Определение № 2298 от 08.05.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2298 гр. София, 08.05.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Жива Декова

Членове:

Александър Цонев

Филип Владимиров като разгледа докладваното от Филип Владимиров Касационно гражданско дело № 20248002103695 по описа за 2024 година

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на насрещните страни в производството – ищеца К. Н.

У., чрез адв. В. и ответника - Прокуратура на Република България (ПРБ), чрез прокурор при Апелативна прокуратура – София, против решение № 822/10.07.2024 г. по гр. д. № 573/2024 г. на Апелативен съд – София, 12 – ти граждански състав.

От ответниците по жалби отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подал К. Н. У. чрез адв. В., с който изразява становище за отсъствие на предпоставки за допускане на касационен контрол по жалбата на насрещната страна и за нейната неоснователност.

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбите е посоченото въззивно решение (вж. и уточнението на жалбата на ищеца У. с молба, вх. № 5472/24.03.2025 г. по регистъра на ВКС, подадена от адв. В.) в частта, с която след частична отмяна на решение № 99/06.01.2024 г. по гр. д. № 3233/2022 г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, I - 23 състав (допусната е техническа грешка в първоинстанционното решение, касаеща номерацията на делото, доколкото производството пред СГС се е развило по гр. д. № 9929/2023 г. по неговия опис), са уважени предявените от К. Н. У. против ПРБ искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ - с присъждане на обезщетения за неимуществени вреди, общо от 15 000 лв. и имуществени такива (разноски за заплатено адвокатско възнаграждение) в размер на 8 160 лв., произтекли от незаконно обвинение в престъпление по чл. 206, ал. 3 вр. ал. 1 НК, водено по ДП № 338/2012 г. по описа на РПУ -Банско, пр. пр. № 410/2012 г. на Районна прокуратура – Разлог, прекратено с 1 постановление на прокурора и потвърдено с определение № 266/21.05.2021 г. по ВЧНД № 399/2021 г. на Окръжен съд – Благоевград, ведно със законната лихва върху горните суми, считано от 21.05.2021 г. до окончателното им изплащане, както и в частта за отхвърляне на претенцията за обезщетение на неимуществени вреди над 15 000 лв. до претендираните 35 000 лв. и в полза на ищеца са присъдени разноски съразмерно на уважената част от исковете.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е изследвал установените по делото обстоятелства и е намерил, че те осъществяват предпоставки от специалния състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, поради което е ангажираната обективната отговорност на държавата в лицето на нейния процесуален субституент – ПРБ.

Произнасяйки се предявените искове решаващият състав на втората инстанция е възприел фактическите установявания на първостепенния съд и съобразно с тях е формирал изводите си по спорния пред него предмет на делото. Несъмнено е обстоятелството, че спрямо ищеца е повдигнато обвинение в извършване на престъпление по чл. 206, ал. 3 вр. ал. 1 НК (което е тежко по своето естество умишлено престъпно деяние), с продължителност от 8 години и 11 месеца (наказателното производство е образувано на 29.06.2012 г. и е прекратено на 21.05.2021 г. когато е влязло в сила постановлението на прокурора за прекратяване, със стабилизирано основание – чл. 243, ал. 1, т. 1 във вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 пр. 2 НПК – поради това, че извършеното деяние не съставлява престъпление. Установено е също, че в горния период са извършени множество процесуални действия под ръководството на прокуратурата, която е внесла обвинителен акт и е поддържала обвинение, че деянието съставлява престъпление пред две съдебни инстанции. Инстанцията по същество е мотивирала становище, че естеството на повдигнатото обвинение и фактите по делото изключват каквато и да е негова фактическа и правна сложност, която да обоснове обективни причини за такава продължителност на наказателното производство. Приела е, че преценката за съставомерност на извършеното деяние с оглед чл. 206, ал. 3 във вр. ал. 1 НК изисква да се събират доказателства за субективното отношение на дееца към определени вещи, които владее на правно основание, а това е сторено още с първото действие в хода на разследването с участието на ищеца – протокол за разпит на свидетел от 28.09.2012 г.

Според въззивния съд към този момент данните са сочели за отсъствие на субективната страна на деянието, квалифицирано като престъпление по горния текст от НК. В обжалваното решение е направено съждение, че е липсвала и обективната страна на „обсебване“ – то, доколкото доказателствата по процесното обвинение са сочели на съществуващ спор за собственост на процесните (обсебени) движими вещи, какъвто прокуратурата не е компетентна да разреши, а още по - малко е изяснила къде фактически се намират те предвид на процесуалната позиция на пострадалия ищец (първоначално участващ в производството като свидетел, в последствие – на обвиняем), с която е отричал, че дължи част от тях. Съобразено е обстоятелството, че ищецът през цялата му продължителност е участвал активно в наказателното производство по незаконосъобразното обвинение и едва три години след образуване на наказателното производство и след като е бил разпитван в качеството на свидетел, му е повдигнато обвинение и му е взета мярка за 2 неотклонение „подписка“. Развити са доводи, че тази мярка за процесуална принуда, макар и да е най - леката предвидена в закона, е също ограничаваща правата на ищеца – например да напуска мястото на обичайното си пребиваване, поради което той е търпял вреди от тези ограничения, които не е необходимо да ги доказва. Изтъкнати са съображения, че самият факт на ограничението съчетан с незаконното обвинение е достатъчен, за да се приеме, че е налице неимуществена вреда. Обсъдени са и данните, изнесени в показанията на св. Х., че ищецът в продължителен период от време е поставен под натиск от една страна от процесуалните действия извършвани под надзора и по указанията на прокуратурата, а от друга страна от факта - че деянието, в което е обвинен се развива в малко населено място, в което липсва гаранция да конфиденциалност на обвинението. Посочено е, че за защита интересите на обвиняемия в хода на наказателното производство (досъдебна и съдебна фаза) по незаконосъобразното обвинение е платено адвокатско възнаграждение общо от 8 160 лв. по три договора с адвокатско дружество „Д., А. и съдружници“.

С оглед на изложеното, решаващият състав е приел, че по спорния пред него въпрос за справедливия размер на обезвредата на засегнатите нематериални блага на пострадалия ищец следва да се съобразят вида на обвинението, продължителността на наказателното преследване, интензитета на извършените процесуално следствени действия и отражението им върху състоянието, бъдещето и нагласите на ищеца. При тези обстоятелства в конкретния случай и съобразно критерия за справедливостта по чл. 52 ЗЗД въззивният съд е намерил, че обезщетение в размер на 15 000 лева е достатъчно и справедливо да репарира неимуществените вреди, произтекли от воденото срещу ищеца незаконно наказателно преследване. Изтъкнати са аргументи, че това е размерът, който съответства на степента и характера на търпените болки и страдания, както и на вида на упражнената процесуална принуда спрямо ищеца. Горният размер на обезщетение е обоснован и с липсата на доказателства за отражението на стреса върху психиката на пострадалия, за интензитета на стресогенните фактори, за отражението им върху работоспособността, семейните отношения, личните му планове и др.

По отношение на обезщетението за понесени имуществени вреди от сторени разноски за адвокатско възнаграждение в наказателното производство по процесното обвинение, второинстанционният съд е приел, че разходът е извършен, той възлиза общо на 8 160 лв. и няма основание за извод, че така заплатеното възнаграждение е прекомерно, поради което и искът е уважен в пълния му предявен размер. В тази връзка е прието, че освен фактическата и правна сложност на делото, размерът на адвокатството възнаграждение се определя и от други критерии. Когато защитата е договорна, какъвто е настоящия случай, тя се сключва с оглед личността на лицето, което упражнява адвокатска професия. Размерът на адвокатското възнаграждение е прекомерно само тогава, когато не съответства на компетентността на адвоката и на неговите действия при осъществяване на защитата, на фактическата и правна сложност или на продължителността от времето, в което е бил ангажиран. Направено е съждение, че настоящият случай е друг, което налага, че договореното и платено адвокатско възнаграждение не е прекомерно, а е определено с оглед личността на изпълнителя по договора за правна помощ и съдействие, положеният от него труд и продължителността на 3 наказателното производство.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът – ищец обосновава искане за достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по правни въпроси, за които твърди, че са обуславящи изхода по делото и даденото разрешение по тях е в противоречие с практиката на ВКС и ВС, вкл. задължителната такава, респ. са от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото.

Тези въпроси имат следното съдържание:

1. „Задължен ли е съдът да направи преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта, както и да изложи мотиви за значението им при определяне размера на дължимото обезщетение?“ ;

2. „Какъв е справедливия размер на обезщетението на неимуществени вреди според съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на дължимото обезщетение на неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, според което се изисква сходно разрешаване на аналогични случаи?“

Първото питане се поставя за разглеждане в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с доводи, че въззивното решение е постановено в отклонение с практиката на ВКС и ВС, вкл. задължителната такава, опредметена в т. II от ППВС № 4/1968 г., както и с решение № 71/11.07.2023 г. по гр. д. № 3713/2022 г. на IV г.о.

Във връзка с второто питане се сочи, че е налице противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 91/12.04.2017 г. по гр. д. № 3707/2016 г., решение № 25/01.03.2019 г. по гр. д. № 1367/2018 г. и решение № 214/11.10.2017 г. по гр. № 171/2017 г., всичките по описа на IV г. о. Конкретни доводи в обосноваване хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не се правят.

Касаторът - ответник в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към своята жалба поставя правни въпроси, с които обосновава искане за селектирането й по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдения, че са обусловили изхода на делото и са разрешени в отклонение с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава.

Въпросите касаят определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, което следва да се основава на преценката на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства при прилагане на принципа за справедливостта по чл. 52 ЗЗД; задължението на съда, сезиран с иск за реализиране на отговорност от дейност на правозащитни органи по ЗОДОВ да изложи мотиви относно наличието на причинно - следствена връзка между твърдяната незаконна дейност (в случая обвинение) и причинените вреди; как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към който препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ?“; следва ли решаващият състав при определяне на обезщетението на имуществените вреди под формата на заплатено адвокатско възнаграждение да прецени фактическата и правна сложност на наказателното дело, по което е направен разходът и положил ли е пострадалият дължимата грижа при осъществяване на защитата си по това дело.

Поддържа се, че по тези въпроси обжалваното въззивно решение противоречи на задължителната съдебна практика, намерила израз в раздел ІІ от мотивите към т. 11 от 4