Решение № 7370 от 22.04.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 7370 гр. София, 22.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 66 СЪСТАВ, в публично заседание на десети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Г.А при участието на секретаря Г.Х като разгледа докладваното от Г.А Гражданско дело № 20221110162783 по описа за 2022 година

Настоящото дело е образувано по искова молба, депозирана от И. Г. И. срещу “*********************** (в несъстоятелност), с която е предявен иск за обезщетение за причинени в резултат на трудова злополука имуществени вреди, с правно основание чл. 200 КТ.

Ищецът извежда субективните си права при твърдения, че между страните е съществувало трудово правоотношение, възникнало по силата на трудов договор от 24.04.1998 г., изменен с допълнително споразумение от 21.07.1999 г. и 15.08.2002 г., по силата на което заемал длъжността „машинист на технологичен кран“. Навежда доводи, че на 04.06.2001 г. е претърпял злополука, която е призната за трудова с Разпореждане № 1667/31.07.2001 г. Ищецът сочи, че претендира обезщетение за имуществени вреди, представляващи пропуснати ползи в резултат на трудовата злополука за периода от 01.12.2019 г. до 30.09.2022 г., включително (общо за 34 месеца), представляващи разлика между неполученото от него трудово възнаграждение и получените пенсии за инвалидност за същия период, а именно в общ размер на 7007,70 лева, като претендира върху всяка една от посочените главници и изтекла лихва за забава, чийто общ приблизителен размер за периода от 01.12.2019 г. до 30.09.2022 г. определя в размер на 2000 лева. Предвид посоченото, моли съда да осъди ответника да заплати обезщетение за имуществените вреди вследствие на трудовата злополука, представляващи разликата между полученото възнаграждение и възнаграждението, което би получил, ако беше продължил да изпълнява посочената длъжност.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответната страна, в който се изразява становище за неоснователност на исковете. Релевират се доводи, че трудовата злополука е недоказана, поради липса на Решение на 1

ТЕЛК, с което да се установи дали настъпилите увреждания имат траен характер. На следващо място се прави възражение за изтекла погасителна давност на вземанията на ищеца. Оспорва се претенцията по чл. 86 от ЗЗД, доколкото се счита, че последната не представлява трудов спор и не следвало да се предявява срещу дружество, обявено в несъстоятелност.

В срока за отговор, ответникът е поискал привличане на трето лице помагач, а именно лицето причинило телесната повреда на ищеца – Ч. Д. Д., срещу когото е предявил обратен иск за сумата от 7000,70 лева. Твърди се, че Д. е причинил процесното ПТП, в резултат на което лявата подбедрица на ищеца била ампутирана. Твърди се, че било образувано наказателно производство, при което Ч. Д. бил осъден за извършено престъпление по чл.

343а, ал. 1, б „а“, вр. с чл. 343, ал. 1, б. „б“, вр. с чл. 342, ал. 1 от НК.

В срока за отговор, ответникът по обратния иск е депозирал отговор, с който оспорва така предявената претенция. Намира същата за неоснователна, доколкото по делото не били представени Решение на ТЕЛК, от което да е видно какъв е размерът на намалената трудоспособност на увреденото лице.

На следващо място се сочи, че ищецът по главния иск, въпреки намалената трудоспособност би могъл да положи усилия и да намери подходяща работа, от която да получава поне минималната работна заплата за страната.

С определение № 22503 от 27.06.2023 г. като трето лице помагач на страната на ответника е конституиран Ч. Д. Д., срещу когото е приет за съвместно разглеждане предявения обратен иск от

“*********************** (в несъстоятелност) за сумата от 7007,70 лева главница и 2000 лева мораторна лихва, както и законната лихва от подаването на насрещната искова молба до изплащането на сумата.

С протоколно определение № 10070 в проведеното на 10.04.2024 г. открито съдебно заседание съдът е допуснал изменение, чрез намаляване на предявените искове за главница и мораторна лихва, същите следва да се считат за предявени за сумата в размер на 6797,70 лева-главница, а искът за мораторна лихва следва да се счита за предявен за сумата в размер на 1090,45 лева.

След преценка на събраните по делото доказателства, съдът установи следното:

Предявеният иск е обоснован с доводи за наличие на трудово правоотношение между страните, по силата на което ищецът заемал длъжността „машинист на технологичен кран”, настъпила на 04.06.2001г. злополука, която е призната за трудова, претърпени имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи, изразяващи се в разликата между получената пенсия за инвалидност и трудовото възнаграждение, което би получил.

Релевантните към предмета на доказване обстоятелства са наличие на трудова злополука; причинени имуществени вреди; причинна връзка между вредите и трудовата злополука.

Предявен е иск с правно основание чл. 200 КТ, за вреди, настъпили от трудова злополука, поради което и на основание чл. 104, ал. 4 ГПК вр. с чл.

2

357, ал. 1 КТ делото е подсъдно на районен съд. (в т.см. постановеното по реда на чл. 274, а;. 3 ГПК определение № 558 от 23.07.2012 г. на ВКС по ч. гр. д. № 243/2012 г., IV г. о., ГК).

Не се спори между страните, а и се установява от събраните писмени доказателства- трудов договор № 722 от 24.04.1998г., че между страните е съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищецът е заемал длъжността „машинист на кран технологичен“.

Не е спорно и обстоятелството, че на 04.06.2001г. на работното място на ищеца е станала злополука, при която на път за работа ищецът е блъснат от автомобил. С разпореждане № 1667 от 31.07.2001г., издадено от НОИ- ТП София град, се установява, че декларираната злополука се приема за трудова по чл. 55, ал. 2 КСО.

Конкретиката на случая сочи, че е налице злополука, призната по надлежния ред. Разпореждането на органа по чл. 60, ал. 1 КСО има двойствено значение- от една страна то представлява индивидуален административен акт относно наличието или не на трудова злополука, а от друга страна е официален удостоверителен документ за установените в него факти, и в частност за наличието на трудова злополука като положителен юридически факт, който е елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя, и от който зависи съществуването на правото.

Обстоятелството дали трайно намалената неработоспособност е под или над 50% е ирелевантно за отговорността на работодателя по чл. 200 КТ. В т.см. са постановените по реда на чл. 290 ГПК решения по гр. д. № 2487 за 2008 г. на III г.о., гр. д. № 483 за 2009 г. на III го, гр. д. № 69 за 2009 г. на IV г.о, гр. д. № 855 за 2009 г. на IV г.о., гр. д. № 1934 за 2009 г. на IV г.о., гр. д. № 436 за 2009 г. на IV г.о., гр. д. № 29 за 2009 г. на IV г.о., гр. д. № 354 за 2010 г. на III г.о., гр. д. № 1028 за 2010 г. на III г.о., решение № 477 от 4.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1444/ 2010 г., IV г.о., ГК, решение № 33 от 27.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 5146/2008 г., IV г. о., ГК, решение № 128 от 11.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 268/2009г., съгласно които ВКС е дал разрешение на поставения материалноправен въпрос в смисъл, че „Вредите, понесени от работници/ служители вследствие трудова злополука или професионално заболяване, довели до трайно намалена работоспособност под 50%, подлежат на обезщетяване от работодателя на основание чл. 200 КТ”. Изменението на КТ през 2004г. само е заменило понятието "инвалидност" с "трайна неработоспособност над 50%", уеднаквявайки терминологията по КТ и КСО, но тази промяна не изключва отговорността на работодателя за всички причинени на работника вреди от трудова злополука или професионална болест. В чл. 200 КТ е уредена безвиновната отговорност на работодателя за причинени на негов работник или служител вреди от трудова злополука или професионално заболяване, като законът не се интересува от причинителя и неговата вина. Изложеното обуславя извод, че е налице първата предпоставка на фактическия състав, регламентиращ отговорността на работодателя при трудова злополука.

Наличието на първата предпоставка от фактическия състав, регламентиращ отговорността на работодателя при трудова злополука налага 3 изследване на втората такава, а именно претърпени от ищеца вреди.

Съгласно чл. 200, ал. 3 КТ, "Работодателят дължи обезщетение за разликата между причинената вреда- неимуществена и имуществена, включително пропуснатата полза, и обезщетението и/или пенсията по общественото осигуряване". Развитие на тази правна норма в контекста на поставения въпрос са отговорите, дадени с решение № 492/19.07.2010 г. по гр. д. № 1114/2009 г. на ВКС, III г. о., и решение № 548/6.12.2010 г. по гр. д. № 1119/2009 г. на ВКС, III г. о., с които е прието, че вредата трябва да се търси като разлика между трудовото възнаграждение, което работникът или служителят би получил ако беше здрав и работеше и полученото обезщетение и/ или пенсията по общественото осигуряване, тъй като само между тези величини има причинно- следствена връзка, и разликата между получаваното трудово възнаграждение, което би било получавано, ако не е налице професионалното заболяване и възнаграждението за по- ниско платената длъжност, следствие трудоустрояването. Размерът на обезщетението следва да се формира от разликата между получаваното преди увреждането брутно трудово възнаграждение от една страна и размера на обезщетението за временна нетрудоспособност- ППВС 4/ 1968г.

С писмения отговор ответникът е релевирал възражение, че отговорността му се ограничава до момента на постановяване на решението за обявяването му в несъстоятелност, от когато трудовите правоотношения на работниците и служителите подлежат на прекратяване. Конкретиката на случая сочи, че с решение от 31.05.2010г. по т.д. № 95/ 2007г. по описа на СГС, ТО, VІ- 2 състав, ответното дружество е обявено в несъстоятелност и е постановено прекратяване на дейността му. Също така на основание чл. 714 ТЗ постановеното решение подлежи на незабавно изпълнение. С обявяване на дружеството в несъстоятелност за същото възниква основание да прекрати трудовите правоотношения на работниците и служителите. Прекратяването обаче не настъпва по силата на закона, а е необходимо работодателят да упражни правото си на уволнение. Ето защо правно релевантно за отпадане отговорността на работодателя би било реалното прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца поради закриване на предприятието, от който момент би отпаднала причинната връзка между намалената му работоспособност и доходите, които не е могъл да реализира поради пенсионирането. В случая обаче трудовото правоотношение на ищеца не е прекратено на това основание.

Обезщетението при деликт може да компенсира и бъдещи вреди, когато те произтичат от увреждането и тяхното настъпване е сигурно, а размерът им - установим. При трудова злополука обезщетение за бъдещи вреди се дължи, когато е доказана трайна нетрудоспособност на работника, настъпила в резултат на трудовата злополука. Когато вредите за бъдеще време са установими, т. е. увреждането има траен или необратим характер, това обстоятелство може да бъде отчетено при определянето на размера на обезщетението за неимуществените вреди, но когато в имуществената сфера на пострадалия вредата ще настъпва периодично, обезщетението за пропуснати ползи за в бъдеще се определя на периоди със законните 4 последици за забава от деня на падежа, до настъпване на промяна в обстоятелствата, водеща до прекратяване или изменение на размера на обезщетението. Същото важи и когато вредите настъпват в периоди, следващ датата на подаване на исковата молба.

Имуществената отговорност на работодателя може да бъде ангажирана за обезщетяване на пропуснати ползи от разлика над получаваната пенсия до придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл.68 КСО. Дадените разяснения в т.6 от ППВС № 4 от 30.10.1975г. по гр. д. № 5/1975г., намират приложение и при действието на КТ. С тях се приема, че крайният срок, в който може да се претендира разлика между заплащането преди непозволеното увреждане трудово възнаграждение и отпуснатата след това пенсия е до навършване на предвидената за добиване право на пенсия за осигурителен стаж възраст. Това е така, защото именно поради увреждането от трудовата злополука работникът е лишен от възможността да работи до навършване на посочената възраст и търпи имуществени вреди от лишаването му от тази възможност. Това е крайният момент, до който може да търси имуществени вреди от разлика над получаваната пенсия по общественото осигуряване. В тази насока са и решение № 216/09.06.2011 г. по гр. д. № 718/2010 г. на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 463/14.07.2010 г. по гр. д.