Решение № 13294 от 03.07.2026, Софийски районен съд
- Съд
- Софийски районен съд
- Дело
- Гражданско дело 4923/2026
- Вид
- Решение № 13294
- Подписан
- 03.07.2026
- Състав
- СВЕТЛАНА ТОДОРОВА ПАНАЙОТОВА
Цитирани разпоредби
- чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 237 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 237, ал. 1 и ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 237, ал. 1 и ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 34, ал. 3 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал.5 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 80 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 83, ал.1, т.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 226, ал. 2 · Кодекс на труда
РЕШЕНИЕ
№ 13294 гр. София, 03.07.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 153 СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател: СВЕТЛАНА Т. ПАНАЙОТОВА при участието на секретаря МОНИКА СТ. ТОПУЗОВА като разгледа докладваното от СВЕТЛАНА Т. ПАНАЙОТОВА Гражданско дело № 20261110104923 по описа за 2026 година
Производството е образувано по искова молба, подадена от В. Д. Л. срещу „****“ ЕООД, с която е предявен осъдителен иск по чл. 226, ал. 2 КТ за присъждане в полза на ищцата на сума в размер на 2864.77 евро /с равностойност 5603 лева – при съобразяване на уточнение от 14.04.2026г/, представляващо обезщетение за задържане на трудова книжка в периода от 11.12.2024г. до 11.02.2024г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 24.02.2026г. до окончателното плащане.
В исковата молба и уточнителни молби към нея се твърди, че на 09.09.2024г между ищцата и ответното дружество е бил сключен трудов договор, по силата на който тя е заемала длъжност „Организатор, работа с клиенти“, като било уговорено заплащането на брутно трудово възнаграждение в размер на 1801.50 лева. Сочи се, че трудовото правоотношение е било прекратено със заповед № 67/10.12.2024г. считано от 11.12.2024г.
Изтъква се, че въпреки законовото задължения на работодателя да оформи и предаде трудовата книжка незабавно след прекратяване на трудовото правоотношение, ответникът не е изпълнил това си задължение. Поддържа се, че връщането на трудовата книжка не е осъществено и в разумен срок, което е довело до необходимост същата да води продължителна кореспонденция с представител на дружеството. Подчертава се, че ищцата никога не е подписвала документ, с който да дава съгласието си трудовата и книжка да бъде съхранявана при работодателя, както и че и е била изпратена декларация за получаване на трудовата книжка с посочена невярна дата. С оглед изложеното твърди, че трудовата и книжка е била незаконосъобразно задържана от работодателя в периода от 11.12.2024г до 07.05.2025г., когато е била върната трудовата книжка. Въпреки това се изтъква, че се 1 претендира обезщетение само да период до 11.02.2025г. Предвид това се изтъква, че ищцата има право да получи обезщетение за незаконосъобразното задържане на трудовата и книжка на основание чл. 226, ал. 2 КТ. Претендира се присъждане на разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника, който изцяло признава иска и моли да бъде постановено решение при признание на иск. В отговора на исковата молба обаче се излагат подробни съображения относно дължимите по делото разноски и приложението на чл. 78, ал. 2 ГПК.
Съдът намира, че са налице предпоставките на чл. 237 ГПК за постановяване на решение при признание на иска. С отговора на исковата молба от името на ответното дружество е направено изявление, че признава иска, чрез надлежно упълномощен за това процесуален представител – адв. Т., който видно от приложеното по делото пълномощно има право да прави изявление по чл. 34, ал. 3 ГПК. Същевременно в проведеното на 30.06.2026г. открито съдебно заседание от името на ищцата е направено искане за постановяване на решение при признание на иска. Не са налице отрицателните предпоставки по чл. 237, ал. 3 ГПК, поради което и съдът на основание чл. 237, ал. 1 и ал. 2 ГПК, следва да постанови решение при признание на иска.
По отговорността на страните за разноски:
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски в исковото производство има ищеца. Съгласно разясненията дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № № 6/06.11.2013г. по тълк.д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС, за да бъдат присъдени сторените от страната разноски следва да бъде доказано, че такива са сторени. В настоящия случай на основание чл. 83, ал.1, т.1 ГПК е била освободена от заплащане на разноски, поради което на същата се дължат единствено разноски за процесуално представителство.
По делото е представен списък по чл. 80 ГПК, съгласно който се претендира заплащане на 650 евро – адвокатско възнаграждение и 150 евро – адвокатско възнаграждение за заседание на 30.06.2026г. или общо 800 евро. Във връзка с това по делото е представен договор за правна защита и съдействие от 27.01.2026г., в който е уговорено адвокатско възнаграждение в размер на 650 евро за изготвяне на искова молба и процесуално представителство и по 150 евро за съдебно заседание. В договора е направено отбелязване, че сумата от 650 евро е била заплатена в брой. Представено е и платежно нареждане за извършено плащане на сумата от 150 евро – възнаграждение за съдебно заседание. От страна на ответника своевременно е релевирано възражение по чл. 78, ал.5 ГПК, което съдът намира за основателно.
При съобразяване на дължимия размер на адвокатското възнаграждение при релевирано възражение по чл. 78, ал.5 ГПК съдебният състав не е обвързан с посочените минимални размери на адвокатските възнаграждения определение в Наредба № 1/20024 г. за възнаграждения за адвокатска работа, в която като единствен критерий за определяне на размера на адвокатското възнаграждение е възприет размера на исковата претенция, без да се съобрази правната и фактическа сложност на дело, нито реално извършената работа от адвоката. В този смисъл е и разрешението по т. 1 от решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, с което се приема, че чл.101, § 1 ДФЕС, вр. чл. 4, § 3 ДЕС 2 следва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на чл. 101, § 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение. Ето защо съдът счита, че не е налице основание за прилагане на посочените в Наредба № 1/20024 г., като същата може да служи за ориентир при определяне на размера, до който може да се намали адвокатското възнаграждение. С оглед така посоченото следва да съобрази какви са реално осъществените от процесуалния представител процесуални действия, както и фактическата и правна сложност на делото. В случая от страна на процесуалния представител на ищцата е депозирана искова молба, като същият се е явил в едно единствено съдебно заседание, в рамките на което е поискано постановяване на неприсъствено решение. Същевременно делото не са отличава с фактическа и правна сложност. Ето защо при приемане за ориентир нормата на чл.7, ал.2, т. 2 от Наредба № 1/20024 г. съдът намира, че при искова претенция за сума от 2864.77 евро дължимото възнаграждение се равнява на 439.86 евро, което следва да бъде присъдено в полза на ищцата. За пълнота на изложението следва да се посочи, че в случая насрещната страна не е претендирала присъждане на адвокатско възнаграждение, поради което не може да намери приложение нормата на чл. 78, ал. 5 ГПК.
Съдът намира, че в случая не може да намери приложение нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК, която предвижда, че разноските се възлагат в тежест на ищеца, ако с поведението си ответникът не е дал повод за завеждане на иска. Видно от кореспонденцията водена между страните във връзка с надлежно оформянето на трудовата книжка, именно ответникът не е изпълнил задължението си, като дори е изпратил документи с попълнена умишлено невярна дата на получаване. Предвид това не може да се приеме, че ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на иска.
Воден от горното, Софийски районен съд,
РЕШИ:
ОСЪЖДА „***“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в гр.С., бул.
„***“ № ***, ет. **, да заплати на В. Д. Л., ЕГН **********, със съдебен адрес в гр.С., ул.
„**“ № *, ет. *, на основание чл. 226, ал. 2 КТ сума в размер на 2864.77 евро /с равностойност 5603 лева/, представляващо обезщетение за задържане на трудова книжка в периода от 11.12.2024г. до 11.02.2024г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 24.02.2026г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА „***“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в гр.С., бул.
„***“ № **, ет. **, да заплати на В. Д. Л., ЕГН **********, със съдебен адрес в гр.С.я, ул.
„***“ № *, ет. *, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в размер на 439.86 евро – разноски в 3 исковото производство пред Софийски районен съд.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4