Решение № 5165 от 07.08.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5165 гр. София, 07.08.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на шести юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Димитър Ковачев

Членове:

Ивета Антонова

Йоана Кр. Кацарска при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Йоана Кр. Кацарска Въззивно гражданско дело № 20241100510005 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.

С Решение № 165805 от 31.07.2020 г., постановено по гр. д. № 60066/2019 г. по описа на СРС, III ГО, 85 състав, е признато за установено по реда на чл.422 ГПК, че А. И. Д. дължи на „Макроадванс“ АД сумата от 8 690, 20 лв. – главница по договор за банков потребителски кредит на физическо лице № 72395050, сключен на 14.07.2008 г., ведно със законната лихва за периода от 01.11.2016 г. до изплащане на вземането, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК на 28.11.2016 г. по гр. д. № 62041/2014 г. по описа на СРС, 85 състав.

Със същото решение са оставени без разглеждане предявените искове в условията на евентуалност с правно основание чл.430, ал.1 и ал.2 ТЗ вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД - за заплащане на сумата от 8 690, 20 лв. – главница по договор за банков потребителски кредит на физическо лице № 72395050, сключен на 14.07.2008 г., ведно със законната лихва за периода 01.11.2016 г. до изплащане на вземането.

С постановеното решение ответницата е осъдена да заплати сумата от 223, 80 лв. – разноски в заповедното производство, както и 873, 80 лв. - разноски в исковото производство. Отхвърлена е молбата на ответницата за присъждане на сторените по делото разноски.

Срещу постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ответницата А. И. Д., с която го обжалва изцяло. Излага съображения, че обжалваното решение е необосновано и неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Поддържа, че по делото не е доказана активната легитимация на ищеца. Не е налице идентичност между предмета на договора за цесия и уведомлението за извършването й, поради което не е надлежно уведомен за нея. Счита, че не са спазени изискванията на чл.10, ал.1 ЗПК, чл.11, ал.1, т.15, т.16 и т.26 ЗПК, поради което и на основание чл.22 ЗПК договорът е нищожен. Годишният лихвен процент възлиза на 35 % и годишен процент на разходите в размер на 41, 17 %, които противоречат на добрите нрави. Решаващият съд не е разгледал тези своевременно заявени възражения. Моли съда да отмени обжалваното решение, като 1 отхвърли предявеният иск. Претендира сторените по делото разноски.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ищеца „Макроадванс“ АД. По делото е депозирано писмено становище, с който оспорва въззивната жалба. Счита, че жалбоподателката е надлежно уведомена за извършената цесия.

Уведомлението е изпратено на посочения в договор адрес и е получено от лице от същия адрес със задължение да го предаде. Дори вземането да не е предсрочно изискуемо, то следва да се присъдят падежиралите вноски. Поддържа, че клаузите на договора за потребителски кредит са индивидуално уговорени, поради което не са неравноправни. Моли съда да потвърди обжалваното решение. Претендира сторените по делото разноски.

С Решение № 50005 от 31.07.2024 г., постановено по т. д. № 1430/2022 г. по описа на ВКС, I ТО, е отменено Решение № 260225 от 18.01.2022 г., постановено по в. гр. д. № 111/2021 г. по описа на СГС, Гражданско отделение, II-E въззивен състав.

Касационното обжалване е било допуснато по въпроса за задължението на съда при предявен иск за главница по договор за банков кредит да се произнесе по валидността на уговорките в договора за лихви. Даденият от ВКС отговор е в смисъл, че при предявен иск за главница по договор за банков кредит съдът е задължен да се произнесе по валидността на уговорките за лихви, когато са направени допустими възражения за нищожност на тези клаузи или нищожността произтича пряко от договора за кредит или от събраните по делото доказателства.

В мотивната част на решението на ВКС са дадени и задължителни указания за въззивния съд по смисъла на чл. 294, ал. 1 ГПК да прецени нищожност по смисъла на чл.

146, ал. 1, вр. чл. 143, ал. 1 и чл. 145, ал. 2 ЗЗП на оспорените клаузи за лихви от процесния договор за потребителски кредит, както и да се произнесе по валидността на същите клаузи с оглед доводите на ответницата за противоречието им с добрите нрави. На въззивния съд е указано да извърши и преценка дали уговорките за лихви по чл. 4.2 и чл. 4.3 от договора за потребителски кредит противоречат на чл. 19, ал. 2 ЗПК (отм.), като преди осъществяване на преценката даде възможност на страните да изразят становище и да ангажират доказателства.

С определение от 02.10.2020 г., постановено по горепосоченото първоинстанционно дело по реда на чл.248 ГПК, е оставена без уважение молбата на ответницата за изменение на постановеното решение в частта за разноските.

Срещу определението е депозирана частна жалба от ответницата. Излага съображения, че присъдените разноски са прекомерни. Съдът не е съобразил, че съгласно съдебно – счетоводната експертиза е установила погасяването на съдебни такси в размер на 257, 82 лв. Поддържа, че има право на разноски за заповедното производство, тъй като съдът частично е обезсилил постановената заповед за изпълнение. Следва да й бъдат присъдени и сторените разноски в производството по реда на чл.423 ГПК.

В срока по чл.276, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на частната жалба от ищеца, с който я оспорва. Излага съображения, че обжалваното определение е правилно и законосъобразно. С обжалваното решение му е присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв., което е съобразено с чл.25, ал.1 от Наредба за заплащане на правна помощ. Счита, че неоснователно жалбоподателката претендира разноски за заповедното производство, тъй като не са ангажирани доказателства такива да са сторени. Моли съда да остави без уважение частната жалба.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК от ответницата, чрез адв. Р. Р., с пълномощно по делото, като е платена дължимата държавна такса за въззивно обжалване, поради което въззивната жалба е допустима.

Софийският градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, и като взе предвид дадените с горепосоченото решение на ВКС задължителни указания по чл. 294, ал. 1 ГПК, приема следното:

Настоящият състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. По доводите за неправилност настоящият съдебен състав намира следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с обективно, кумулативно съединени

2 положителни установителни искове съответно с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД.

По делото не е спорно, а и от приетия по делото Договор за банков потребителски кредит на физическо лице се установява, че между „УниКредит Булбанк“ АД и ответницата е сключен договор за потребителски кредит на физическо лице, по силата на който банката се е съгласила да предостави на А. И. Д. – кредитополучател сумата от 10 000 лв. – за текущи нужди, със задължение да върне предоставената сума, ведно с дължимата лихва, с лихвен план от 25.07.2008 г. до 25.05.2015 г. В т.4 е предвидено, че годишният лихвен процент за съответния период на олихвяване се формира въз основа на базов лихвен индекс по раздел III от Общите условия и надбавка – годишен лихвен процент към датата на сключване на договора. Съгласно чл. 4.1.а годишният лихвен процент върху редовна главница за кредитите, изплащани чрез анюитетни вноски, формиран от базовия лихвен индекс и надбавка към него за редовен дълг възлиза на 17,25 %. Съгласно чл. 4.2. от договора годишният лихвен процент върху просрочената главница, формиран от базовия лихвен индекс и надбавка към него за просрочена главница възлиза на 19,25 %. Съгласно чл. 4.3 от договора годишният лихвен процент върху текущия дълг (редовна плюс просрочена главница) при просрочие на главница и/или лихва и главница възлиза на 5%, като се начислява едновременно и независимо от лихвите за редовна и за просрочена главница по т.

4.1а или т.4.1б и т.4.2 за срока на просрочието.

Процесният договор за потребителски кредит е сключен на 14.07.2008 г., към който момент е приложим Законът за потребителски кредит /отм./. Към този момент е приложим и Законът за защита на потребителите /в сила от 10.06.2006 г./. Доколкото длъжникът е физическо лице, то по силата на § 13, т. 1 от Допълнителните разпоредби на ЗЗП, същият има качеството на потребител.

С оглед обстоятелството, че процесният договор за банков кредит е потребителски, а кредитополучателят е потребител по смисъла на дефинитивната разпоредба на чл. 5, ал. 2 ЗПК /отм./, тъй като целта на заетия финансов ресурс е насочена към задоволяване на лични и на семейството му нужди, кредитното правоотношение следва да бъде подведено под приложеното поле на ЗПК. Съгласно императивните норми на чл. 19, ал. 2 ЗПК /отм./ когато потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. Настоящият състав намира, че уговорената в чл. 4.2. лихва върху просрочена главница в размер на 19,25% противоречи на цитираната императивна материалноправна норма, доколкото надвишава размера на законната лихва, изчислен съобразно Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения /основният лихвен процент плюс десет процентни пункта/. Нищожна клауза от потребителски договор не може да бъде заместена с повелителна норма от националното право (така и в решение № 76 от 22.07.2020 г. по т. д.

№ 1011/2019 г. на I т. о). Съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи.

Съгласно решение на СЕС по дело С-618/10 от 14.06.2012 г. по дело Banco Espanol de Credito срещу Joaquin Calderon Camino, постановено по преюдициално запитване относно тълкуването на член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори и член 2 от Директива 2009/22/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2009 г. относно исковете за преустановяване на нарушения с цел защита на интересите на потребителите, не се допуска правна уредба на държава-членка, която дава възможност на националния съд, когато констатира нищожността на неравноправна клауза в договор между продавач или доставчик и потребител, да допълни договора, като измени съдържанието на тази клауза. В мотивите на решение С-421/14 от 26.01.2017 г. по дело Banco Primus SA срещу Jesus Gutierrez Garcia, т.

71, съставът на СЕС приема, че, видно от текста на член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г., националните съдилища са длъжни само да не прилагат неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат задължителна сила за потребителя, но не са овластени да изменят съдържанието им. Договорът трябва по принцип да продължи да действа без друго изменение освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи. Предвид така даденото от Съда на ЕС задължително тълкуване по смисъла на чл. 267 от ДФЕС, което има обвързващ характер по отношение на всички национални юрисдикции, правомощията на настоящата съдебна инстанция се изчерпват с неприлагане на неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат задължителна сила за 3 потребителя, без да се измени съдържанието им.

Ето защо, нищожната клауза на чл. 4.2. от процесния договор не поражда права и задължения за страните по облигационното правоотношение и не следва да бъде прилагана в теехните отношения.

С клаузите на чл. 11, вр. чл. 4.3. от договора страните са договорили при просрочие в плащанията на лихва и/или главница кредитополучателят да дължи обезщетение в размер на лихвата по чл. 4.3. от договора върху целия дълг по договора (редовна и просрочена главница). В чл. 4.3. е определен отнапред размерът на обезщетението, а именно в размер на 5 %, начисляван върху наличния кредит, което обезщетение се дължи наред с обезщетението за забавено изпълнение по чл. 4.2. от договора.