Определение № 30819 от 21.07.2025, Софийски районен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 30819 гр. С, 21.07.2025 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 120 СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ВЕНЕТА СТ. Г.А като разгледа докладваното от ВЕНЕТА СТ. Г.А Гражданско дело № 20241110176053 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба вх. № 415282/19.12.2024 г., подадена от М. К. К., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. С, ж.к. Г № 4, ап. 12, чрез пълномощника си адвокат Л. Б. от САК със съдебен адрес: гр. С, ***Б, ет. 3, офис 311, срещу „К“ ЕООД, ЕИК:

*********, със седалище и адрес на управление: гр. С, бул. **** № 115Е, ет. 5, представлявано от НП чрез Адвокатско дружество ***, Булстат: 177280936, чрез адвокат Х.

М., със съдебен адрес: гр.С, ***, офис Б.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е депозиран отговор на исковата молба от ответника.

На основание чл. 140 ГПК, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

Насрочва делото за разглеждане в открито съдебно заседание на 18.11.2025 г. от 9.30 часа, за която дата да се призоват страните.

ИЗГОТВЯ СЛЕДНИЯ ПРОЕКТ ЗА ДОКЛАД ПО ДЕЛОТО:

Предявен е установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1-во, 2-ро и 3-то ЗЗД за прогласяване на нищожността на Договор за потребителски кредит № 1122384/2.08.2024 г., сключен между ищеца и ответника, поради това, че съдържа нищожни неравноправни клаузи; при условията на евентуалност е предявен иск за установяване, че клаузата на чл. 18 от Договор за потребителски кредит № 1122384/2.08.2024 г., сключен между ищеца и ответника,, предвиждаща заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение в размер на 640.38 лв., е нищожна.

В исковата молба се твърди, че на 02.08.2024 г. между страните е сключен Договор за потребителски кредит № 1122384 за сума в размер на 1000 лв. при фиксиран ГЛП от 50 % и ГПР от 62.27 %. Счита, че договорът е нищожен, тъй като съдържа нищожни неравно правни клаузи, а именно: ГЛП е 50.00 % - видно от самия договор лихвата е прекомерна и само на това основание договора следва да се обяви за нищожен. Ищецът се позовава на установената съдебна практика, съгласно която противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва. Уговорената в процесния договор възнаградителна лихва надвишава трикратния размер на законната лихва, която към 02.08.2024 г. е била 13.53 % (съответно трикратния й размер е бил - 40.59 %). По този начин сочената клауза накърнява добрите нрави, което обуславя извод за 1 нищожност на клаузата по смисъла на чл. 26, ал, 1, предл. 3 от ЗЗД.; ГПР е 62.27 % Съгласно чл. 19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, като в ал. 4 на визираната правна норма е посочен неговият максимално допустим размер - пет пъти размера на законната лихва.; ГПР по скрит начин е увеличен, тъй като в него не е включена дължимата неустойка, което е още едно основание за нищожност на договора; чл. 6 от Договор № 1122384 е посочено, че заемателят се задължава да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1.

Безусловна банкова гаранция или 2. Поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят на определени от кредитора условия, а в чл. 18, страните се договорили, че в случай на непредоставяне на обезпечение, на кредитополучателя ще бъде начислена неустойка в размер на 640,38 лв.

Ищецът се позовава на чл. 22 от ЗПК - когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение N ° 1 начин. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя, какъв е размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора.

Годишният процент на разходите, представлява така нареченото "оскъпяване" на кредита и включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. В ГПР следва да бъдат изрично описани всички разходи, които длъжникът ще направи и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В настоящия случай липсвало ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита - кои компоненти точно са включени в него и как се формира същия. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Посочено е, че ГПР е 62.27 %, ГЛП е 50.00 %, но от съдържанието на договора не можело да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. В контекста на дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Навежда доводи и за неравноправен характер на клаузите в потребителския договор.

По отношение на изготвеният погасителен план към договор за потребителски кредит № 1122384 /02.08.2024 г. е упомената сумата от 1 830 лв., която сума ищцата трябва да заплати, като е включена и вноската с неустойка. Като се вземе предвид главницата по договора, която възлиза на 1 000 лв. и общо дължимата сума от 1 830 лв., се получава, че оскъпяването на кредита е с 83 %. Неустойката сама по себе си представлява акцесорно съглашение, с предмет задължението на неизправна страна по правна сделка да престира определена парична сума, като обезщетение за вредите от неизпълнението на породеното главно задължение, без да е необходимо същите да бъдат доказвани. Позовава се на Решение № 228 от 21.01.2013 г. по т. д. № 905/2011 г., Т. К., II т. о. на ВКС, постановено по реда на чл.

290 ГПК, в което е прието, че неустойката освен обезпечителна и обезщетителна функция, има и наказателна функция, тъй като е предназначена да санкционира неизправния длъжник в случай на виновно неизпълнение на договора. За да възникне правото на неустойка обаче, 2 уговорката за дължимостта й не трябва да противоречи на императивните правни норми на закона и на добрите нрави, разглеждани като неписани морални норми, израз на принципите за справедливост и добросъвестност в гражданските и търговските правоотношения.

Противоречието със закона и/или добрите нрави прави уговорката за неустойка нищожна по силата на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и препятства възникването на вземането и на задължението за неустойка.

Съгласно чл. 21, ал. 2 о т ЗПК всяка клауза в договор з а потребителски кредит с фиксиран лихвен процент, която определя обезщетение з а кредитора по-голямо от посоченото в чл. 32, ал. 4, е нищожна. Определено по критериите в чл. 32, ал. 4 от ЗПК, обезщетението към датата на сключване на договора, в случая за неизпълнение на задължението на заемателя да предостави на заемодателя уговореното обезпечение, възлиза на почти 65 % от стойността на заетата сума, с оглед което клаузата за неустойка по чл. 18 от договора е нищожна. Тази клауза освен това има за цел да заобиколи изискванията на закона, който в чл. 71 от ЗЗД регламентира, че ако длъжникът не е дал обещаните обезпечения, кредиторът може да иска изпълнение на срочното задължение и преди срока, с оглед на което е нищожна и по смисъла на чл. 21, ал. 1 от ЗПК. Клаузата за неустойка е уговорена в отклонение от функциите й предвидени в чл. 92 ЗЗД, което я прави нищожна поради противоречие с добрите нрави, по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Още повече, че уговорената парична неустойка няма как да улесни събирането на кредита доброволно и в същото време не е адекватна да обезпечи разходите по принудителното събиране. Счита, че начислената неустойка по договора за кредит увеличава дълга на заемателя и води до затрудняване доброволното му погасяване, както и до увеличаване на разноските при евентуално принудително събиране. Всичко това навежда на извод, че целта на неустойката е неоснователно обогатяване на кредитора. Неустойката е за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди, като няма данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение, което също сочи, че неустойката излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.

Съобразявайки чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, чл. 9 от ЗЗД, чл. 26, ал. 1 предл. 3-то от ЗДД, задължителните постановки в т. 3 на ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС съгласно които нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е всяка неустойка, уговорена от страните извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, както и практиката на ВКС (Решение № 181/26.02.2015 г. по дело № 4386/2013 на ВКС, ТК, II т. о.), че преценката за нищожност се извършва към момента на сключване на договора в зависимост от специфичните за всеки конкретен случай факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението, то уговорената неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като още към сключване на договора води до възможност за несправедливо обогатяване на кредитора, при което за последният вземане за неустойка за забава не е възникнало. (Решение № 562 от 30.04.2024 г. по гр. д. № 4440/2023 г. на Районен съд - Пазарджик)

Ищецът сочи, че кумулирането на неустойката към погасителните вноски води до "скрито" оскъпяване на кредита, защото посоченият размер на разходите по кредита за потребителя като ГПР от 62.27 % нараства допълнително и обогатява неоснователно кредитора като въвежда допълнителен източник на доход на икономически по-силната страна, извън посочените ГЛП и ГПР. Съгласно чл. 19 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит като в него не се включват разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на договора. Уговарянето на 3 неустойката, която не е за неизпълнение на задължение от основния предмет на договора, заобикаля ограничението в чл. 19, ал. 4 ЗПКр при определяне ГПР и не попада в обхвата на дефинираните понятия за дължими суми по договор за потребителски кредит в § 1 -3 от ДР на ЗПК, като посочването на ГПР само привидно изпълнява изискванията на чл. 11, ал. 1 т. 9 и т. 10 от ЗПК, т. е. макар формално същият да са уговорени в допустим размер, то при неизпълнение на задължението на заемателя да предостави обезпечение, в негова тежест според чл. 18 от договора е заплащането на неустойка, уговорена извън присъщите й функции, при което същата се явява нищожна като противоречаща на добрите нрави и клаузата следва да се прогласи за нищожна.

Моли съда да уважи исковата претенция и да му присъди разноски.

Ответникът в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК депозира отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове като неоснователни. Оспорва доводите на ищеца за недействителност на договора. Счита, че с клаузата за неустойка не се заобикаля нормата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, а по отношение на формирането на ГПР са спазени всички изисквания на чл. 11 ЗПК. Твърди, че към датата на сключване на договора нормативно определения лимит на ГПР е възлизал на 67.65 %. Оспорва твърдението, че уговореният фиксиран лихвен процент по договора е в противоречие с добрите нрави, тъй като надвишава три пъти размера на законната лихва. Твърди, че още към момента на сключването на договора потребителят е бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Твърди, че клаузите са индивидуално уговорени и потребителят е бил наясно с тях, като е имал и възможност да се откаже от договора без каквито и да било последици при сключването му и след това. Сочи, че ищецът е ползвал многократно един вид кредитен продукт, респективно многократно се е запознавал с условията му. Моли съдът да отхвърли исковите претенции на ищеца като неоснователни. Претендира съдебни разноски.