Решение № 3106 от 03.08.2026, Районен съд - Варна
- Съд
- Районен съд - Варна
- Дело
- Гражданско дело 7754/2025
- Вид
- Решение № 3106
- Подписан
- 03.08.2026
- В сила
- 27.08.2026
- Състав
- Магдалена Давидова Янева
Цитирани разпоредби
- чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 415, ал. 1, т. 2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 47, ал. 5 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 47, ал. 6 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 8 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 26, ал. 1, предложение първо · Закон за задълженията и договорите
- чл. 86, ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 99, ал. 3 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 99, ал. 3 и ал. 4 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 11, ал. 1, т. 10 · Закон за потребителския кредит
- чл. 11, ал. 1, т. 20 · Закон за потребителския кредит
- чл. 19, ал. 1 · Закон за потребителския кредит
- чл. 22 · Закон за потребителския кредит
- чл. 23 · Закон за потребителския кредит
РЕШЕНИЕ
№ 3106 гр. Варна, 03.08.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 34 СЪСТАВ, в публично заседание на седми юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:
Председател: Магдалена Давидова Янева при участието на секретаря АНА В. ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от Магдалена Давидова Янева Гражданско дело № 20253110107754 по описа за 2025 година
Производството е образувано по предявени от „***” ЕООД срещу Н. Г. А. в условията на обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422, ал.
1, вр. чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК, вр. чл. 6 от ЗПФУР и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за приемане за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца следните суми: сумата от 178.95 евро (с левова равностойност 350 лева), представляваща главница по договор за потребителски кредит № 407215 от 18.03.2020г., сключен със „С. К.“ ООД; сумата от 8.96 евро (с левова равностойност 17.52 лева) – договорна възнаградителна лихва за периода от 18.03.2020г. до 02.05.2020г.; сумата от 67.80 евро (с левова равностойност 132.61 лева) – мораторна лихва, начислена върху главницата за периода от 02.05.2020г. до 26.03.2025г.; 97.66 евро (с левова равностойност 191 лева) – неплатени такси, дължими съгласно Тарифата за таксите и разходите, събирани от „С. К.“ ООД и сумата от 93.81 евро (с левова равностойност 183.48 лева) – дължима неустойка, съгласно чл. 6.2 от договора за потребителски кредит, ведно със законната лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението в съда – 10.04.2025г., които вземания са прехвърлени на „***“ ЕООД с договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 13.01.2022г., за които суми е издадена заповед № 2550/16.04.2025г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № ****/****г. на РС-Варна, 14-ти съдебен състав.
Твърди се в исковата молба, че на 18.03.2020г. Н. Г. А. сключил договор за потребителски кредит № 407215, по силата на който „С. К.“ ООД му предоставило заем в размер на 350 лева, която А. се задължил да върне в срок до 02.05.2020г.
Уговорен бил фиксиран лихвен процент в размер на 40.05% и годишен процент на 1 разходите в размер на 48.63%. Страните се съгласили, че при забавяне на плащането на погасителните вноски, кредитополучателят ще дължи обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва върху всяка забавена погасителна вноски. Поддържа, че договорът бил сключен по електронен път по силата на ЗПФУР, като отправяне на предложението до сключване на договора страните използвали средства за комуникация от разстояние. Дори да не бил сключен по електронен път, договорът бил сключен с получаване на заемната сума от кредитополучателя. Твърди, че потребителят не бил изпълнил в срок задълженията си по договора, поради което и ищецът, който придобил вземанията по съглашението с договор за цесия от 13.01.2022г., подал заявление по чл. 410 ГПК. Издадената срещу ответника заповед по ч.гр.д. № ****/****г., по описа на РС-Варна, била връчена по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което и за дружеството е налице правен интерес от установяване на вземанията по същата. Претендира сторените по делото разноски, включително и тези, направени в заповедното производство.
В срока по чл. 131 от ГПК, ответникът Н. Г. А., чрез назначения му по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК процесуален представител, депозира отговор на исковата молба, с който оспорва исковете. Оспорва факта на сключване на договора за кредит, както и предаване, респ. получаване на сумата по същия. Поддържа възражение за нищожност на договора за кредит, като противоречащ на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а от друга – като противоречащ на ЗЗП. Оспорва валидността на договора за цесия при липса на посочена цена. Оспорва и цесията да му е съобщена. По изложените съображения моли за отхвърляне на исковете.
Съдът, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, заедно и поотделно, и по вътрешно убеждение, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
По делото се установи от приобщеното ч.гр.д. № ****/****г., по описа на РСВарна, 14-ти състав, че в полза на ищеца срещу ответника е издадена заповед за изпълнение за претендираните суми, която заповед е връчена на длъжника Н. Г. А. по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК. Искът е предявен в предвидения в закона преклузивен едномесечен срок, поради което настоящият състав на съда намира производството за надлежно учредено.
Предмет на установителния иск е съществуване на вземането по издадената заповед и успешното му провеждане предполага установяване дължимостта на сумите по същата на посоченото основание. Или, в контекста на основанието, на което е издадена заповедта, респ. се претендира вземането, в тежест на ищеца е по пътя на главното и пълно доказване да установи факта на съществуване на валидно облигационно отношение между цесионера и ответника по договор за кредит, че по него ответникът е останал задължен за процесните суми в посочения размер, че между 2 цесионера и ищеца е сключен валиден договор за цесия, по силата, на който на ищеца е било прехвърлено вземането по договора за кредит с ответника, че цесията е съобщена на ответника.
От представения договор за продажба и прехвърляне на вземания се установи, че между ищеца „***“ ЕООД в качеството си на цесионер и „С. К.“ ООД на 13.01.2022г. е сключено рамково споразумение, с което са уговорени условията, при които ще се прехвърлят правата по неплатени задължения по договори за кредит, сключени от продавача. Този договор сам по себе си не е достатъчен да породи прехвърлителен ефект, доколкото рамковото споразумение изисква отделно договаряне на индивидуалния предмет с подписване на образец по приложение № 1.
Именно с последното се довършва и фактическия състав по прехвърляне на конкретния пакет от вземания. В случая фактическия състав по прехвърляне на вземането е довършен с подписване на Приложение № 1 от 13.01.2022г. В приложението по ясен и недвусмислен начин е индивидуализирано вземането, което продавачът е имал към Алекнадров и удостоверява волята на кредитора да се разпореди с вземането си, произтичащо от твърдяния договор за кредит. Тази воля на кредитора съдът намира за ясно изразена с представянето във фактическата власт на купувача на списък, съдържащ всички данни за договора с конкретно физическо лице и изричното потвърждение на цесията. Следва да се отчете и че прехвърлянето на вземане е принципно неформален акт и съдържанието на конкретната сделка между кредиторите, извън договорената промяна на собствеността върху вземането не засяга по никакъв начин длъжника, поради което и последният не може да си служи с възражения относно валидността на договора, произтичаща от наличието или не на цена по сделката.
За неоснователно съдът намира и възражението на ответника, че договорът за цесия не е породил действие спрямо него, тъй като цесията не му е съобщена.
Съобразно разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД цедентът е длъжен да съобщи на длъжника за станалото прехвърляне на вземането. Смисълът на това установено от закона изискване е да гарантира правата на новия приобретател на вземането. В негов интерес, а и в интерес на третите лица, това действие на цесията е ограничено от разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД, които задължават стария кредитор да уведоми длъжника за станалото прехвърляне, за да може същият да знае на кого в бъдеще следва да престира. Преди да е направено такова уведомление, длъжникът може валидно да погаси задължението си и чрез плащане на стария кредитор, да новира същото, то да му бъде опростено и т.н. Липсата на уведомление не прави цесията недействителна, нито освобождава длъжника от задължението да плати на новия кредитор. Длъжникът може да възразява успешно за липсата на уведомяване само ако едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на стария кредитор или на 3 овластено от този кредитор лице до момента на уведомлението, каквото твърдение не е направено в настоящото производство. След като бъде известен за цесията, дори и чрез връчване на исковата молба, длъжникът не може да възразява на претенцията на цесионера за реално изпълнение на основание липсата на уведомяване (решение № 40/13.05.2010 г. по т.д. № 566/ 2009 г. на ВКС, решение № 123/24.06.2009г., по т.д.
№12/2009г. на ВКС, II т.о., определение № 987/18.07.2011 г. по гр. д. № 867/2011 г. на ВКС). С оглед горното, съдът намира, че ответникът е надлежно уведомен за извършеното прехвърляне с получаване на исковата молба от особения представител.
Както се приема в съдебната практика (решение № 198/18.01.2019г. на ВКС по т.д. № 193/2018г., І т.о.), факти с трансформиращо правата на страните последици (в случая за обявяване предсрочна изискуемост на задълженията по договор за кредит) могат да се отчитат като настъпили при получаване на книжа именно от особен представител. Ето защо и по аргумент на по-силното основание, няма причина последици с по-нисък интензитет да не се признават при същите предпоставки.
Цедираното вземане произтича от договор за потребителски кредит № 407215, сключен на 18.03.2020г. Същият попада в приложното поле на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР). Съгласно чл. 6 ЗПФУР, договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител, като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключване на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние. За доказване факта на сключване на подобен вид договор е предвиден специален ред, който е регламентиран в чл. 18 ЗПФУР и възлага доказателствената тежест върху доставчика на услугата от разстояние. Последният, съгласно чл. 18, ал. 1, т. 3 ЗПФУР, е длъжен да докаже, че е получил съгласието на потребителя за сключване на договора от разстояние, като наред с това в ал. 2 на същата разпоредба е предвидено, че за доказването не преддоговорната информация и на електронните изявление, отправени съгласно ЗПФУР, се прилага ЗЕДЕП.
В приложимите към процесния договор за паричен заем Общи условия, е предвидено, че кандидатстването за заем се извършва посредством създадената за това електронна платформа, като искането за предоставяне на кредит се попълва лично от заемателя. Заемодателят изпраща на посочена от заемателя електронна поща цялата необходима преддоговорна информация, заедно с Общите условия, Стандартен европейски формуляр и Проект на договора. С натискането на бутона "Изпрати" заемателят декларира, че приема така предоставените му условия. При одобрение на сключването на договора за заем, заемодателят изпраща на декларирания от заемателя електронен адрес договор за заем, заедно с погасителен план, във формат, който не позволява коригиране на предоставената с него информация. Изпратеният договор за заем, се счита за приет от страна на заемателя до неговия изричен отказ за сключване 4 на договор за заем по реда и начините, описани в общите условия.
С оглед факта, че договор № 407215, е сключен от разстояние, то същият и приложените Общи условия, Стандартен европейски формуляр и Погасителен план, логично не носят подписа на никоя от страните, като това не е основание да се заключи, че между тях не е се е породила облигационна връзка. От ищеца е представената разписка за извършено плащане от 18.03.2020г., от която е видно, че заемодателят е извършил паричен превод на сумата от 350 лева към "И. П." АД във връзка с договор № 407215, към който момент „С. К.“ ООД е разполагало с всички лични данни на ответника. Горният документ, както и представения договор, съдържащ достатъчен обем лични данни на ответната страна (ЕГН, номер на лична карта, постоянен и настоящ адрес, електронна поща и телефон), води до извода, че именно Н. А. е провел съответна кореспонденция по сключване на процесния договор с цедента, удостоверена със съответните лог файлове.
Предвид гореизложеното, съдът приема за установено по несъмнен начин наличието на насрещни и съвпадащи волеизявления на страните за сключване на процесният договор за кредит, като сумата по заема следва да се счита преведена в полза на ответната страна с нареждането й към „И. П.“ АД и при липса на данни същата да е върната на изпратилото я лице. При това положение следва да се приеме, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № 407215 за сумата от 350 лева. Последният е сключен при действието на Закона за потребителския кредит (ДВ. бр. 17 от 26.02.2019г.), който в нормата на чл. 21, ал. 1 обявява всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, за нищожна, а при неспазване на изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 и до недействителност на самия договор – чл. 22 ЗПК.