Решение № 529 от 17.04.2024, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 529 гр. Пловдив, 17.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Екатерина Вл. Мандалиева

Членове:

Радослав П. Радев

Недялка Д. Свиркова Петкова при участието на секретаря Елена П. Димова като разгледа докладваното от Екатерина Вл. Мандалиева Въззивно гражданско дело № 20245300500310 по описа за 2024 година

Производството е по чл.258 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с въззивна жалба депозирана от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК: 203670940 против Решение №4976/07.12.2023г. постановено по гр.д.

№6122/2023г. по описа на ПРС, седми гр.с., с което са отхвърлени предявените от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК: 203670940 срещу П. Н. Б., ЕГН: **********, обективно кумулативно съединени установителни искове по чл. 422 ГПК, вр. чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 240, ал.1 и ал.2 ЗЗД и чл. 86, ал.1 ЗЗД за заплащане на следните суми: сумата в размер на 2940,28 лева – главница по договор за потребителски кредит № 2235565/25.05.2020 г., сключен между „Кредисимо“ ЕАД и ответника, сумата в размер на 482,67 лева – възнаградителна лихва за периода 30.04.2021 г. – 31.05.2022 г., 638,98 лева – обезщетение за забава за периода 30.04.2021 г. – 02.05.2023 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 02.05.2023 г., до окончателното изплащане на сумата, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 2865/04.05.2023 г. по ч.гр.д.№ 6122/2023 г. по описа на Районен съд Пловдив. С постановеният съдебен акт в полза на на П. Н. Б., ЕГН:

********** е присъдена сумата в размер на 100 лева , представляваща разноски в настоящото производство. Решението на първоинстанционния съд се обжалва като неправилно и незаконосъобразно по съображения подробно изложени в жалбата. Иска се от 1 въззивният съд да отмени първоинстанционния акт като вместо това уважи иска като основателен. Претендират се разноски- държавна такса и юрисконсулско възнаграждение в размер на 350лв. Прави се възражение за прекомерност на претендираното възнаграждение на другата страна.

Въззиваемата П. Н. Б., ЕГН: **********, чрез процесуалния и представител адв.С. Н. оспорва жалбата като неоснователна, моли да се потвърди първоинстанционния акт, като правилен и законосъобразен. Претендират се разноски, съгласно представения списък с направени такива.

ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД след преценка на събраните по делото доказателства, допустимостта и основателността на жалбата, намира за установено следното:

Жалбата са подадена в законния срок, от страна имаща правен интерес да обжалва, срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което се явява процесуално допустима и като такава следва да бъде разгледана по същество.

Първоинстанционният съд е сезиран от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД срещу П. Н. Б. с обективно кумулативно съединени установителни искове по чл. 422 ГПК, вр. чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 240, ал.1 и ал.2 ЗЗД за заплащане на следните суми: сумата в размер на 2940,28 лева – главница по договор за потребителски кредит № *** г., сключен между „Кредисимо“ ЕАД и ответника, сумата в размер на 482,67 лева – възнаградителна лихва за периода 30.04.2021 г. – 31.05.2022 г., 638,98 лева – обезщетение за забава за периода 30.04.2021 г. – 02.05.2023 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 02.05.2023 г., до окончателното изплащане на сумата, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 2865/04.05.2023 г. по ч. гр. д. № 6122/2023 г. по описа на Районен съд Пловдив. Твърди се, че на 25.05.2020 г. между Кредисимо“ ЕАД и ответника е сключен договор за потребителски кредит № 2235565, по силата на който заемодателят се задължил да предостави на заемателя потребителски кредит, а последният следвало да върне сумата, ведно с договорно възнаграждение. Сключен е и договор за предоставяне на поръчителство с „Ай Тръст“ ЕООД, както и договор между посоченото дружество и „Кредисимо“ ЕАД, по силата на който поръчителят се задължил да отговаря солидарно с ответника. Поради неизпълнение на задълженията по договора за кредит, последните били изпълнени от поръчителя, който встъпил в правата на заемодателя. На 15.03.2022 г. било подписано Приложение № 1 към Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 01.02.2022 г. между „Ай Тръст“ ЕООД и ищеца, по силата на което били прехвърлени всички вземания, произтичащи от договора за предоставяне на поръчителство, за което ответникът бил уведомен. За събиране на вземанията е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410ГПК, по ч. гр. д. № 6122/2023 г. по описа на Районен съд Пловдив.

Ответникът оспорва иска.

2

Първоинстанционният съд е отхвърлил предявения иск, като е приел, че не са представени доказателства кредитодателят да е изпълнил задължението си към кредитополучателя за предоставяне на заемната сума в размер на 4000 лева., респ. не е налице сума, подлежаща на връщане по сключения договор за потребителски кредит. Дори да се приеме, че такава е била предоставена,съдът е посочил, че доколкото от заключението по изслушаната ССчЕ се изяснява, че кредитополучателят е заплатил сума в размер, поголям от посочената в договора главница, то и на това основание исковата претенция за заплащане на същата се явява неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. След като са изчерпани контролните функции на въззивният съд, той проверява само посочените в жалбата правни изводи, законосъобразността на посочените в жалбата процесуални действия и обосноваността на посочените в жалбата фактически констатации на първоинстанционния съд, като взема предвид установените във въззивното производство новооткрити и новонастъпили факти./ В този смисъл е Решение №200 от 23.06.2015г. на ВКС по гр.д.№6459/2014г., четвърто г.о. ГК/ В конкретният случай обжалваният акт е валиден и допустим. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства за новооткрити или новонастъпили факти, поради което съдът постановява съдебният си акт на база събраните пред първата инстанция доказателства, които са подробно, пълно и правилно анализирани от първоинстанционният съд, поради което съдът не намира за необходимо отново да ги преповтаря, а на основание чл.272 ГПК, касаещо фактическата обстановка препраща към мотивите на първоинстанционния акт.

След преценката на събраните доказателства, настоящият съдебен състав намира следното по наведените в жалбата оплаквания:

Установява се по безспорен начин по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по силата на потребителски кредит № **., сключен между „Кредисимо“ АД и ответника,/, като на кредитополучателя е следвало да бъде отпуснат финансов ресурс в размер на 4000 лева, който следвало да бъде издължен на 24 погасителни вноски от 244,75 лева, при фиксиран лихвен процент в размер на 40,00 % и ГПР в размер на 48,21 %. Съгласно разпоредбата на чл. 4, ал.1 ответникът се задължил да предостави обезпечение на кредита - поръчител по договор за поръчителство с одобрено от заемателя юридическо лице в срок до 48 часа от подаване на заявлението, като с оглед на поетото задължение, ответникът сключил Договор за предоставяне на поръчителство от 25.05.2020 г. с „Ай Тръст“ ЕООД, по силата на който последното дружество се задължавало да отговаря солидарно с ответника по заемателя, срещу което същият следвало да заплати възнаграждение.

Настоящият съдебен състав приема, че от събраните по делото доказателства може да се направи обоснован извод, че на длъжника П. Б. е предоставена и усвоена сумата предмет на сключения договор за паричен заем, с оглед на което направеното в жалбата оплакване в 3 тази смисъл се явява основателно.

По отношение на оплакването, че не е нарушена разпоредбата на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК, имаща за последица недействителност на договора за заем по силата на чл.22 ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК, в който законодателят предвижда строги изисквания за формата и съдържанието на този вид договори, уредени в глава трета, чл. 10 и чл. 11. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. и тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“, са всички разходи по кредита, вкл. лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, а не само уговорените в него, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, вкл. разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В т. 2 от същата разпоредба е указано, че „обща сума, дължима от потребителя“, е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. В конкретният случай възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство се дължи на трето лице - поръчител, различно от кредитодателя, по друг договор, но който договор е пряко свързан с договора за кредит и съобразно императивните разпоредби на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, възнаграждението следва да бъде включено при изчисляване на ГПР. Установява се обаче, че в съдържанието на процесния договор за кредит, не е отразена действителната обща сума, дължима от потребителя, тъй като в същата не е включено възнаграждението за гаранта, което е пряко свързано с кредита.

Установява се от приетата пред първата инстанция ССЕ на вещото лице Й. П., което съдът кредитира като компетентно изготвено и безпристрастно, че в размера на годишния процент на разходите по заема договорен от 48.21% не е включена сумата за поръчителство.

Ако тя бъде включена, то общия размер на ГПР по Договор за кредит ще бъде в размер на 224.4166% и ще надвиши значително договорения такъв от 48.21%.

При тези данни, настоящият съдебен състав приема, че при сключването на договора за потребителски кредит чрез предвиждане на обезпечение под формата на гаранция в чл.4 от същия, за което се дължи възнаграждение, е направен опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита. Това възнаграждение има характер на скрита възнаградителна лихва, уговорено е в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и търговските отношения и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Гореизложеното обосновава извода, че е нарушена разпоредбата на чл.11 ал.1 т.10 4

ЗПК, което води до недействителност на договора за заем по силата на чл.22 ЗПК.

Последица от недействителността , съгласно разпоредбата на чл.23 ЗПК е връщане само на чистата стойност по кредита, без лихви и други разходи. Доколкото обаче се установява, от заключението по изслушаната ССЕ, че кредитополучателят е заплатил сума в размер, поголям от посочената в договора главница, то исковата претенция за заплащане на същата се явява неоснователна.

Гореизложеното обосновава извода за неоснователност на исковите претенции.

Първоинстанционният съд е постановил правилен и законосъобразен акт, който следва да бъде потвърден, а жалбата като неоснователна оставена без уважение.

С оглед изхода на делото пред въззивната инстанция, на въззиваемия се дължат разноски, представляващи договорено и заплатено адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция съгласно представения договор за правна защита и съдействие / л.27 от настоящото дело/. Съдът като отчете фактическата и правна сложност на делото и като взе предвид участието на процесуалния представител на въззиваемата страна в открито съдебно заседание, намира направеното възражение на жалбоподателя за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение на въззиваемата страна за неоснователно, поради което възнаграждението следва да бъде присъдено в пълния договорен размер от 800лв.