Решение № 29 от 10.01.2026, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 29 гр. Плевен, 10.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ралица Анг. Маринска Ангелова при участието на секретаря Калина В. Димитрова като разгледа докладваното от Ралица Анг. Маринска Ангелова Гражданско дело № 20254430103262 по описа за 2025 година

Производството по гр.д.№3262/2025г. по описа на ПлРС е образувано по искова молба от К. Д. И., чрез адв. Т. М., против „***“ ООД, ЕИК***, със седалище и адрес на управление ***, с която е предявен иск с правно основание чл. 124, ал.1 от ГПК, вр. чл. 26, ал.1 от ЗЗД, вр чл. 22 от ЗПК, за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит №***/***г.

Твърди се, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит №***/***г. за сумата от 1000лв., която сума е получена в брой от ищеца.

Твърди се, че ищецът е поискал да се запознае с договора, но такъв не му е представен. Сочи се, че през м. май. 2025г, служители на ответника са се обадили по телефона на ищеца и са му казали, че дължи сумата от 2000лв. по заема. Сочи се, че с оглед на това, ищецът смята, че по договора е начислена неустойка, която не е включена в ГПР. Твърди се, че договорът за заем е нищожен, на основание чл. 2 от ЗПК. Претендират се разноски. Представят се писмени доказателства.

По делото, в срока по чл. 131 от ГПК, ответникът „***“ ООД, ЕИК***, чрез адв. Хр. М., изразява становище за неоснователност на предявения иск.

Твърди се, че процесният договор е действителен, като са спазени всички изисквания по ЗПК. Сочи се, че при формирането на ГПР са спазени всички изисквания по чл. 11, ал.1, 10 от ЗПК. Сочи се, че ГПР по договора е 64,82 % 1 при нормативно определеният максимум от 65,20%. Твърди се, че не е налице нарушение на чл. 19, ал.4 от ЗПК. Сочи се, че неустойката не е и не следва да бъде включена в ГПР по договора; сочи се, че задължението за неустойка възниква след сключването на договора , при непредставяне на обезпечение, във фиксиран размер и страните по договора са били наясно с това. Излагат се твърдения за действителност на клаузата за неустойка. Сочи се, че заемателят е има възможността в 14 дневен срок да се откаже от договора. Сочи се също, че по силата на чл. 26, ал.4 от ЗЗД, нищожност на отделна клауза, не влече нищожност на целия договор.

В срока по чл. 131 от ГПК, от страна на ответника са предявени насрещни искове- с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД и при условията на евентуалност- по чл. 55, ал.1 от ЗЗД, за заплащане на сумата от 717лв.- като частичен от общо 1000лв, дължима главница по договора за кредит, ведно със законната лихва, считано от датата на НИМ- 29.08.2025г, до окончателното й изплащане. Сочи се, че главният осъдителен иск се предявява като частичен от 1000лв., на договорно основание- въз основа на процесният договор за заем.

Сочи се, че въз основа на сключеният договор за заем, в полза на заемателя е представена сума от 1000лв., за срок от 8 месеца, при фиксиран лихвен процент от 51 %, и посочен Погасителен план. Сочи се, че заемателят не е изпълнил задължението си за представяне на обезпечение в срока и условията по чл. 5, поради което, на основание чл. 11 от Договора, е начислена предвидената неустойка. Твърди се, че от страна на заемателя има едно плащане – на сумата от 283лв., с което не е погасена главница. Твърди се, че задължението по кредита е падежирало на 11.8.2025г., като общото задължение по кредита е в размер на 2447,66лв, от които – сумата от 1000лв главница, 216,05лв.- договорна лихва, 764,95лв.- неустойка и 466,66лв.- такси.

Претендират се разноски. Представят се писмени доказателства.

В срока по чл. 131 от ГПК, ответникът по насрещните искове- К. Д. И., изразява становище за неоснователност на предявените искове. Излагат се твърдения за нищожност на договора за заем, поради нарушения в посочване на ГПР. Твърди се, че е извършил плащане на сума от 283лв., като чистата сума по заема е в размер на 717лв.

Съдът, като обсъди становищата на страните, на основание представените по делото доказателства и закона, намира за установено 2 следното:

По делото, с определение №5848/26.11.2025г е прието за безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните факта на сключване на процесния договор за заем ***/***г. и факта на усвояване на сумата по него, в размер на 1000лв., от заемателя; факта на плащане от страна на заемателя на сумата от 283лв.

По делото се установява, видно от представеният договор за потребителски кредит №***/***г., че в полза на ищеца- заемател, е отпусната сума от 1000лв, за срок от 8 месеца, при фиксиран лихвен процент от 51%, и ГПР от 64,82%; обща сума за плащане -1258,55лв.

От съдържанието на Договора за заем- чл.5 се установява, че заемателят следва да предостави на заемодателя обезпечение в една от следните форми:

Поръчителство от едно или от две физически лица, което да отговарят на конкретно посочени условия, или банкова гаранция, което обезпечение, следва да бъде предоставено в тридневен срок от сключване на договора. Съобразно чл. 11 от Договора, при непредставяне на обезпечение, заемателя дължи неустойка от 1005,45лв. Установява се, видно от Приложение №1Погасителен план към договора, че сумата за неустойка е включена в него, като месечната вноска е в размер от 283лв. и обща сума за плащане- 2264лв.

По делото се установява също, видно от представеното извлечение по процесия договор – л. 50, че общо дължимата сума по договора, след извършеното плащане от 283лв., е 2447,66лв, вкл. главница, договорна лихва, неустойка и такси /от 466,66лв/.

Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки становището на страните, съдът достигна до следните правни изводи:

По предявеният иск за нищожност.

По процесният договор за заем №***/***г., страни по договора са ищецът потребител, по смисъла на §13, т.1 от ЗЗП /ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди/, и ответникът- заемодател, като небанкова финансова институция – търговец по смисъла на §13, т.2 от ЗЗП.

Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл.9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя, или се задължава да предостави на потребителя, кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу 3 задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума.

Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано усвоената сума по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на длъжника, то следва да се приеме, че предоставените средства са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребител, а представеният договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9 от ЗПК, който се подчинява, както на правилата на ЗПК, така и на чл.143 – чл.147б от ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи и се произнася служебно.

Съдът намира, че клаузата по чл.5 от Договора, респ. чл. 11, предвиждаща заплащане на неустойка за непредставяне на обезпечение, е нищожна.

Съобразно чл.21, ал.1 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Съдът намира, че уговорката в посочената клауза, въвеждаща задължение на кредитополучателя да осигури обезпечение, като може да направи избор между посочените видове обезпечения- поръчители, които да отговарят на определени условия или банкова гаранция, са трудно осъществими и то в предоставеният кратък срок, поради което същата се явява и неравноправна, по смисъла на чл. 143, ал. 2 т.20 от ЗЗП. Заедно с това, вземането за неустойка е фиксирано- още при сключването на договора за заем и е включено като част от погасителната вноска по погасителен план.

Съдът счита, че анализът на клаузите относно обезпечението на кредита, не подкрепят доводите за доброволност при избора на обезпечение, и уговорената неустойка има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга, да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции.

Съдът приема, че тази допълнителна сума за неустойка, съставлява скрит разход по кредита и противоречи на добросъвестността в отношенията между страните. Съдът намира, че клаузата за неустойка по същество противоречи и на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която предвижда, че 4 годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Неустойката обаче не фигурира като разход в ГПР по кредита, както и по анекса. В случая формално посоченият размер на ГПР не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита- уговорената и начислена неустойка, което се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. При отчитането и на неустойката като несъмнен разход, действителният ГПР по договора би бил значително завишен, и размерът би надхвърлил законоустановеният размер / към м.12,2024г ОПЛ е 3,04%/.

На основание изложеното, съдът приема, че заемодателят по договора за заем, както и по сключеният анекс към него, не е посочил действителния ГПР по договора за заем, съгласно изискванията на нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.

С оглед на изложеното, съдът приема, че в случая е приложима нормата на чл. 22 от ЗПК, и целият договор за кредит №***/***г., е нищожен. Следва предявеният иск за нищожност на процесния договор за заем, да бъде уважен, като основателен.

По предявения насрещен иск с правно основание чл. 79, ал.1 от ЗЗД.

5

Съобразно нормата на чл.23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В случая, с оглед на установената нищожност на договор за заем, съдът приема, че извършеното плащане от 283лв, следва да бъде отнесено към главницата/ от 1000лв./. По делото няма представени доказателства за заплащане на дължимата главница от страна на ищеца.

С оглед изложеното, съдът приема, че предявеният насрещен осъдителен иск, за заплащане на сумата от 717лв.- като частичен от общо 1000лв., главница по договора за кредит, ведно със законната лихва, считано от датата на НИМ- 29.08.2025г, до окончателното й изплащане е изцяло основателен и следва да бъде уважен. Следва да се посочи, че макар иска да е предявен като частичен, в рамките на което се произнася съда, до пълният размер на иска от 1000лв, същият е неоснователен, с оглед на извършеното плащане.

С оглед на основателността на предявеният главен осъдителен иск, не следва по същество да бъде разглеждане предявеният като евентуален иск по чл. 55, ал.1 от ЗЗД

Разпечатката съдържа 37 от 46 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/eace2052-527d-4ffe-bf21-f39cc935596e