Решение № 105 от 27.01.2026, Районен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 105 гр. Русе, 27.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, XIV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Милен Ив. Бойчев при участието на секретаря А.П.Х. като разгледа докладваното от Милен Ив. Бойчев Гражданско дело № 20254520104711 по описа за 2025 година за да се произнесе, съобрази:

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.128, т. 2 и чл. 221, ал.1 и 224, ал.1 КТ, както и възражение за прихващане с правно основание чл. 207, ал.1 КТ.

Постъпила е искова молба от Н. Д. Ш. против „Русенска строителна компания“ АД, в която се твърди, че с трудов договор от 17.06.1996г., няколкократно изменян със споразумения, ищецът е работил в ответното дружество, като последно заемал длъжност „Оперативен ръководител производство“. Трудовият му договор бил прекратен едностранно от негова страна, без предизвестие, на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ. Въпреки, че добросъвестно изпълнявал трудовите си задължения, възнаграждението му за месец януари 2025г. не било изплатено в уговорения срок и това му дало основание да прекрати на посоченото основание трудовото си правоотношение с ответното дружество. Ищецът твърди, че не са му изплатени освен полагащите се трудови възнаграждения за отработеното време, също така обезщетение, произтичащо от основанието, на което е прекратено трудовото правоотношение, както и обезщетение за неизползван платен годишен отпуск.

По изложените съображения и след допуснато в хода на производството изменение на исковите претенции по размер, се моли да бъде постановено съдебно решение, с което ответното дружество „Русенска строителна компания“ АД бъде осъдено да заплати на ищеца Н. Д. Ш.:

1

- трудово възнаграждение за месец януари 2025г.в нетен размер на 1285,67 евро (2514,56лв.), частично от 2556,46 евро (5000,00лв.), ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане;

- трудово възнаграждение за месец февруари 2025г. в нетен размер на 1285,67 евро (2514,56лв.), частично от 2556,46 евро (5000,00лв.), ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане;

- трудово възнаграждение за периода 01.03.2025г. до 19.03.2025г. в нетен размер на 707,12 евро (1383,01лв.), частично от 1533,88 евро (3000,00лв.), ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане;

- обезщетение по чл.221, ал. 1 КТ в размер на брутното трудово възнаграждение за срока на предизвестието от 1491,15евро (2916,44лв.), частично от 3067,75 евро (6000 лв.), ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска и до окончателното изплащане;

- обезщетение по чл.224, ал. 1 КТ за 29 дни неизползван платен годишен отпуск в размер на 1558,93 евро (3049лв.), частично от 3067,75евро (6 000лв.), ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане.

Ищецът претендира присъждане и на направените от него разноски по делото.

В срока по чл.131 ГПК ответното дружество изразява становище за допустимост, но за неоснователност на предявените искове. Не се оспорва наличието на трудово правоотношение между страните, основанието, на което е прекратено, както и че на ищеца не му е изплатено трудовото възнаграждение за месеците януари, февруари и частично за м.март, както и обезщетения по чл. 221, ал. 2 и чл. 224, ал. 1 КТ. Оспорва се обаче размера на претендираните суми за възнаграждения и обезщетения (при съобразяване първоначално посочените като дължими от ищеца, преди изменение на исковете му), като се твърди, че след приспадане на удръжките за трудови възнаграждения, за месец януари са му дължими 2514,54лв.; за февруари 2514,55лв. и за март 1383,00лв., като за последния месец има начислени и обезщетения по чл. 221, ал. 1 КТ в размер на 2916,43лв. и по чл. 224, ал. 1 от КТ за 23 дни в размер на 3049,00лв., или общата сума за получаване за този месец е в размер на 7348,43лв.

Твърди се също така, че ищецът има задължения към „Русенска строителна компания“ АД за над 100 000лв., като тези задължения, произтичали от получени от него суми в брой от касата на дружеството, като за една част от сумите описани като предоставени му, нямало изготвени първични документи за доказване на разходите и целесъобразността им, а за 2 друга част имало подписани разходни ордери без да е посочено основанието за получаване на сумите. Посочени са конкретно два разходни касови ордери № *** от 10.12.2024г., удостоверяващ получаване на сумата от 900лв. от ищеца, както и № *** от 31.12.2024г. за сумата от 300лв., за които нямало основание да бъдат получени. Тези суми не можели да бъдат признати за разходи и се счита, че са дължими от ищеца и следва да бъдат върнати от него, като получени без основание. Прави се възражение за прихващане от дължимите обезщетения на ищеца по чл. 221, ал. 1 и чл. 224, ал. 1 КТ на сумата от 1200лв. получена по двата разходни ордера.

Съобразявайки становищата на страните, събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение и приложимият закон, съдът прие за установено от фактическа страна следното:

Няма спор по делото, а и се установява от събраните доказателства, че между Н. Д. Ш. и „Русенска строителна компания“ АД е съществувало трудово правоотношение, което е прекратено на основание чл. 327, ал.1 т.2 КТ, считано от 19.03.2025г. Също така няма спор, че към датата на прекратяване на трудовото правоотношение, включително и до приключване на съдебното дирене в настоящото производство, на ищеца не са му изплатени дължимите трудови възнаграждения за месеците януари-март 2025г., обезщетение по чл. 221, ал.1 КТ с оглед основанието на което е прекратено трудовото правоотношение, както и обезщетение по чл. 224, ал.1 КТ за неизползван платен годишен отпуск.

Според заключението на приетата по делото икономическа експертиза, дължимото нетно трудово възнаграждение на ищеца за месец януари 2025г. е в нетен размер на 2514,56лв., за месец февруари в нетен размер 2514,55лв. и за месец март в нетен размер 1383,01лв., дължимото обезщетение по чл. 221, ал.1 КТ е в нетен размер 2916,44лв. и обезщетението по чл. 224, ал.1 КТ в нетен размер от 3049лв. и за 23 дни неизползван отпуск.

Съобразявайки заключението на вещото лице, ищецът е поискал и съдът е допуснал изменение в размера на предявените от него частични искове. Страните нямат спор относно дължимостта на горепосочените суми (по основание и размер).

Страните по делото нямат спор и по въпроса, че с РКО №*** от 31.12.2024г. и РКО №*** от 10.12.2024г., ищецът е получил от касата на ответното дружество съответно 300лв. и 900лв., като в касовата книга и ордерите не е посочено основание за получаване на сумите.

Представляващите ответното дружество оспорват наличието на основание за получаване на тези суми, а ищецът твърди, че е било практика в работата му да получава по този начин суми (в брой от касата), които от своя страна предоставял на работниците на дружеството като допълнително трудово възнаграждение, „на ръка“, извън „официалното“ плащане на 3 минималната работна заплата по банков път и това ставало след уговорка с представляващите дружеството, за каквото били изразходвани и средствата по двата РКО.

В проведените съдебни заседания, представляващия ответното дружество Петър Даскалов е оспорил твърденията на ищеца, че по негово указание и с негово знание са давани „на ръка“ допълнителни суми на работниците в дружеството, над тези превеждани по банков път.

Вещото лице по изготвената икономическа експертиза е посочило, че по двата РКО сумите са предоставени на ищеца в нарушение задължителните правила за валидността на счетоводните документи, въведени с указание на председателя на съвета на директорите на дружеството Петър Даскалов, липсва в тях подпис на главен счетоводител и ръководител.

Разпитаните по делото свидетели Д. П. Н. и Д. С. С. установяват, че са работили в продължение на години в ответното дружество, съответно като главен счетоводител и касиер. И двете потвърждават, че след 2018г. работниците в дружеството били осигурявани на минимални работни заплати, които им били изплащани по банков път, а допълнително получавали и други суми, за което отговарял Н. Ш.. Последният получавал пари от касата на дружеството срещу РКО (като процесните два), като преди това парите се осигурявали по нареждане на управляващите г-н Даскалов или г-н Маринов чрез теглене от банка, което ставало само с техните подписи. Получените срещу ордерите пари последствие се „оправдавали“ с представянето на някакви разходно-оправдателни документи, предимно от Петър Даскалов.

Свидетелите М. Н. Ч., М. А. Т., Д. Т. Н. и Д. Н. И. установяват, че са работили в ответното дружество, като са прекратили трудовите си правоотношения поради неизплащане на дължимите им възнаграждения. И четиримата сочат, че след 2017-2018г. работните им заплати били изплащани в размер на минималната работна заплата по банков път и малко преди превода или след него в плик получавали останалата част от възнагражденията си.

Предимно това ставало в стаята на Н. Ш., като той им ги давал, но имало случаи да са ги получавали и от г-н Маринов.

Свидетелят Д. С. Н. установява, че цялата си заплата е получавал по банков път, тя му била „гарантирана“, тъй като през 2023г. се пенсионирал.

Понастоящем продължавал да работи в ответното дружество. Не знаел дали другите работница са получавали допълнителни пари „на ръка“, не си говорели кой колко пари взема.

Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Безспорно е установено по делото, че претендираните от ищеца трудови възнаграждения и обезщетения по чл. 221, ал.1 и чл. 224, ал.1 КТ са му дължими в посочените от него като „частични“ размери, поради което 4 исковете му следва да се приемат като доказани по основание и размер.

Спорната между страните част от предмета на делото е тази дали е налице вземане на ответника от ищеца за получените от него с два РКО суми в общ размер на 1200лв., както и това дали са налице предпоставките евентуално това вземане да бъде прихванато от дължимите на ищеца суми за обезщетенията след прекратяването на трудовото му правоотношение.

Настоящият съдебен състав намира, че възражението на ответника за прихващане е допустимо (доколкото няма законови пречки работодателят да претендира липси и чрез възражение), но неоснователно по следните съображения:

Анализът на събраните по делото доказателства дава основание да се приеме, че ищецът е заемал ръководна длъжност в ответното дружество, изпълнявал е редица технически и организационни дейности, ползвал се е с доверието на представляващите и управляващите дружеството, в това число и Петър Даскалов. Логично и безпротиворечиво разпитаните по делото свидетели установяват, че в дружеството е имало практика на работниците да бъдат изплащани допълнителни трудови възнаграждения освен тези, които са им превеждани по банков път. Показанията на свидетеля С. Н. не дават основание за обратния извод, доколкото същият сочи как е получавал своята заплата, а не как останалите работници са получавали техните. В случая съществено за разрешаване на спора е дали е имало такива „допълнителни“ плащания в брой, а не дали те са били за всички работници и в какъв точно размер. Установеното от свидетелите е и логично, доколкото житейски е трудно да се приеме, че е възможно строителни работници, кофражисти, шофьори на товарни автомобили и специална техника да полагат труд само срещу минимална работна заплата. Дори за някой от тях да се установява, че е имало плащания в по-висок размер, с определен от работодателя коефициент според участието му в работния процес, то размерът на този коефициент е твърде незначителен, за да доведе до промяна в горния извод на съда. Поради това съдът няма основание да не кредитира показанията на шестимата разпитани свидетели относно съществуващата практика в ответното дружество за заплащане на трудовите възнаграждения, още повече, че общоизвестен е факта, че тази практика е широко разпространена в България и цели укриване на публични задължения.