Определение № 2748 от 29.09.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2748 гр. София, 29.09.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на пети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Снежанка Николова

Членове:

Гергана Никова

Соня Найденова като разгледа докладваното от Соня Найденова Касационно гражданско дело № 20238002100453 по описа за 2023 година

Производството е по чл.288 ГПК.

Производството пред ВКС е образувано по постъпили три касационни жалби от страни по делото срещу въззивно решение № 1366/17.12.2021 г. по гр.д.№ 1266/2021 г. на АС-София (допълнено в частта за разноските с определение № 1194/04.05.2022 г.), и решението за неговата поправка по чл.247 ГПК с № 1183/16.09.2022 г. по същото дело.

С касационната жалба вх.№ 2042/01.02.2022 г. на Г. О. С. и „Д енд Д Финанс - Заложни къщи“ ЕООД, подадена чрез пълномощника им адв.О. С., се обжалва въззивното решение № 1366/17.12.2021 г. по гр.д.№ 1266/2021 г. на АС-София в частта за уважаване на предявеният срещу касаторите-ответници в производството иск с основание чл.108 ЗС и в частта за отказ да се разгледа искането на ответниците за разноски в първоинстанционното производство, в които части първоинстанционното решение и определение по чл.248 ГПК са потвърдени, с оплаквания за неправилност и недопустимост на решението в тези части, искане да бъде отменено или обезсилено в тези части, а искът за собственост с основание чл.108 ЗС да бъде приет за неоснователен и да се уважи искането им за разноски за първата инстанция. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК (с допълнението към него, подадено в срока по чл.283 ГПК) се сочи наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване по формулирани въпроси, също се твърди и недопустимост на решението по иска по чл.108 ЗС.

С касационна жалба вх.№ 4220/25.02.2022 г. на П. Т. Л., подадена чрез пълномощник адв.Х.

Т., се обжалва същото въззивно решение № 1366/17.12.2021 г. по гр.д.№ 1266/2021 г. на АС-София в частта за отхвърляне на предявеният от него срещу Г. С., иск за обезщетение в размер на 6351 лв. с основание чл.31, ал.2 ЗС, с оплаквания за неправилност, искане за 1 отмяна и уважаване на този иск. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочи наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване по формулирани въпроси.

С касационна жалба вх.№ 24048/11.11.2022 г. на Г. О. С. и „Д енд Д Финанс- Заложни къщи“ ЕООД, подадена чрез пълномощника им адв.О. С., се обжалва последващо въззивно решение по чл.247 ГПК с № 1183/16.09.2022 г. за допълване диспозитива на основното въззивно решение № 1366/17.12.2021 г. с потвърдителен диспозитив относно обжалваното първоинстанционно определение по чл.248 ГПК с № 261870/29.01.2021 г. относно разноските, с оплакване за неправилност и искане за неговата отмяна и присъждане на ответниците на разноските и за първата инстанция. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочи наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване по формулирани въпроси.

По всяка от касационните жалби е подаден отговор от насрещна страна/насрещни страни, подадени чрез процесуалните пълномощнци на страните, посочени по-горе, с които отговори подадените касационни жалби се оспорват.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:

Касационните жалби са редовни и допустими. Съобразно тяхното съдържание и петитум, предмет на касационна проверка е произнасянето на въззивния съд изцяло по предявения ревандикационен иск с основание чл.108 ЗС спрямо двамата ответници-касатори, произнасянето по предявеният само срещу Г. С. иск с основание чл.31, ал.2 ЗС за сумата 6351 лв., и произнасянето относно определението по чл.248 ГПК на първоинстанционния съд.

Пред въззивния съд, по жалби на ищеца и на ответниците, е било обжалвано първоинстанционното решение № 5227 от 02.09.2020 г., по гр.д. № 9642/2019 г. на СГС, в частите по уважаване на предявеният от П. Л. срещу Г. С. и „Д енд Д консулт-Заложни къщи“ ЕООД иск по чл.108 ЗС като е признато за установено между страните, че ищецът е собственик на 2/3 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор № *** по КККР на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-14/06.03.2009 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с площ от 2 102 кв.м., подробно индивидуализиран в решението, и са осъдени ответниците на основание чл. 108 от ЗС да предадат на ищеца владението на спорните 2/3 ид. части от този поземлен имот, по отхвърляне на предявеният от П. Л. срещу Г. С. иск по чл.31, ал.2 ЗС за заплащане на сумата 6351 лв., представляваща разликата между уговорената наемна цена по договора за наем, сключен между ответника по този иск и „Д енд Д консулт-Заложни къщи“ ЕООД и средния пазарен наем за имота за същия период, и по потвърждаване на първоинстанционното определение по чл.248 ГПК за оставяне без разглеждане искането на ответниците за изменение първоинстанционното решение относно разноските им. Първоинстанционното решение по уважаване иска по чл.30, ал.3 ЗС срещу Г.

С. за 2613 лв. не е обжалвано пред въззивния съд.

По иска за собственост, въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд за основателност на иска, като приел, че ищецът П. Л. се легитимира като собственик на общо 2

2/3 идеални части от процесния имот по дарение и покупко-продажба, а ответното дружество, в качеството си на наемател по наемен договор с другия ответник Г. С., държи, т.е. упражнява фактическата власт върху целия имот, но не за себе си, а за наемодателя С., който се легитимира като съсобственик на имота, като С. владее идеалните части от имота на ищеца чрез наемателя. Въззивният съд е посочил, че в конкретния случай наемният договор е бил сключен от съсобственика Г. С., притежаващ 1/6 ид.ч. от общата вещ, който не е имал правомощието да сключва сам договор за наем за целия имот, и този наемен договор не може да бъде противопоставен на ищеца, поради което искът за собственост се явява основателен. Изложил е още въззивният съд съображения, че съсобственикът може да търси защита на своето вещно право чрез иска по чл.108 ЗС, както в случаите, когато върху имота се упражнява фактическа власт от трето на съсобствеността лице, така и по отношение на друг съсобственик, който владее съсобствения имот извън обема на притежаваното от него право, без да има основание за това. Така е счел иска по чл.108 ЗС за основателен спрямо двамата ответници и първоинстанционното решение за уважаване на иска подлежащо на потвърждаване. По иска с основание чл.31, ал.2 ЗС, изхождайки от мотивите на ТР № 7/2012 г. на ОСГТК на ВКС, че по изключение, обезщетение по чл. 31, ал.

2 от ЗС може да се претендира за разликата между уговорената от такъв съсобственик наемна цена, съобразно сключения от него наемен договор, и средната пазарна цена, когато първата е по-висока, и изискването на чл. 31, ал. 2 от ЗС за отправяне на писмено искане от неползващият съсобственик, което да е получено от ползващия съсобственик, е направил извод, че за да получи обезщетение в размер на тази разлика- установена от доказателствата по делото в размер на 6350,37 лв., ищецът следва преди това да е поканил съсобственика си.

В случая липсвали данни, и не се твърдяло, ищецът да е отправил надлежна писмена покана до ответника за заплащане на обезщетение, исковата молба може да има функция на такава покана, но нямала обратно действие, поради което искът се явява неоснователен. По спора за разноските на ответниците за първата инстанция, въззивният съд е приел, че доколкото списъкът с разноските на ответниците е представен едва с подаване на писмената защита, т.е. след приключване на последното заседание в съответната инстанция, то искането на ответниците за изменение на първоинстанциононто решение относно разноските им се явявало недопустимо, в която насока се е позовал и на ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, и отказът на първоинстационния съд да разгледа искането на ответниците за изменение решението относно разноските им, е правилен и подлежащ на потвърждаване.

Съобразно изхода на спора, въззивният съд е определил и отговорността за разноски между страните, като е осъдил ответниците да заплатят на ищеца 3000 лв. разноски, съответно ищеца да заплати на ответника Г. С. 3085 лв. разноски и на ответника „Д енд Д ФинасЗаложни къщи“ ЕООД 2126 лв.

С последващо определение № 1194/04.05.2022 г. въззивният съд е изменил решението си в частта за разноските, като е променил дължимите на Г. С. от ищеца разноски за въззивната инстанция на 512 лв.

С последващо решение по чл.247 ГПК с № 1183/16.09.2022 г. въззивният съд, като е констатирал очевидна фактическа грешка- пропуск да се произнесе с отделен диспозитив 3 относно потвърждаване на обжалваното пред него първоинстанционно определение № 261870/29.01.2021 г. за оставяне без разглеждане искането за изменение решението му в частта за разноските, е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в решението си № 1366/17.12.2021 г. на относно разноските, е допълнил диспозитива с такъв за потвърждаване на това определение.

По наличието на основание за допускане касационно обжалване , касационният състав намира следното :

Искането да се допусне касационно обжалване на въззивното решение № 1366/17.12.2021 г. по гр.д.№ 1266/2021 г. на АС-София (допълнено в частта за разноските с определение на въззивния съд с № 1194/04.05.2022 г.) в обжалваните от ответниците-касатори части, се поддържа от касаторите-ответници в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК в изложението и с формулирани въпроси в допълнителното им изложение вх.№ 2342/04.02.2022 г. По иска с основание чл.108 ЗС формулираните въпроси, които обобщено се свеждат до задължението на въззивния съд да определи правилната правна квалификация на предявения иск по чл.108 ЗС, като изхожда от фактическите твърдения и петитум на исковата молба, при съобразяване и на целения резултат-разпределеине ползването на съсобствен имот, да реши правния спор съобразно действителната, а не номиналната правна квалификация на предявения иск по чл.108 ЗС, за порока на въззивното решение ако е постановено при неправилна правна квалификация на иска и за допустимостта на въззивното решение, ако обстоятелствата и доказателствата по делото сочат, че е предявен иск по чл.32, ал.2 ЗС, а не такъв по чл.108 ЗС и е налице висящ идентичен спор по иск по чл.32, ал.2 ЗС (въпроси 1-4 и 7-8), за задължението на въззивния съд да спре производството относно вещното право на собственост върху процесния имот на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК при наличие на висящ друг спор с участие на същите страни ( Г.С. и П.Л.) с предмет иск за нищожност по чл.26, ал.2 ЗЗД и конститутивен иск за изкупуване по чл.33, ал.2 ЗС относно придобитите от настоящия ищец идеални части от имота (въпрос 5), относно предпоставките за уважаване иска по чл.108 ЗС съобразно наведените от ищеца и ответниците твърдения и възражения (въпрос 6). По жалбата срещу въззивното решение в частта по потвърждаване първоинстанционното определение по чл.248 ГПК, са поставени въпроси - Липсата на представен от страната списък на разноските в писмен вид в последното по делото заседание, е основание да не се присъдят на страната разноски, при положение че те са поискани устно в заседанието при хода по същество и са поискани в минималния размер по Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС, и в последващата писмена различно искане няма, преповторено е вече направеното такова за разноски съгласно приложени договор за правна помощ и списък на разноските (въпрос 1), При такава хипотеза като горепосочената лишена ли е страната от правото да иска произнасяне по въпроса за разноските или е преклудирана еиднстевно възможността да се иска преизчисляването им чрез изменение на съдебния акт в частта за разноските (въпрос 2) и Следва ли при горните обстоятелства страната да бъде лишена от присъждане на разноски с оглед посочени решения на СЕС0 Р. от 05.12.2006 г. по обединени дела С-94/2004 г. и С-202/2004 г. относно колизията между правилата на свободната конкуренция и правото на ВАдвС да определя 4 минималните размери на адвокатските възнаграждения, и Р. от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/2016 г. и С-428/2016 г. с което се допуска националният съд да присъди разноски дори и под тези минимални размери (въпрос 3).