сграда с апартаменти, офиси, магазини и гаражи в УПИ VI-189, квартал 179 по плана на [населено място], съгласно одобрен на 13.10.2008 г. инвестиционен проект.

На 17.03.2009 г. „Терастрой“ ООД е сключило с ответницата Ю. Л. М. предварителен договор за покупко-продажба на процесния имот за сумата 48 000 лв., платима на три вноски: 1000 лв. – при подписване на договора, 15 000 лв. – до 31.03.2011 г., 32 000 лв. – до 31.12.2011 г. Продавачът се е задължил да прехвърли имота след издаване на акт образец 16, но не по-късно от 31.12.2014 г. Владението се предава със сключване на договора и след това купувачът има право да извършва довършителни работи със собствени средства и труд.

На 19.04.2010 г. „Терастрой“ ООД продало на ищеца Т. Г. Г. процесния апартамент за сумата от 18 000 лв., при данъчна оценка от 17 555, 90 лв. Страните се съгласили, че сумата е заплатена в брой преди сключване на договора.

На 03.05.2010 г. ищецът е учредил ипотека върху процесния апартамент. Действал е като ипотекарен и солидарен длъжник, както и като управител на „Г.“ ЕООД, което е кредитополучател по обезпечения договор за кредит в размер на 20 000 евро. Кредитът е бил отпуснат при годишна възнаградителна лихва и е следвало да бъде върнат на месечни вноски до 09.05.2014 г.

На 28.03.2011 г. между „Терастрой“ ООД и ответницата Ю. М. е сключен нов договор за същия имот, който включва елементи на предварителен договор за покупко-продажба и договор за изработка. Цената е 47 000 лв. и следва да бъде заплатена на три вноски: 15 000 лв. – при подписване на договора, 16 000 лв. – в тримесечен срок от подписване на договора, 16 000 лв. – в шестмесечен срок от подписване на договора. Владението се предава след издаване на разрешение за ползване в деня на подписване на окончателния договор, но страните могат да се споразумеят владението да бъде предадено преди издаване на акт образец 16. На 28.03.2011 г. Ю. М. е заплатила 15 000 лв., на 04.07.2011 г. – 16 000 лв., на 28.03.2011 г. – 7000 лв. и на 23.10.2011 г. – 9000 лв.

Прието е, че в първата инстанция е разпитан свидетелят Ф. Ф. – управител на „Терастрой“ ООД. Той потвърждава, че през 2009 г. е подписан договор за продажба на апартамент с ответницата. Свидетелят се нуждаел от пари, за да завърши сградата, но по това време банките не отпускали кредит на строителите. Затова свидетелят и ищецът измислили следния план: свидетелят да прехвърли безвъзмездно процесния апартамент на ищеца; апартаментът да бъде ипотекиран от ищеца срещу отпускане на банков кредит; половината от кредита да бъде дадена на свидетеля; след връщане на парите и вдигане на ипотеката имотът да бъде прехвърлен обратно на свидетеля. През 2010 г. ответницата живеела в жилището. Ищецът знаел това, както и че за имота има сключен предварителен договор.

Свидетелят не предложил на ответницата да изтегли кредит, защото идеята била да се приключи всичко по най-бързия начин и освен това банките давали лесно кредити на хора, които работят с кафета и магазини. Според свидетеля Ф. в един момент ищецът спрял да плаща вноските си по кредита. Когато оставали 5000 лв., последният заявил, че ще върне 2 апартамента само срещу заплащане от 20 000 лв. Свидетелят отказал и така се стигнало до настоящото дело.

Според обясненията на ищеца по чл.176 ГПК той е взел кредит за ремонт на магазина си за хранителни стоки. Познава Ф. Ф., но няма никакви бизнес отношения с него. Отрича да са сключвали привидни договори. Не си спомня Ф. Ф. да му е искал някакви пари за довършване на сградата. Ищецът е категоричен, че само той и жена му са плащани вноски по кредита.

Пред въззивния съд е разпитан свидетелят Н. М. – брат на ответницата. Той знае, че сестра му е сключила предварителни договори с Ф. Ф. за прехвърляне на процесния апартамент.

Цената била изплатена изцяло на няколко вноски. Когато дошъл моментът за прехвърлянето, Ф. започнал да се оправдава, че не му стигат документи и да успокоява ответницата, че няма проблеми и че не е нужно да си усложняват живота, щом никой не ги безпокои. След петата или шестата година свидетелят и ответницата се усъмнили. Ф. и ищецът най-накрая им казали за фиктивната сделка между тях. Целта била имотът да се ипотекира срещу отпускане на банков кредит, тъй като банките не искали да отпуснат такъв на Ф., а се намирал в затруднено състояние. Около 2015 г. била проведена среща, на която присъствали ищецът, свидетелят М., сестра му Ю., баща им Л. и съпругът на Ю. – Х., както и една обща позната. На тази среща ищецът изрично признал, че сделката е фиктивна и предложил да прехвърли апартамента на ответницата срещу заплащане на още 5000 лв. Свидетелят видял документи, от които ставало ясно, че Ф. Ф. е внасял пари за кредита на ищеца. През 2019 г. била проведена втора среща с ищеца и адв. Х.. Свидетелят закарал ответницата до кантората на адвоката, но останал пред сградата. От отворения прозорец чул силни гласове, като разбрал, че от ответницата се иска да плати 25 000 лв., за да й бъде прехвърлен апартаментът. Освен това свидетелят сочи, че е присъствал на телефонни разговори, провеждани между Ф. Ф. с ищеца, на които първият е убеждавал втория да прехвърли апартамента на ответницата, като го подсещал, че сделката е фиктивна. Ищецът обаче настоявал, че има нотариален акт и няма да прехвърли имота, докато не се изплатят парите.

Свидетелят установява и ремонтите, които са правени в апартамента поради некачествено строителство. С писмени доказателства са установени и подобренията, извършени от ответницата в имота.

От писмени доказателства, издадени от кредитодателя, се установява, че множество вноски по кредита са правени не само от ищеца, но и от Ф. Ф. (по 300 лв. на 21.07.2010 г., 30.08.2010 г., 31.01.2011 г., 10.03.2011 г., 26.04.2011 г., 28.05.2011 г., 28.07.2011 г., 27.09.2011 г., 18.11.2011 г., 29.02.2012 г., 23.04.2012 г.).

По делото е приет проект на договор за встъпване в дълг от 20.05.2019 г. между банкатакредитор и Ф. Г. Ф., според който последният е следвало да стане съдлъжник по договора за банков кредит. Договорът е подписан само от пълномощник на банката, чиято представителна власт не е оспорена. Приет е и проект от 23.05.2019 г. за споразумение между банката и Ф. Ф. за погасяване на 4000 лв. – главница, лихви и разноски по договора за банков кредит на ищеца и опрощаване на оставащите 738, 97 лв. Договорът е подписан само от пълномощник на банката, чиято представителна власт не е оспорена.

3

Банката е водила и изпълнително дело за събиране на кредита на ищеца. Делото е прекратено с постановление от 11.09.2019 г. Последната вноска по изпълнителното дело е била в размер на 5000 лв.

От правна страна е прието, че искът по чл.108 ЗС е неоснователен, тъй като договорът за покупко-продажба, от който черпи права ищецът, е нищожен. Съдът изцяло е кредитирал показанията на свидетелите Ф. и М., въпреки че са заинтересовани, тъй като съответстват на доказателствата по делото. Уговорките на Ф. с ответницата се установяват от предварителните договори; плащанията на цената – от разписките; плащане на част от кредита на ищеца от св. Ф. – от банковото извлечение. Освен това показанията на св. Ф. и св. М. се допълват взаимно. Тези показания са подробни, непротиворечиви и правдоподобни, поради което съобразно вътрешното си убеждение съдът ги кредитира изцяло.

Прието е, че според практиката на ВКС, когато две лица сключват договор, с който едното дава в заем на другото определена сума пари, както и договор, с който заемателят продава на заемодателя собствения си имот с цел договорът за продажба да обезпечи вземането по договора за заем и че при издължаване на заетата сума имотът ще бъде прехвърлен обратно, действителната воля на страните по договора за продажба е не да прехвърлят собствеността върху имота, а да обезпечат изпълнението на задължението по договора за заем. Приема се, че в този случай договорът за продажба прикрива друго съглашение между страните и като такъв е недействителен на основание чл.17 ЗЗД. Пак според практиката на ВКС ако преди или заедно с възникването на едно вземане страните постигнат съгласие, в случай на неизпълнение кредиторът да стане собственик на определена вещ или да бъде удовлетворен по различен начин от този, който е предвиден в закона, съглашението нарушава забраната на чл.152 ЗЗД и е нищожно поради противоречие със закона. Има случаи, в които договорът за заем не се сключва в писмена форма. Тогава, ако страната твърди, че сделката за прехвърляне на имот е сключена в нарушение на чл.152 ЗЗД за обезпечение на заем, тя следва да установи съществуването на заемното правоотношение. Според практиката на ВКС не се претендират последиците на договора за заем, поради което неприложима е и забраната по чл.164, ал.1, т.3 ГПК. Доказването на заемното правоотношение е с оглед разкриване на характера на съглашението да се обезпечи връщането на получен заем и да се заобиколи забраната на чл.152 ЗЗД, поради което са допустими всички доказателствени средства. Освен това съгласно чл.165, ал.2 ГПК забраната по чл.164, ал.1, т.6 ГПК не се прилага спрямо трети лица. Така е, защото те няма как да разполагат с обратно писмо. Тези лица могат да докажат симулацията с всички доказателствени средства.

Позовавайки се на определение № 948/22.12.2016 г. по гр. д. № 3410/2016 г. на ВКС, IV-то г. о., съдът е приел, че не е необходимо в нотариално оформена сделка за прехвърляне на недвижим имот да бъде записано изрично, че тя обезпечава договор за заем. Съдът в съответствие с чл.20 ЗЗД тълкува действителната воля на страните, като в изпълнение на чл.12 и чл.235 ГПК преценява поотделно и в съвкупност данните по делото, а уговорките между страните се изследват в тяхната взаимовръзка, а не изолирано. Съдът се е позовал и на практика на ВКС за косвеното доказване.