Решение № 20 от 05.01.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 20 гр. София, 05.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично заседание на втори декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Валерия Банкова

Членове:

Петър Ив. Минчев

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря ПОЛИНА В. ВАСИЛЕВА като разгледа докладваното от Валерия Банкова Въззивно гражданско дело № 20241100507920 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 5149/22.03.2024 г., постановено по гр. д. № 58982/2023 г. по описа на СРС, 33 състав, „Изи Асет Мениджмънт“ АД е било осъдено на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД да заплати на Р. И. С. следните суми: 23,75 лв., представляваща платена без основание сума по договор за заем № 4041302 от 26.01.2021 г.; 32,92 лв., представляваща платена без основание сума по договор за заем № 4215074 от 27.07.2021 г.; 96,81 лв., представляваща платена без основание сума по договор за заем № 4787392 от 28.04.2023 г. С решението предявените искове са били отхвърлени като неоснователни за горницата над присъдените суми до пълните предявени размери както следва: за горницата до 368 лв. и за възнаграждение за поръчител по договор за предоставяне на поръчителство към договор за заем № 4041302 от 26.01.2021 г.; за горницата до 226 лв. и за възнаграждение за поръчител по договор за предоставяне на гаранция към договор за заем № 4215074 от 27.07.2021 г.; за горницата до 573 лв. и за възнаграждение за поръчител по договор за предоставяне на гаранция към договор за заем № 4787392 от 28.04.2023 г., като ответникът е бил осъден да заплати на ищеца и на процесуалния му представител разноски, пропорционално на уважената част от исковете.

С определение от 07.05.2024 г. районният съд е оставил без уважение искането на процесуалния представител на ищеца за изменение на постановеното по делото решение, в частта за разноските, относно размера на определеното адвокатско възнаграждение за безплатно процесуално представителство от 55,23 лв.

Срещу решението, в частта, с която са били отхвърлени исковете по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на платените възнаграждения за поръчители по договорите за 1 предоставяне на поръчителство/гаранция към трите договора за заем, е подадена въззивна жалба от Р. С., в която се твърди, че същото е незаконосъобразно, тъй като съдът погрешно приел, че сумите за заплащане на възнаграждение за поръчител по договорите били платени не на ответника по иска, а на третото лице поръчител. Това трето лице било свързано с ответника, както били свързани и договорите за кредит и тези за гаранция, а възнаграждението по договорите за гаранция се заплащало с вноските по кредитите. Двата типа договори нямали самостоятелно съществуване, нищожността на едните се отразявала и на нищожността на другите, а платеното по тях било недължимо. По-конкретно липсвало задължение, което да бъде обезпечено, както и сключен договор за поръчителство между кредитора и поръчителя.

Задължението за учредяване на обезпечение прехвърляло върху длъжника риска от неизпълнение на задължението по договора и водело до скрито оскъпяване на кредита, което противоречало на добрите прави. От събраните по делото доказателства било видно, че таксите за поръчителство и възнаградителната лихва били заплащани именно на ответника, който не е успял да докаже правно основание за задържане на сумите. Последващото прехвърляне на тези суми на поръчителя касаело единствено вътрешните отношения между тези лица, но не се отразявало на основателността на исковете. Така сумите по нищожните договори постъпили в патримониума на ответника, който дължал връщането им като дадени без основание. Моли съда да отмени решението, в обжалваната част, да уважи исковете и да му присъди разноските.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемият „Изи Асет Мениджмънт“ АД, в който се поддържа неоснователност на жалбата. Приемайки, че процесните договори били недействителни на основание чл. 22 ЗПК, съдът правилно отчел, че ответникът не бил страна по договорите за поръчителство, а единствено бил овластен да приема плащания от името на титуляря на възнаграждението. Пасивната легитимация за реституция на даденото по недействителен договор следвала страните по сделката, като дадените престации можело да се искат само от поръчителя, но не и от овластения да действа от негово име получател на вноските. Моли решението на СРС да бъде потвърдено с присъждане на разноските за въззивната инстанция.

Процесуалният представител на въззивника адв. М. М. е подал и частна жалба по чл. 248 ГПК срещу определението от 07.05.2024 г. Поддържа, че съгласно практиката на СЕС и ВКС в полза на потребителите следвало да се присъждат всички разноски при уважен иск за неравноправност на клаузи от потребителски договор, независимо от основателността на претенцията за връщане на дадените по тези клаузи суми. В противен случай възлагането на разноските върху потребителите би указало възпиращ спрямо тях ефект. Адвокатското възнаграждение също било част от разноските, поради което, при установена недействителност на договорите, същото следвало да бъде присъдено изцяло. Поддържа, че за всеки от обективно съединените искове се следвало отделно възнаграждение в минимален размер или общо сумата от 1200 лв., което било съответно на извършените извънсъдебни и съдебни действия от страна на адвоката.

В отговор на частната жалба въззиваемият счита същата за неоснователна, тъй като съгласно практиката на СЕС посочените в Наредба № 1/2004 г. размери на възнагражденията не били обвързващи за съда, а делото било с еднотипен характер, без фактическа и правна помощ, като процесуалният представител на въззивника осъществявал представителство по множество идентични спорове.

2

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а разгледана по същество е частично основателна.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и е допустимо.

По доводите за неправилност на решението, в обжалваната част, въззивният съд намира следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с осъдителни искове с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, за заплащане на следните суми: 368 лв., представляваща платена без основание сума по договор за заем № 4041302 от 26.01.2021 г. и по договор за предоставяне на поръчителство към него, от които 53,28 лв. възнаградителна лихва и 314,72 лв. възнаграждение за поръчител; 226 лв., представляваща платена без основание сума по договор за заем № 4215074 от 27.07.2021 г. и по договор за предоставяне на гаранция към него, от които 32,92 лв. възнаградителна лихва и 193,08 лв. възнаграждение за поръчител; 573 лв., представляваща платена без основание сума по договор за заем № 4787392 от 28.04.2023 г. и по договор за предоставяне на гаранция към него, от които 96,81 лв. възнаградителна лихва и 476,19 лв. възнаграждение за поръчител.

За да уважи частично исковете районният съд е приел, че между страните са били сключени три договора за паричен заем с предоставяне на заетите суми на заемателя, като ищецът сключил и три договора за предоставяне на поръчителство към заемите с „Файненшъл България“ ЕООД, с уговорка посоченото дружество да сключи договори за поръчителство със заемодателя срещу възнаграждение от длъжника. По всеки от договорите за поръчителство заемодателят бил овластен да приема вместо поръчителя плащане на това възнаграждение. От изготвената по делото експертиза се установявало, че ищецът заплатил процесните суми по договорите за заем и тези за поръчителство по сметка на ответника. В същото време в счетоводството на заемодателя сумите по договора за поръчителство се осчетоводявали като задължение, а в счетоводството на поръчителя - като вземане, като през следващия месец сумите се превеждали в полза на поръчителя. Договорите за заем били обвързани с тези за поръчителство, като уговорката за предоставяне на възмездно поръчителство с утежняващи за заемодателя алтернативи в кратък срок била задължително условие за отпускане на заемите и по съществото си представлявала допълнителен разход по договора, който не бил включен в ГПР. По тази причина договорите за заем и тези за поръчителство били недействителни и заплатените по тях възнаградителни лихви следвало да бъдат възстановени на ищеца.

От друга страна, сумите за възнаграждение за поръчителство първоначално били преведени по сметка на ответника, който с последващи преводи ги е прехвърлил в полза на поръчителя. Така тези суми могли да се претендират единствено от поръчителя, като ответникът само бил овластен да получи сумите от негово име по реда на чл. 75, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Поради изложеното предявените искове по чл. 55, ал.

1, пр. 1 ЗЗД били основателни единствено в частта, относно връщане на платените възнаградителни лихви по договорите до размера на реално платеното от страна на 3 длъжника.

От представените от ответника в производството пред СРС справки и посоченото в заключението на приетата ССчЕ се установява, че на основание процесните договори за предоставяне на поръчителство и за предоставяне на гаранции, по сметката на ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД са постъпили следните суми: на 26.02.2021 г. е постъпила сумата от 140,29 лв. на основание договор за предоставяне на поръчителство № 4041302 от 26.01.2021 г.; в периода 13.09.2021 г. 11.01.2022 г. са постъпили сумите от общо 193,08 лв. на основание договор за предоставяне на гаранция № 4215074 от 27.07.2021 г.; в периода 06.06.2023 г. 04.10.2023 г. са постъпили сумите от общо 476,19 лв. на основание договор за предоставяне на гаранция № 4787392 от 28.04.2023 г. В заключението е посочено, че при постъпването си тези суми се осчетоводяват в счетоводството на „Изи Асет Мениджмънт“ АД като задължение към „Файненшъл България“ ЕООД и на следващия месец сумите се превеждат към посоченото дружество.

При така установеното въззивният съд намира, че в случая следва да се отчетат всички уговорки между страните по представените договори и свързаността между договорите за заем и договорите за предоставяне на поръчителство и на гаранция.

Поръчителят по последните договори е лице, предварително одобрено от заемодателя.

Възнаграждението за поръчителя се изплаща разсрочено на вноски, съвпадащи по падеж с вноските по договора за заем. На следващо място според чл. 3, ал. 3 от договорите за поръчителство заемодателят „Изи Асен Мениджмънт“ АД е “овластен да приема вместо поръчителя изпълнение на задължението на потребителя за плащане на възнаграждението“ за поръчителство. В договора дори е уговорена поредност на погасяване на вземанията – в случай че с внесената сума не се погасява вноската по договора за заем и таксата поръчител, то първо се погасява таксата за поръчител.

Двата типа договори – тези за заем и тези за предоставяне на гаранция са сключени в едни и същи дни, отделни разпоредби от същите препращат едни към други, дължимите в полза на търговците престации са обединени в общи погасителни планове, имат едни и същи падежи и макар формално кредитор на вземанията за възнагражденията се явява поръчителят, то кредитодателят е овластен да получава плащанията по тези договори, дължими от потребителя, заедно с анюитетните вноски по договорите за кредит.

Следователно, въпреки че формално се касае за две отделни групи договори /за заем и за поръчителство/, същите са свързани, а възнаграждението за поръчител се заплаща наред с вноската по заема на ответника заемодател „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Според заключението на ССчЕ именно по негова сметка са били заплатени процесните възнаграждения за поръчителство. Или в изпълнение на уговореното по чл. 3, ал. 3 от договорите за предоставяне на поръчителство и на гаранция, таксата за поръчител в случая е заплатена по сметка на ответника заемодател. Последващото превеждане от негова страна в полза на гаранта, който не е страна по делото, не следва да се отразява на основателността на иска. Заемателят, който извън всякакво съмнение има качеството потребител и по двете групи договори, е трето лице по отношение на вътрешните уговорки между кредитора и гаранта, и е страна единствено по договорите за предоставяне на гаранция, в които не е посочена банкова сметка на поръчителя или начин на плащане на възнагражденията, различен от този по договорите за заем. По същество потребителят заплаща възнаграждение за една „услуга“ - предоставяне на поръчителство, която не е в негова полза, а в полза на заемодателя „Изи Асет Мениджмънт“ АД, който в крайна сметка ще се ползва от това възнаграждение, 4 представляващо скрита такса по договора за заем. Разпоредбата на чл. 75, ал. 1, изр. 1 ЗЗД посочва лицето, на което задължението следва да бъде надлежно изпълнено, но същата не касае въпроса от кого следва да се иска даденото без основание. При положение, че по делото беше установена свързаността между договорите за заем и тези за поръчителство и качеството на „Изи Асет Мениджмънт“ АД на получател на възнагражденията по договорите, то същото дружество е пасивно легитимирано по исковете за връщане на всички суми по недействителните договори, извън главниците.