Решение № 164 от 05.03.2025, Районен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 164 гр. Бургас, 05.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, V НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: МАЯ Н. СТЕФАНОВА при участието на секретаря РАЙНА Г. ЖЕКОВА като разгледа докладваното от МАЯ Н. СТЕФАНОВА Административно наказателно дело № 20252120200087 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.59 и сл. от ЗАНН.

Образувано е по повод постъпила жалба от „Ф. К.“ ЕООД с ЕИК ... със седалище в гр.С. и адрес на управление ул...., с представляващ С. В. Е. срещу наказателно постановление №793139-F788321/28.10.2024г на началник отдел „Оперативни дейности“ в ГД „Фискален контрол“ в ЦУ на НАП, с което за нарушение на чл.7 ал.1 от Наредба Н18/13.12.2006 г на МФ вр. чл.118 ал.4 от ЗДДС и на основание чл.185 ал.2 изречение първо от ЗДДС на дружеството е наложена имуществена санкция в размер на 6000 (шест хиляди) лева.

В жалбата се твърди, че атакуваното наказателно постановление е неправилно. Моли се за неговата отмяна.

В съдебно заседание, управителят на дружеството-жалбоподател не се явява редовно призован. Депозира писмено становище , като се излагат отново съображения които съответстват на изложените в жалбата, оспорват се установени от НАП факти и счита, че същите се различават от случилото се в действителност, като се излага становище за проследимост на разплащанията. Не се претендират разноски.

Ответната страна по жалбата, ЦУ НАП, чрез процесуалния си представител ЮК Ч. оспорва жалбата и моли съда да постанови решение, с което потвърди атакуваното наказателно постановление. Претендира за ЮК възнаграждение.

Жалбата е подадена от надлежна страна и при спазване на преклузивния 7-мо дневен срок по чл.59 ал.2 ЗАНН (лист 3 и лист 11 от делото). Жалбата съдържа изискуемите от закона реквизити, предявена е пред териториално и материално компетентен съд и е процесуално допустима.

Районен съд-Бургас, след като анализира събраните по делото доказателства и съобрази закона, намира за установено от фактическа страна следното :

От съставения по повод на проверката и неоспорен от жалбоподателя протокол за проверка (лист 19-21 от делото) се установява, че на 03.08.2024г, в 19,00 часа, инспектори по приходите в ЦУ на НАП Х. А. и Ж. Ж. извършили съвместна проверка на търговски обект по смисъла на §1 т.41 от ПР на ЗДДС-временно изграден търговски обект № ..., в района на „М. г.“ за дните 02.08.-03.08.2024г на провеждащия се м. ф. „М. ф.“ стопанисван от „Ф. К.“ ЕООД с ЕИК .... Установено било, че в обекта нямало монтирано, въведено в 1 експлоатация, дистанционно свързано с НАП, работещо фискално устройство. Преди легитимирането си органите по приходите в извършили контролна покупка на 1 брой безалкохолна напитка „Швепс мохито“ на стойност 5,00 лева заплатена с дебитна карта чрез наличното ПОС устройство в обекта посредством собствена банкова карта, за която покупка от ПОС терминалното устройство в обекта не бил издаден фискален касов бон от ЕКАПФ от името на „Ф. К.“ ЕООД С ЕИК .... Изведени били пет броя отчети от ПОС устройства в обекта към момента на проверката с регистрирана сума от 1388,00 лева. Свидетелят Х. А. преценил, че дружеството е допуснало нарушение на разпоредбата на чл.7 ал.1 от Наредба Н-18/2006 г вр. чл.118 ал.4 от ЗДДС Извършената проверка била документирана с ПИП серия АА и №0472582 от 03.08.2024 г

Административнонаказващият орган, сезиран с преписката изцяло възприел изложените в акта факти, запознал се и с постъпилата жалба в срока по чл.44 ал.1 ЗАНН (лист 15-17 от делото) и издал атакуваното наказателно постановление.

Съдът кредитира изцяло депозираните гласни доказателства, доколкото същите са ясни, логични и последователни, кореспондиращи с останалия доказателствен материал.

Съдът кредитира и събраните по делото писмени доказателства, като следва да отбележи, че същите в хода на производството пред настоящата инстанция не са били оспорени.

Наказателното постановление и АУАН са издадени от компетентни органи в срока по чл.34 от ЗАНН. От външна страна са спазени нормите на чл.42 и чл.57 от ЗАНН.

Вмененото на дружеството нарушение е индивидуализирано в степен, позволяваща му да разбере в какво е обвинено и срещу какво да се защитава. Посочени са нарушените материалноправни норми. Ясно е записано, че е извършена проверка и какво са били констатациите от нея.

При така установената фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

Фискалните касови бележки, редът и начинът за тяхното издаване са регламентирани в чл. 118 от ЗДДС и в Наредба № Н-18 от 13.12.2006 г. за регистриране и отчитане на продажби в търговските обекти чрез фискални устройства /обн. ДВ, бр. 106 от 2006 г./.

Съгласно нормата на чл. 3, ал.1 от Наредбата - въведено е задължение всяко лице да регистрира и отчита извършваните от него продажби на стоки или услуги във или от търговски обект чрез издаване на фискална касова бележка от ФУ или касова бележка от ИАСУТД, освен когато плащането се извършва чрез внасяне на пари в наличност по платежна сметка, кредитен превод, директен дебит или наличен паричен превод, извършен чрез доставчик на платежна услуга по смисъла на Закона за платежните услуги и платежните системи, или чрез пощенски паричен превод, извършен чрез лицензиран пощенски оператор за извършване на пощенски парични преводи по смисъла на Закона за пощенските услуги.

Свързано с това задължение е уреденото в чл. 7 от Наредбата, съгласно който лицата по чл. 3 са длъжни да монтират, въведат в експлоатация и използват регистрирани в НАП ФУ/ИАСУТД от датата на започване на дейността на обекта.

Съгласно §1, т. 41 от ДР на ЗДДС - "търговски обект" е всяко място, помещение или съоръжение (например: маси, сергии и други подобни) на открито или под навеси, във или от което се извършват продажби на стоки или услуги, независимо че помещението или съоръжението може да служи същевременно и за други цели (например: офис, жилище или други подобни), да е част от притежаван недвижим имот (например: гараж, мазе, стая или други подобни) или да е производствен склад или превозно средство, от което се извършват продажби.

В случая съдебният състав не споделя съображенията за наличие на изключението, предвидено в чл.3 ал.1 от Наредбата, тъй като сумата от 5,00 лева е платена не за да бъде 2 открита така наречената „микро сметка“, а за заплащане на стока, т.е тя е цената на стоката.

Търговецът не оспорва, че е извършвал търговска дейност в обособен търговски обект, поради което и с оглед горните разпоредби – за него е съществувало задължение да монтира и въведе в експлоатация на мястото, където извършва продажбите (в обекта), фискално устройство. Той не е изпълнил това си задължение, но въпреки това е приемал плащания и е извършвал стопанска дейност, поради което и правилно контролните органи са приели, че той е нарушил разпоредбата на чл. 7, ал. 1 от Наредбата. В този смисъл е и практиката на касационната инстанция, като например - Решение № 744 от 24.06.2020 г. на АдмС - Бургас по к. а. н. д. № 713/2020 г.

Съдът счита обаче, че неправилно АНО е приложил санкционната разпоредба на чл.

185, ал. 2 ЗДДС. Според чл. 185, ал. 2 от ЗДДС извън случаите по ал. 1 (лице, което не издаде документ по чл. 118, ал. 1 ЗДДС) на лице, което извърши или допусне извършването на нарушение по чл. 118 или на нормативен акт по неговото прилагане, се налага глоба - за физическите лица, които не са търговци, в размер от 600 до 2000 лв., или имуществена санкция - за юридическите лица и едноличните търговци, в размер от 6000 до 20000 лв.

Когато нарушението не води до неотразяване на приходи, се налагат санкциите по ал.1. В случая наказващият орган не е въвел твърдение, нито в АУАН, нито в НП, че нарушението води до неотразяване на приходи и в какъв размер. Липсват въведени твърдения да са били укрити приходи, като в тази насока и жалбоподателят заявява, че е декларирал ДДС и липсва ощетяване на фиска, като е възможно проследяване на извършените плащания. След като наказавщият орган не е констатирал, че вследствие на установеното нарушение е настъпило неотразяване на приходите, то правилната санкционна норма, която е следвало да бъде приложена е чл.185 ал.2 изречение последно вр.ал.1 от ЗДДС, съгласно която имуществената санкция за юридически лица и еднолични търговци е в размер от 1000 лв. до 4 000 лв. Наказващият орган неправилно е санкционирал търговеца на основание чл. 185, ал.2 от ЗДДС с имуществена санкция в размер на 6 000 лв., независимо че не е установил нарушението да води до неотразяване на приходи. Доколкото производството по оспорване на наказателно постановление пред районен съд протича по реда на ЗАНН , то нормата на чл.63 ал.7 т.1 и т.2 ЗАНН, за районните съдилища е допустимо приложението на закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление, поради което и няма пречка съдът да измени наказателното постановление в тази му част и да приложи закон за по-леко наказуемо нарушение при същите фактически положения.

Съдът намира, че в случая е неприложим институтът на "маловажен случай" по смисъла на чл. 28, ал. 1, б. "а" от ЗАНН. Съгласно ТР № 1/2007г. на ВКС преценката на административно-наказващия орган за маловажност на случая по чл. 28 ЗАНН се прави за законосъобразност и подлежи на съдебен контрол. От установените по делото обстоятелства не може да се направи извода, че нарушението попада в категорията на маловажните нарушения. Съгласно чл. 28 от ЗАНН за маловажни случаи на административни нарушения наказващият орган може да не наложи наказание, като предупреди нарушителя, устно или писмено, че при повторно извършване на нарушение ще му бъде наложено административно 3 наказание. Относно понятието маловажен случай, приложима е легалната дефиниция съгласно чл. 93, т. 9 от Наказателния кодекс – "маловажен случай" е този, при който извършеното престъпление с оглед на липсата или незначителността на вредните последици или с оглед на други смекчаващи обстоятелства представлява по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с обикновените случаи на престъпление от съответния вид. От данните по делото не може да се направи извода, че деянието е с по-ниска степен на обществена опасност от другите нарушения от съответния вид – касае се за типично по вид нарушение, поради което и приложението на чл. 28 ЗАНН се явява неоправдано.

Всичко горе посочено води до извода, че в случая административнонаказателната отговорност на жалбоподателя е била правилно ангажирана, като в хода на производството не са допуснати съществени процесуални нарушения. С оглед неправилно определения размер на санкцията съдът следва да упражни функциите си по чл. 63, ал. 2, т. 4 ЗАНН и да измени НП в тази му част, като намали размера на имуществената санкция.

Към момента е настъпила законодателна промяна в разпоредбата на чл. 63д ЗАНН, съгласно която - в производството по обжалване на НП въззивният съд може да присъжда разноски на страните. На настоящия състав е служебно известно, че в практиката на съдилищата съществува разнобой относно това на кого и в какъв размер следва да се присъдят разноски, в случите когато е изменен само размерът на наложената санкция.

Според едното виждане в този случай следва да намери приложение принципът, важащ в гражданския процес и разноските да се присъдят съразмерно на страните (приема се по аналогия, че за разликата от размера на наложеното наказание/санкция, до размера, определен от съда, искът е уважен, а за останалия размер е отхвърлен). Според другото схващане разноски се дължат само в полза на АНО, доколкото е установено, че жалбоподателят е извършил вмененото нарушение, а какъв е окончателният размер на санкцията, определена от съда, е без значение.

Актуалната практика на касационната инстанция се е ориентирала около първото виждане, като в Определение № 1997/08.10.2021 г. по к.н.а.х.д. № 2374/2021 г. на АдмСБургас съдът е разяснил, че разпоредбата на чл. 63, ал. 3 от ЗАНН (сега чл. 63д ЗАНН) предвижда, че в съдебните производства по ал. 1 страните имат право на присъждане на разноски по реда на Административнопроцесуалния кодекс. Наличието на специална норма в ЗАНН, уреждаща въпросът за разноските изключва приложимостта на чл. 84 от ЗАНН във вр. с чл.189, ал. 3 от НПК. В АПК отговорността за разноски е регламентирана с нормата на чл. 143. Тази норма обаче, не урежда отговорността за разноски в случаите на частично уважаване на жалбата. Поради това, на осн. чл. 144 от ГПК приложение намира разпоредбата на чл. 78, ал. 1 от ГПК. Въз основа на това правило, съдът следва да присъдени разноски съразмерно уважената/отхвърлената част от жалбата.