Решение № 3784 от 25.06.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3784 гр. София, 25.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20231100508838 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 и следв.ГПК.

С решение № 2711 от 22.02.2023 г. по гр.д.№ 56150 по описа за 2021 г. на СРС, 175 състав се: ОСЪЖДА Б. Й. А., да заплати на С. Е. Р., на основание чл.59 ЗЗД, сумата в размер на 8562 лв., представляваща платени от ищцата през периода от 25.04.2016 г. до 07.10.2019 г. вноски за погасяване на получен от ответника банков кредит, ведно със законната лихва, считано от 09.06.2021 г. до окончателното изплащане на вземането като ОТХВЪРЛЯ така предявения иск за разликата над 8562 лв. до пълния претендиран размер от 15 462 лв. и за периода от 23.06.2015 г. до 24.04.2016 г., както и предявените искове с правно основание чл.79, ал.1, предл.1 ЗЗД вр. с чл.240, ал.1 ЗЗД за сумата от 5000 лв. , представляваща главница по договор за заем от 11.12.2015 г. и за сумата от 21 998 лв., представляваща главница по договор за заем от 16.06.2016 г.

Постъпила е въззивна жалба от С. Е. Р., ищец пред СРС.

Решението се обжалва в частта, в която е отхвърлен предявеният иск по чл.79, ал.1 вр. с чл.240 ЗЗД за сумата от 21 998 лв., 1 представляваща главница по договор за заем от 16.06.2016 г.

Излагат се доводи за неправилност на така постановеното решение в тази му част. Сочи, че с решението по делото бил разместил доказателствената тежест, разпределена с доклада по чл.140 ГПК. Счита, че СРС неправилно бил квалифицирал правната обстановка и не бил приложил правилно правната теория относно договора за заем. Не се съобразил и с практиката на ВКС. Съгласно тази теория и практика, договорът за заем бил реален, едностранен, консенсуален и вещен договор; касаело се до прехвърляне на собствеността върху вещи. В случая по делото били представени банкови извлечения, които доказвали прехвърлянето на парите, но с тези доказателства СРС не се бил съобразил. Сочи, че ответника не бил ангажирал доказателства, които да оборват прехвърлянето на сумата в размер на 21 998 лв. Следвало да се вземе предвид, че банковите извлечения и превода на сумата в размер на 21 998 лв. не било оспорено от ответника. Това следвало да бъде отделено от съда за безспорно и ненуждаещо се от доказване. Ответникът никога не бил твърдял, че сумата в размер на 21 998 лв. е негова. Доказано било от ищцата, че тази сума има законен произход- от продаден наследствен имот. Следвало да се вземе предвид, че страните по спора са били във фактическо съжителство, имали две деца и след фактическата им раздяла отношенията им били негативни един към друг.

Затова отказът на ответника да признае реалността на договора за заем бил на личностно основание. Същият, обаче, не бил оспорил прехвърлянето на сумата и произхода й. С мотивите на решението си СРС бил признал прехвърлянето на сумата на 16.06.2016 г., но приел, че договор за заем не е установен. Това било в противоречие с реалния характер на договора. Счита, че в случая са налице всички предпоставки на договора за заем. Решението било и необосновано, тъй като, ако съдът е приел, че договор за заем не е сключен, то следвало да присъди сумата в размер на 21 998 лв. на основание чл.55 ЗЗД или на друго основание, на което да счете, че сумата подлежи на връщане.

Иска се от настоящата инстанция да отмени решението и вместо това да постанови друго, с което претенцията да бъде уважена. Претендират се разноски.

От въззиваемата страна Б. Й. А., ответник пред СРС, е постъпил 2 отговор, в който е изразено становище, че въззивната жалба е неоснователна, а постановеното от СРС решение в тази му част – правилно. Счита, че не са допуснати сочените от въззивника нарушения на материалния и процесуален закон. Счита, че доказателствената тежест е правилно разпределена между страните. Следвало съгласно така разпределената от СРС, доказателствена тежест, ищцата да докаже сключването на договор за заем, освен реалното предаване на сумата и настъпването на падежа. Сочи, че за да отхвърли иска по чл.240 ЗЗД, СРС бил приел, че по делото не е доказано сключването на договор за заем, респ. постигнато съгласие между страните за предаване и получаване на сумата именно на това основание. По делото не било доказано, че ответникът е поел задължение да върне на ищцата получената от него, сума. Цитираната от въззивника съдебна практика не само не сочела неправилност на обжалваното решение, но потвърждавала правилността му.

Сочи, че сред елементите на договора за заем било съгласието на страните за предаване на сумата и задължение на заемателя да я върне. Тежестта за доказване била на ищеца. В този смисъл била и съдебната практика. В същата се приемало, че установяването на предаването на сумата не освобождавало ищеца от доказване на обстоятелството, че същата е предадена по силата на договор за заем. Това било така, защото сумата можела да бъде предадена и на друго основание. В тежест на ищеца било да докаже основанието на иска.

Действително, в случая сумата била предадена, но не можело да се презумира, че това е станало на основание договор за заем. СРС не бил допуснал нарушения във връзка с допускането и събирането на доказателства.

След като липсвал писмен документ, обективиращ договор за заем, то свидетелски показания не били допустими. Доводите на въззивника за необоснованост на обжалваното решения също били неоснователни. СРС бил дал правилна правна квалификация на иска. Съдът не бил длъжен, а и при спазване на диспозитивното начало нямал правомощие да се произнесе по нещо различно от заявеното. Подобно произнасяне водело до недопустимост на съдебното решение. Претендират се разноски.

По допустимостта на въззивната жалба:

За обжалваното решение въззивницата е уведомена на 02.03.2023 г., Въззивната жалба е подадена на 14.03.2023 г., следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

3

С решението, което се обжалва, е отхвърлен иска по чл.240 ЗЗД, предявен от ищцата, въззивник, следователно е налице правен интерес от обжалване въззивната жалба е допустима.

Постъпила е насрещна въззивна жалба от ответника пред СРС - Б. Й.

А..

Решението се обжалва в частта, в която е уважен иска по чл.59 ЗЗД за сумата в размер на 8562 лв., както и са отхвърлени насрещните възражения за прихващане.

Излагат се доводи за неправилност и необоснованост на така постановеното от СРС, решение. Сочи, че съдът не бил основал решението си на събраните по делото доказателства. В този смисъл решението се явявало постановено в нарушение на материалния и процесуален закон. СРС не бил разгледал доводите във възраженията за прихващане. Сочи, че ако били постъпвали суми от ищцата, то те били в изпълнение на морален дълг, тъй като към този момент страните не живеели на семейни начала, респ., ако са внасяни суми от ищцата, то това тя била правила като пълномощник на ответника, а тези суми й били възстановени. Следвало СРС да кредитира свидетелските показания ведно с други доказателства, вкл. признанието на ищцата. Ищцата не оспорвала, че ответника й е предоставял парични средства, вкл. и през процесния период. Това било посочено и в мотивите на обжалваното решение. Неправилно, обаче, въз основа на този факт, съдът бил достигнал до извода за неоснователност на възражението за прихващане.

Следвало съдът да приеме насрещните възражения за установени. СРС не бил съобразил, че от свидетелските показания и твърденията в отговора по исковата молба се установявало, че ищцата със знанието и съгласието на ответника била внасяла суми в банковата сметка на ответника като негов пълномощник. Не било съобразено, че плащането по сметките на ответника е станало по време на фактическото им съжителство. Ищцата била плащала кредит по време на това фактическо съжителство, който кредит бил използван за задоволяване на семейни нужди. Ищцата сочела в исковата молба, че това фактическо съжителство било прекратено. СРС бил допуснал нарушение, тъй като следвало да се произнесе по всички наведени във въззивната жалба/така е по отговора/ възражения и доводи. Въззивният съд/така е по отговора/ не се бил произнесъл по доводите във връзка с предявеното възражение за 4 прихващане. Не бил посочил кой е общият факт във връзка с неоснователното разместване на блага, за да бъде уважен иска по чл.59 ЗЗД. СРС не бил съобразил, че през цялото време, през което страните били имали лични отношения, ответникът бил финансирал изцяло семейния им живот и личните нужди на ищцата. Това се установявало от свидетелските показания. От тези показания се установявало, че всички плащания по банковата сметка на ответника били извършвани с негови средства и след фактическо овластяване на ответницата /така е по отговора/ да погасява кредита от него име и за негова сметка. Доказателство за това било представеното по делото пълномощно, което не било оттеглено. Същото било ценено от СРС за частичното отхвърляне на претендираните суми. Налице били и показания за оставени суми в брой. СРС не бил съобразил начина по който свидетелите били узнали тези факти, както и способността и желанието на свидетелите вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизведат в показанията си. Такава добросъвестност била налице у свидетелите на ответника, но не и на тези на страната на ищцата. СРС не бил съобразил ограничената способност на човека да възпроизвежда впечатленията си за точни суми, когато се касае за предаване на информация за определени традиционни отношения в семейството. Като не бил кредитирал показанията единствено поради липсата на конкретика относно размера на сумите, въпреки че от показанията се установявали релевантни фактически отношения, че именно с лични средства на ответника били покривани не само семейните, но и личните нужди на ищцата. Не било съобразено и, че ищцата била разполагала с предоставени й от ответника суми в брой, които не била отчитала. Следвало СРС да извърши съвкупна преценка на свидетелските показания ведно с писмените доказателства по делото. Ако бил направил това, СРС щял да отхвърли иска изцяло, а не частично. Искът не бил доказан изцяло, тъй като ищцата не доказала произхода на средствата, които претендира. Не било налице неоснователно обогатяване.

По насрещната въззивна жалба е постъпил отговор от С. Е. Р., в който е изразено становище, че въззивната жалба е неясна, неточна и неправилна, а постановеното от СРС решение в тази му част – правилно.

Счита, че от въззивния съд /така е по отговора/ не били допуснати сочените нарушения при обсъждане на събраните по делото писмени и гласни доказателства. Твърдението за прихващане било неправилно и абсолютно 5 противоречащо на правната теория и практика. По дефиниция прихващането представлявало погасяване на насрещни задължения до размера на помалкото. За да можело да се извърши такова прихващане, следвало да се установи неговия размер. Никой от разпитаните свидетели не знаел размера на сумите, които били „давани“ на ищцата. Не били представени и разписки или други доказателства, които да установяват този размер. В този смисъл намира, че съдът не е допуснал нарушение на материалния и процесуален закон. Сочи, че в стремежа си въззивника да обори всеки един аргументи, изгубил логиката на твърденията си, тъй като веднъж сочел, че ищцата чрез плащането е изпълнила един свой дълг, а след това, че същата била внасяла суми, които й били предоставени от ответника. По отношение на довода за това, че ищцата била изпълнила свой морален дълг се сочи, че такъв довод се прави за първи път с въззивната жалба. Цитираната съдебна практика била неотносима по спора. Сочи, че по делото се установило, че е налице съгласие и парите били предавани, което се било установило и от събраните по делото доказателства. Претендират се разноски.

По допустимостта на въззивната жалба:

Препис от въззивната жалба е връчен на 07.06.2023 г. Насрещната въззивна жалба е подадена на 20.06.2023 г., следователно същата е в срока по чл.263, ал.2 ГПК.