Решение № 451 от 19.09.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 451 гр. София, 19.09.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на тринадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Лада Паунова

Членове:

Невена Грозева

Калин Калпакчиев при участието на секретаря Невена П. Ангелова в присъствието на прокурора Даниела Машева като разгледа докладваното от Лада Паунова Касационно наказателно дело от общ характер № 20248002200441 по описа за 2024 година Касационното производство е образувано по касационна жалба от гражданския ищец Изпълнителна агенция „Военни клубове и Военно-почивно дело“ чрез процесуален представител – ст. юрисконсулт П. С., срещу решение № 6 от 27.03.2024г. по внохд № 51/2023г. по описа на Военно-апелативния съд.

С присъда № 4 от 28.03.2022г. по нохд № 202/2020г. на Софийски военен съд подсъдимата С. Г. Г. е призната за невинна в това, че за периода от неустановена дата на 2016г. до неустановена дата на месец август 2019г., при условията на продължавано престъпление, в качеството си на длъжностно лице - главен специалист във Военен клуб град /населено място/, в Териториален отдел /населено място/, в Изпълнителна агенция „Военни клубове и военно почивно дело“ /населено място/, превишила властта си – разпоредила на подчинените си служители във Военен клуб град /населено място/: изпълнител администраторите М. В., В. Ч., Н. Т. и изпълнител камериер Р. П., да нарушат служебните си задължения с цел да набави за себе си облага и да причини другиму - на ИА “Военни клубове и военно почивно дело “ /населено място/ вреда в общ размер от 4170, 23лв. и оправдана по повдигнатото й обвинение по чл. 282, ал.1, вр. чл. 26, ал.1 от НК. Искът, предявен от ИА „Военни клубове и военно почивно дело“, на основание чл. 45 от ЗЗД бил отхвърлен като недоказан и неоснователен.

Присъдата е била проверена по протест и жалба от гражданския ищец, 1 като с въззивно решение № 12 от 17.05.2023г., постановено по ВНОХД № 1/2023г. на Военно-апелативния съд била потвърдена.

Срещу въззивното решение е била подадена касационна жалба от гражданския ищец. С решение № 466 от 06.12.2023г. по нд № 722/2023г. на ВКС, трето н.о. е отменено решение № 12 от 17.05.2023г. по внохд № 1/2023г. на Военно-апелативния съд, в частта, с което е потвърдена присъда № 4 от 28.03.2022г. по нохд № 202/2020г. на Софийски военен съд в гражданската й част, и делото е върнато за ново разглеждане само в тази му част от друг състав на въззивния съд от стадия на съдебното заседание.

След частичното връщане на делото за ново разглеждане, с оспореното понастоящем решение № 6 от 27.03.2024г. по внохд № 51/2023г. на Военноапелативния съд присъда № 4 от 28.03.2022г. по нохд № 202/2020г. на Софийски военен съд е потвърдена в частта, с която е отхвърлен гражданският иск за обезщетение за имуществени вреди в размер на 4170,23лв., предявен от ИА „Военни клубове и военно почивно дело“ – /населено място/, срещу подсъдимата Г..

В касационната жалба от гражданския ищец Изпълнителна агенция „Военни клубове и Военно-почивно дело“ чрез процесуален представител – ст. юрисконсулт П. С., са заявени основанията за проверка по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК. Твърди се, че решението е постановено при нарушение на материалния и процесуалния закон и в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС. В първата част на касационната жалба се сочи, че ИА „Военни клубове и военно почивно дело“ притежава активна легитимация да претендира обезщетение за причинените имуществени вреди, изразяващи се във финансови загуби в размер на 4 170,23 лв., които са пряка и непосредствена последица от неправомерното поведение на С. Г. по повод изпълнението на служебните задължения. Оспорва се изводът на съда, че Г. не е имала качеството на длъжностно лице по смисъла на чл. 93, т. 1 от НК. Не са отчетени от съда, според касатора, и показанията на администраторите относно това, че Г. им е нареждала да нарушават служебните си задължения, като не регистрират в системата определени лица, които се подкрепят и от показанията на свидетелите Д. и Д.. Твърди се още, че контролираната инстанция не е взела предвид и съдържащата се информация в т.нар.

„Тетрадка за резервации и информация“, а именно въз основа на нея, направените резервации и съответния CD носител вещото лице счетоводител е изготвило своето заключение, на базата на което е предявен и гражданският иск – доказан по основание и размер. Втората част от изложението на касационната жалба касае основателността на иска. В нея се сочи, че предявеният граждански иск е неправилно отхвърлен, тъй като съдът не е отчел поотделно и в тяхната съвкупност всички релевантни факти и обстоятелства, изводими от свидетелските показания и извършената съдебносчетоводна експертиза, които доказват основателността на гражданския иск.

Акцентира се, че въззивният съд не е съобразил задължителните положения, въведени с т. 1 от Постановление № 9/61г. на Пленума на ВС, изм. с 2

Постановление № 7/87г., относно това, че основанието на гражданския иск в наказателния процес е деянието на подсъдимия, поради което оправдаването на подсъдимото лице не изключва задължението на съда да обсъди основанията за обезвреда, понеже е безспорно, че такава се дължи при деликт.

Настоява се, че събраните по делото материали доказват, че деянието на подсъдимата е довело до причиняването на вреди по смисъла на чл. 45 от ЗЗД.

С жалбата се иска отмяна на атакуваното решение и уважаване на исковата претенция.

В съдебното заседание пред касационната инстанция не участва представител на гражданския ищец и жалбоподател ИА „Военни клубове и военно-почивно дело“.

Упълномощеният защитник на подс. С. Г. Г. – адв. А., оспорва депозираната касационна жалба, намира същата за неоснователна и излага съображения за липсата на граждански деликт. Претендира присъждане на разноски за настоящата инстанция.

Подсъдимата С. Г. в своя защита твърди, че не е виновна в извършване на престъпление, нито в осъществяване на граждански деликт и никога не е нанасяла вреда на работодателя си. Доколкото не е извършвала противоправни действия моли да не бъде осъждана да заплати претендираната от ИА „Военни клубове и военно-почивно дело“ сума по гражданския иск.

Представителят на ВП намира касационната жалба за неоснователна, счита, че не са налице сочените от касатора нарушения по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК и осъществената от въззивният съд аналитична дейност е в съответствие с разпоредбите на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК. Пледира, че изводът на съда, че не е налице претендираната гражданска отговорност за имуществени вреди, е законосъобразен, поради което моли за оставяне в сила на въззивното решение.

В последна дума подсъдимата Г. моли за оставяне в сила на атакувания съдебен акт.

В резултат на извършената проверка за наличието на релевираните в касационната жалба основания и подкрепящи ги доводи и след като съобрази становището на страните в съдебно заседание, ВКС намери жалбата за ОСНОВАТЕЛНА, макар и не изцяло съобразно посочените в нея доводи.

С предходното решение на касационната инстанция е отменен въззивен съдебен акт само в гражданската му част и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд в тази част, поради липса на мотиви по отношение на приетия за съвместно разглеждане в наказателното производство граждански иск от ИА „ВКВПД“, като е констатирано, че съдебното произнасяне не е дало отговор на въпроса дали деянието, макар да не осъществява престъплението, за което е повдигнато обвинение на подс. Г., съставлява деликт.

При новото въззивно разглеждане на делото в частта относно гражданския иск констатираният при предходното касационно разглеждане на делото порок 3 не е поправен. Независимо от обема на атакуваното сега решение на Военноапелативния съд, в него не се съдържат съображения по отношение на това, дали с инкриминираното поведение на подсъдимата е осъществен или не деликт, отново липсва отговор на част от възраженията, изложени във въззивната жалба, депозирана от гражданския ищец.

По-конкретно касационната инстанция констатира следното:

В проверяваното решение липсва изложение на фактическата обстановка, възприета от решаващия съд. Излагането на възприетата фактология или поне изричното утвърждаване на фактическите изводи, приети от първата инстанция, е необходимо не само при преценка на деянието като престъпление, но и като деликт. Това е било необходимо и с оглед конкретните възражения, съдържащи се във въззивната жалба от представителя на гражданския ищец, свързани с инкриминираната фактология. Единственото изречение, в което въззивнният съд е взел отношение по фактите е на стр. 5 от решението и се изчерпва с констатация за вярност на изводите по фактите, направени от първата инстанция.

Фактическите изводи на първоинстанционния военен съд на практика възпроизвеждат обстоятелствената част на обвинителния акт, включително и това, че подсъдимата е разпореждала на служители във Военния клуб да извършват нарушения във връзка с регистрирането и отчитането на нощувките в хотела и че от това са произлезли имотни вреди за дружеството. Ако действително въззивният съдебен състав, чийто акт сега е предмет на контрол, е утвърдил такава фактология, тогава изводите му за липса на виновно и противоправно поведение от страна на Г. са в противоречие с нея. Неясна е, следователно волята на проверявания съд, както и логическата последователност на направените изводи.

Юридическият факт като основание за гражданската отговорност изисква установяване на граждански деликт – виновно и противоправно деяние, с което са причинени вреди на друг правен субект, при наличие на причинна връзка между деянието и резултата. За да бъде установен или да се отрече наличието на такъв сложен фактически състав е необходимо решаващият съд да посочи фактите, които дават основата за посочената преценка. В проверяваното въззивно решение не се съдържат фактически съображения за наличие или липса на деяние. Сочи се само, че не е налице мотивацинно въздействие от подсъдимата върху свидетелите – администратори на хотела за осъществяване на противоправно разпореждане с имущество. Този извод е направен без доказателствен анализ. Той е и в противоречие с доказателствения анализ на първата инстанция (стр. 37 от мотивите на присъдата на Военния съд), и с който принципно се е съгласил апелативният съд, където е прието, че свидетелите – специалистадминистратори са посочили, че подсъдимата им е била началник, ръководила ги е, давала им е разпореждания. Липсват съображения и за това дали на гражданския ищец е причинена вреда – ощетяване в инкриминирания по обвинението размер. В решението се съдържа декларативно твърдение, че е 4 безспорен факт настъпилата вреда за ИА „ВКВПД“ в размер на 4 170,23лв., само че това съображение е лишено от фактическо и доказателствено основание, включително и защото първоинстанционният съд е отказал да кредитира заключението на икономическата експертиза, въз основа на която е формулирано обвинението.

За да потвърди отхвърлянето на приетия за съвместно разглеждане граждански иск, контролираният съд на практика е приел, че след като не е осъществен състава на престъпление по чл. 282, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК, от подс. Г., това обуславя отхвърляне на гражданския иск (виж стр. 8, абзац 2 и стр. 10 от решението). Този извод е в колизия с цитирана от същия решаващ съд задължителна съдебна практика - Постановление № 9 от 25.XII.1961г. на Пленум на ВС, изм. с Постановление № 7/87г., според което „ Основанието на гражданския иск в наказателния процес е деянието, предмет на обвинението“.

В този тълкувателен акт е посочено, че „съдът, макар и да е оправдал подсъдимия, следва да уважи гражданския иск за причинените от деянието вреди, ако са налице условията на гражданска отговорност“.

Въззивният съд по никакъв начин не е защитил извод за това, че не е осъществен деликт, а декларативно е посочил, че след като е приета несъставомерност на „престъплението по чл. 282, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК“, „това означава, че част от елементите от фактически състав на деликта не са налице“.