Решение № 126 от 17.08.2026, Окръжен съд - Кърджали

РЕШЕНИЕ

№ 126 гр. К., 17.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – К., II. СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Пламен Ал. Александров

Членове:

Кирил М. Димов

Невена К. Калинова при участието на секретаря Петя Хр. Михайлова като разгледа докладваното от Невена К. Калинова Въззивно гражданско дело № 20265100500171 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба вх. N 4471/24.04.2026 г., подадена от „Н.“ ООД, гр.С., ЕИК *******, район „И.“, ул.Л. С.“ N 3, /Л. T./, ет.10, представлявано от управителя И. Х.-С., чрез представител по пълномощие, срещу решение N 179/30.03.2026 г. по гр.д. N 1020/2025 г. по описа на РС – К., в частта, с която договор за потребителски кредит N********* от 26.03.2025 г., сключен между К. И. М. от с.О., общ.К. и „Н.“ ООД, гр.С., е обявен за нищожен на основание чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК поради непосочване на реално дължимия ГПР и невключване в същия на възнаграждението за поръчител, както и „Н.“ ООД, гр.С. е осъден да заплати на ищеца К. И. М. от с.О., общ.К., разноски по делото. Решението в посочената част се обжалва като неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост, при оплаквания, че договорът за потребителски кредит е сключен в съответствие с изискванията на ЗПК, при изчисляване на ГПР към сключване на договора и при липса на задължение кредитополучателят да предостави обезпечение – гаранция, при което разходите за същата не следва да се включват в ГПР. Иска се отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на предявения иск. Претендират се разноски.

Въззиваемият К. И. М. от с.О., общ.К., чрез представител по пълномощие, с отговор в срока по чл.263, ал.1 от ГПК, постъпил по ЕПЕП с вх. N 6707/18.06.2026г., оспорва въззивната жалба.

1

Въззиваемият „К. г. БГ“, гр.С. не е представил отговор на въззивната жалба в срока по чл.263, ал.1 от ГПК.

В съдебно заседание въззивникът „Н.“ ООД, гр.С. не се представлява, поддържа въззивната жалба чрез представител по пълномощие, който прави мотивирано възражение за прекомерност по чл.78, ал.5 от ГПК на разноските на насрещната страна за адвокатско възнаграждение и претендира разноски по делото.

В съдебно заседание въззиваемият К. И. М. не се явява и не се представлява, поддържа отговора на въззивната жалба с писмено становище чрез представител по пълномощие, с искане на адвоката да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение за безплатна правна помощ за въззивната инстанция на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв и съгласно приложен към становището списък по чл.80 от ГПК.

В съдебно заседание въззиваемият „К. г. БГ“, гр.С. не се представлява.

Въззивният съд, след като прецени събраните по делото доказателства във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на обжалвания съдебен акт, приема за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно чл.269 изр. 1-во от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение N 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело N 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Решението на К.йския районен съд е валидно, допустимо и правилно.

Първоинстанционното производство е образувано по предявен иск против „Н.“ ООД – гр.С. за обявяване нищожността на договор за потребителски кредит N*********, сключен на 26.03.2025 г., на основание чл.22, във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради непосочване на реално дължимия ГПК и невключването на възнаграждение за поръчител, като противоречащ на закона, както и по предявен иск против „К. г. БГ“ ООД за обявяване нищожността на договор за предоставяне на гаранция N *******, сключен на 29.01.2025 г., като обезпечаващ нищожен договор, при заобикаляне на закона.

Исковата претенция ищецът К. И. М. основава на твърдението, че сключен между нея като длъжник и „Н.“ ООД като кредитор Договор за потребителски кредит N********* от 26.03.2025 г. е недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т.

10 от ЗПК, поради непосочване на реално дължимия годишен процент на разходите /ГПР/ и невключване на възнаграждението за поръчител. Твърди, че по силата на този 2 договор „Н.“ ООД й предоставило в заем сумата от 500 лв. при фиксирани ГЛП от 50.80 % и ГПР от 64.47 %, при дължима общо сума за връщане от 648 лв., включваща главница и лихва, като в деня на сключване на договора ищецът била задължена да сключи договор за предоставяне на гаранция с „К. г. БГ“ ООД, ЕИК ********** във връзка с договора за потребителски кредит, по който последното трябвало да обезпечи задълженията на ищеца по договора за потребителски кредит, при уговорено възнаграждение за Г.а в размер на 345 лв., дължимо разсрочено на вноски на падежа на погасителните вноски по заема, като кредиторът "Н.” ООД бил овластен да приема плащанията вместо поръчителя. Претендира също и обезпечителният договор да е недействителен, тъй като плащането на възнаграждение на Г.а противоречи на добрите нрави, води до неравноправност и липсва основание за сключването му, доколкото обезпечава недействителна сделка, а именно договорът за потребителски кредит, който е нищожен по следните причини: ГЛП е 50.80 %, при което лихвата е прекомерна по размер; ГПР е 64.47 % и не съответства на чл. 19, ал. 1 и ал.4 от ЗПК, че годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя и максимално допустимият му размер е до пет пъти размера на законната лихва, като по скрит начин е увеличен, защото не включвал дължимото възнаграждение за дадената гаранция, като така не било спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума по кредита. Клаузата за обезпечение реално увеличава печалбата на кредитора, тъй като дори при плащане на всички задължения по заема, потребителят ще трябва да заплати и възнаграждението на Г.а, при което ГПР не отговаря на действителните разходи и посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация с характер на заблуждаваща търговска практика съгласно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП, вр. чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП, подвеждаща потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 и относно преценката му за реалните икономически последици от сключването на договора към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение N 1 начин. При това следва да се има предвид, че съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20, ал. 2 и чл. 12, ал. 1-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Според т. 9 и т. 10 на чл. 11 от ЗПК договорът трябва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, както и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР. Твърди също, че принципно няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над 3 размера на законната лихва, изчислена като основен лихвен процент на БНБ + десет пункта надбавка, при максимален размер на договорната лихва, ограничен от нормата на чл. 9 от ЗЗД, съгласно която страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави и съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение N 1/2009 г. от 15.06.2010г. на ВКС, ОСТК, при нарушаването на които е налице нищожност, приравнена на тази на противоречието на договора със закона /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/, като за противоречащи на добрите нрави се считали сделки, с които неравноправно се третирали икономически слаби участници в оборота, използвало се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр., а що се отнася до договора за предоставяне на гаранция, той само формално представлявал отделна гаранционна сделка, а в действителност се явявал част от кредитното правоотношение, като целта на сделката е да се уговори допълнително възнаграждение за кредитора по договора за потребителски кредит, в нарушение на изискванията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, както и на чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК. Твърди, че доколкото в тези хипотези се цели постигане на запретен от закона правен резултат, чрез използване на законни средства /съставляващо дефиницията за заобикаляне на закона/, то договорът за предоставяне на гаранция е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД и обстоятелството, че той формално бил сключен с различен правен субект от кредитора, не може да доведе до неговото саниране, защото е сключен с предварително определено от кредитора по договора за паричен заем юридическо лице Г., представляващо свързано с кредитора дружество, като в договора е предвидено възнаграждението за поръчителството да се плаща в полза на кредитора /а не на Г.а/, заедно с погасителните вноски по кредита.

Така, при тази правна конструкция Г.ът нито носел риска от неизпълнение, нито реално получавал уговореното възнаграждение, нито упражнявал суброгационните си права при плащане, като единственият правен и икономически ефект от сделката е кумулиране в полза на "Н." ООД на допълнителен финансов приход от 345 лева, представляващ престацията на потребителя по гаранционната сделка, което по съществото си е съглашение за въвеждане на допълнително възнаграждение за кредитора по договора за потребителски кредит, чието възникване му е известно при сключването на договора, поради което възнаграждението е част от общия разход по кредита за потребителя по смисъла на пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК и следва да бъде включено при изчисляване на годишния процент на разходите съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК. Тъй като това не било сторено, договорът за потребителски кредит е сключен в нарушение на императивните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, а процесният договор за предоставяне на гаранция е нищожен съгласно чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

В срока по чл.131 от ГПК с писмен отговор на исковата молба ответникът „Н.“ ООД, чрез представител по пълномощие, оспорва предявения от ищеца иск като 4 неоснователен, изрично признава, че в ГПР е включена само възнаградителна лихва, но не и възнаграждението за Г., което неминуемо било довело до превишаване на законоустановения праг по чл.19, ал.4 от ЗПК. Оспорва останалите обстоятелства, на които ищецът основава иска си за нищожност на договора за потребителски кредит, в която връзка излага подробни съображения. Моли за отхвърляне на иска и претендира разноски по делото.

В срока по чл. 131 от ГПК с писмен отговор на исковата молба ответникът „К. г.

БГ“ ООД оспорва предявеният от ищеца иск като неоснователен, претендира за отхвърлянето му и за разноски по делото.

Пред първата инстанция е представен договор за потребителски кредит N********* , сключен на 26.03.2025 г., по силата на който „Н.“ ООД е предоставило на К. И. М. в заем сумата от 500 лв. при фиксиран ГЛП от 50.80 % и ГПР от 64.47 %, с общ размер на всички плащания от 648 лв., платими на 12 месечни вноски, както и договор за предоставяне на гаранция N ******* от същата дата 26.03.2025г., сключен между К. И. М. и „К. г. БГ“ ООД, по силата на който дружеството Г.ира изпълнението на задълженията на заемателя по договора за потребителски кредит, при възнаграждение на Г.а в размер на 345 лв., което е разсрочено на пет вноски от по 69 лева, дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по заема, като „Н.“ ООД е овластен да приема тези плащания вместо Г.а. В т.3.2.1 от Общите условия, приложими към договорите за потребителски кредит на „Н.“ ООД, както и в представения стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити, е посочено, че при сключване на договора за потребителски кредит, или преди предоставяне на заемната сума, Кредитополучателят може да представи на Дружеството обезпечение на кредита. Обезпечението може да се предостави, както по желание на Кредитополучателя, така и с оглед искане на Дружеството, и в случай, че Дружеството изиска такова, същото може да бъде: банкова гаранция, издадена от банка, оперираща на територията на Република България; гаранция, издадена от небанкова финансова институция, оперираща на територията на Република България; поръчител по смисъла на чл.138 от ЗЗД.