Решение № 19637 от 19.10.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 19637 гр. София, 19.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 126 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: МОНИКА ХР. ХРИСТОВА при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА ИВ. ЯНАКИЕВА като разгледа докладваното от МОНИКА ХР. ХРИСТОВА Гражданско дело № 20251110154971 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба от **** против Р. С. М., с искане да бъде установено в отношенията между страните, че ответницата дължи на ищеца сумата в общ размер на 8 851,46 евро (17 311,56 лева), от която сумата 2 274,60 евро (4 448,73 лева), представляваща непогасена главница по Договор за револвиращ заем № ********** от 16.05.2013 г., с у м а т а 4 687,14 евро (9 167,23 лева), представляваща договорно възнаграждение за периода от 16.12.2013 г. до 16.10.2017 г., както и сумата 1 889,72 евро (3 695,60 лева), представляваща обезщетение за забава за периода от 28.04.2023 г. до 28.04.2025 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 29.04.2025 г. до окончателното изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 24716/2025 г. по описа на Софийски районен съд.

В исковата молба са изложени твърдения, че между страните на 16.05.2013 г. е сключен Договор за револвиращ заем № **********, по силата на който ищецът е предоставил на ответницата заем в размер на 4 500 лева при уговорени в договора условия, като част от сумата е била използвана за рефинансиране на задължения към други кредитори, а остатъкът е преведен по посочена от ответницата банкова сметка. Твърди се, че впоследствие на 29.11.2013г. между страните е сключен Анекс № 1 към договора, с който е изменен погасителният план чрез отлагане на две погасителни вноски №4 и №5. Ищецът поддържа, че е изпълнил изцяло задълженията си по договора, докато ответницата е преустановила изпълнението на задължението си за погасяване на кредита съобразно уговорения погасителен план, поради което към настъпване падежа на последната погасителна вноска е станало 1 изискуемо цялото неизпълнено задължение. Сочи, че по договора са извършени частични плащания, които са отнесени за погасяване на отделните елементи на задължението съобразно договора и закона, като към датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК е останало непогасено вземане за главница, договорно възнаграждение и обезщетение за забава в претендираните размери. Ищецът излага, че по подаденото заявление е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, срещу която ответницата е подала възражение в срока по чл. 414 ГПК, поради което предявява настоящите установителни искове. Посочва, че в настоящото производство не поддържа част от претендираната в заповедното производство законна лихва в размер на 8 462,26 лева поради липса на материален интерес. Претендира присъждане на сторените разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответницата Р. С. М., чрез процесуалния си представител, е депозирала отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове по основание и размер. Релевира възражение за погасяване на претендираните вземания по давност, като поддържа, че към датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК е изтекъл общият петгодишен давностен срок. При условията на евентуалност оспорва дължимостта на претендираното договорно възнаграждение, като поддържа, че клаузите, уреждащи възнаградителната лихва, са нищожни поради противоречие с добрите нрави и представляват неравноправни клаузи по смисъла на Закона за защита на потребителите, като прави искане съдът служебно да извърши преценка за тяхната нищожност. Оспорва още начина на формиране на претендираните вземания, начина на разпределяне на извършените плащания, размера на непогасената главница, договорното възнаграждение и претендираното обезщетение за забава, както и доказателствената стойност на представеното от ищеца извлечение по сметка.

Моли предявените искове да бъдат отхвърлени.

Софийският районен съд, второ гражданско отделение, 126 състав, като обсъди представените по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, при спазване изискванията на чл. 235 от ГПК, от фактическа намира следното:

По делото не се спори, а и от представения по делото договор за потребителски кредит № ********** от 16.05.2013 г. се установява, че между ****, в качеството на кредитор, и ответницата Р. С. М. е сключен договор за револвиращ заем. Договорът е сключен при Общи условия към договорите за потребителски кредит за физически лица, които съгласно договора представляват неразделна част от него и са приети от кредитополучателя. С договора страните са уговорили предоставяне на кредит в размер на 4 500 лева, със срок на кредита 48 месеца, при уговорена месечна погасителна вноска в размер на 285 лева, с падеж 16-то число на всеки месец. В договора са посочени също годишен процент на разходите в размер на 99,72 % и годишен лихвен процент в размер на 71,23 %. От договора се установява още, че кредитополучателят е декларирал, че е получил и се е запознал с Общите 2 условия, приема ги и се задължава да ги спазва.

С Анекс № 1 към договора за потребителски кредит № **********, сключен на 28.11.2013 г., страните са се споразумели за промяна на погасителните вноски, изразяваща се в отлагане на вноски № 4 и № 5, като длъжникът се е задължил да заплати в края на погасителния план възнаграждение за отлагането в размер на 570 лв. След изменението погасителният план предвижда 50 погасителни вноски, като последната вноска, включваща възнаграждението за отлагане, е в размер на 570 лв.

По делото е прието заключението по съдебно-счетоводна експертиза, неоспорено от страните, което съдът кредитира като изготвено компетентно и обосновано. При проверката на счетоводните данни вещото лице е установило, че реално предоставената на ответницата сума е 4500 лв., като от нея 3953,13 лв. са използвани за рефинансиране на други нейни задължения, а 546,87 лв. са преведени по сметка на ответницата. Вещото лице е установило извършени от ответницата плащания в общ размер на 5461 лв. за периода от 20.06.2013 г. до 25.02.2022 г. От тях 840,32 лв. са отнесени за възнаградителна лихва, 56,95 лв. – за главница. Остатъкът от внесените суми в размер на 4563,73 лв. вещото лице е посочило като погасени законови лихви. По отношение на погасителната давност вещото лице е посочило, че първата непогасена вноска е с падеж 16.12.2013 г., а последната – с падеж 16.10.2017 г.

Вещото лице не е дало заключение по въпросите за размера на непогасената главница при неприлагане на нищожните и неравноправни клаузи, както и относно размера на претендираната законна лихва, като е посочило, че по тези въпроси може да извърши необходимите изчисления след произнасяне на съда по погасителната давност и действителността на договорната лихва.

При така установената фактическа страна съдът формира следните правни изводи:

Исковете по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК са допустими, подадени в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК след подадено възражение от длъжника срещу издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Предявените осъдителни искове също се явяват допустими по аргумент от чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК.

Основателната на предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 240, ал. 1 вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК е обусловена от установяването при условията на пълно и главно доказване от страна на ищеца на следните правопораждащи факти: 1) наличие на валидно сключен между страните по делото договор за потребителски кредит със съдържанието, посочено в исковата молба; 2) усвояване на сумата от страна на ответника; 3) изискуемост и размер на вземането. При установяване горните предпоставки, в тежест на ответника е да докаже, че е платил.

Както бе посочено по-горе, не се спори между страните относно сключването на договора за револвиращ заем, предоставянето на заемната сума и последващото сключване на Анекс № 1 към договора.

По отношение на направените от ответника възражения за неспазени 3 изисквания на ЗПК относно съдържанието на договора за потребителски кредит съдът намира следното:

В съответствие с разпоредбата на чл. 5 ГПК и т.1 и т.3 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС следва да се отбележи, че съгласно императивната разпоредба на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК – изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.

Тази недействителност също е по-особена по вид с оглед на установените в чл.

23 ЗПК последици, а именно че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като съгласно цитираната разпоредба той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи връщане на лихви и другите разходи.

При извършената проверка относно действителността на сключения между страните договор, съдът приема, че в конкретния случай не са спазени императивните изисквания, залегнали в чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т.12 от ЗПК /в редакцията от 26.03.2013г./.

Съдът констатира, че в процесния договор лихвеният процент е фиксиран като абсолютна процентна стойност – 71,23 %. Липсва обаче разпоредба за условията на неговото прилагане. Липсва уточнение за базата, върху която се начислява лихвеният процент – дали върху целия размер на кредита или върху остатъчната главница, т. е. не става ясно как е разпределян лихвеният процент във времето – върху цялата дължима главница или е съобразно поетапното намаляване, от което се проявява неяснота относно размера и начина на формиране на възнаградителната лихва. Без значение дали лихвеният процент е фиксиран или променлив, следва в договора за кредит да са посочени условията /начините/ за прилагането му или поне от цялостното съдържание на договора и погасителния план към него да може непротиворечиво и без съмнение да се изведе какъв е начинът на начисляване на лихвения процент съобразно главницата по договора. Това изискване не е изпълнено, доколкото в договора е посочен единствено размера на лихвения процент. Никъде в договора не е отбелязан и какъв е общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението с главницата по кредита, за да може да се направи проверка при какви условия /начини/ е приложен лихвеният процент и дали същият отговаря на посочения от кредитодателя фиксиран размер. В този смисъл съдът намира, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК .

На следващо място, в договора е посочен годишен процент на разходите /ГПР/, но отново единствено като абсолютна процентна стойност – 99,72 %.

Липсва посочване на взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, каквото е 4 изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК . Според разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В посочения процент следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Тези съставни елементи обаче в настоящия случай остават неизвестни и се създават предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса, предоставен за ползване на кредитополучателя. След като кредиторът при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, то следва ясно да посочи какво точно е включено в тях. Бланкетното посочване единствено на крайния размер и формулировката на законовата разпоредба, която посочва какво следва да се включва, обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се образува дали те са в съответствие с чл. 19, ал. 1 от ЗПК.