Решение № 11071 от 08.06.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 11071 гр. София, 08.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 24 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ГЕОРГИ СТОЕВ при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА М. ГЕРГОВА като разгледа докладваното от ГЕОРГИ СТОЕВ Гражданско дело №

20241110169212 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 124 ГПК.

В условията на обективно и кумулативно съединяване са предявени 1) установителен иск с правна квалификация чл. 26 , ал. 1, пр. 1 и 3 ЗЗД и чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143 ЗЗП за прогласяване нищожността на Договор за паричен заем № 7053000648, сключен на 16.06.2020 г. както осъдителен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца престираната при начална липса на основание сумата в размер от 4 223,59 лева – платена договорна лихва за периода от 25.07.2020 г. до 25.06.2024 г. и 543,69 лева – еднократно платена такса за оценка на риска., които суми са престирани при начална липса на основание, поради недействителност на договора за потребителски кредит.

Ищецът твърди, че е сключил с ответника Договор за паричен заем № 7053000648 от 16.06.2020 г. по силата на който му бил предоставен кредит в размер на 3 000 лева, при уговорен годишен лихвен процент – 33,67% и ГПР – 48,84%. Твърди, че на основание чл.

7.1. от договора е заплатил такса за оценка на риска в размер на 543.69 лева. Излага доводи, че върху дължимата застрахователна премия от 1 530,72 лева и платената такса за оценка на риска е начислявана възнаградителна лихва от кредитора. Счита, че посочените суми не са включени в уговорения ГПР, т.е. налице е разминаване между уговорения и действителния размер на разходите по кредита.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, в който заявява, че настоящото производство е недопустимо поради това, че правото на иск не е упражнено спрямо надлежния ответник, тъй като вземането било прехвърлено на трето за 1 делото лице. Излага правни доводи за неоснователност на претенциите. Прави искане за бъде привлечен като трето лице помагач цесионерът по процесното вземане – АКПЗ АД.

Софийският районен съд, след като анализира събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Предмет на делото е твърдяното от ищеца материално субективно притезателно право с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 4767,28 лева, представляваща престирана при начална липса на основание сума по договор за потребителски кредит, която сума е разпределена по следния начин 4 223,59 лева – платена възнаградителна лихва за периода от 25.07.2020 г. до 25.06.2024 г. и сумата от 543,69 лева – еднократно платена такса за оценка на риска, както и по иска с правна квалификация чл.26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 19, ал. 5 ЗПК вр. чл.21 ЗПК вр. 146 ЗЗП действителността на Договор за паричен заем № 7053000648, сключен на 16.06.2020 г.

В проведеното о.с.з. на 23.04.2026 г. ищецът прави отказ от осъдителната претенция за разликата над сумата от 3 580,69 лева до предявения размер от 4767,28 лева Фактическият състав, който поражда правото на ищеца да иска връщане на престацията, включва следните елементи: 1) имуществено разместване между патримониума на две лица, т.е. даване, респективно получаване на някакво благо 2) при начална липса на основание за осъщественото имуществено разместване.

В тежест на ищеца по делото е в условията на пълно и главно доказване да установи факта на плащането на процесната сума, като в тежест на ответника остава да докаже наличието на правно основание, което да обосновава задържането на паричната престация. В този смисъл Решение № 369 от 18.06.2024 г. на ВКС по к. гр. д. № 3821/2023 г.;

Решение № 50143 от 1. 1. 2022г. На ВКС по гр. д. №4307/2021г., III г. о.,ГК; Постановление № 1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., Пленум на ВС.

В тежест на ответника по делото по предявения иск с правна квалификация чл.26, ал.1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 19, ал. 5 ЗПК вр. чл.21 ЗПК вр. 146 ЗЗП е да установи в условията на пълно и главно доказване възникването на валидно облигационно отношение по договор за кредит между него и ответника, по силата на което е предоставил уговорената парична сума.

Настоящият съдебен състав с доклада по делото е отделил за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по Договор за паричен заем № 7053000648, сключен на 16.06.2020 г.

Съгласно т. 22 от C-472/10 Съдът е компетентен да тълкува понятието

„неравноправна договорна клауза“ по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 93/13 ЕИО на Съвета и приложението към нея, както и критериите, които националният съд може или трябва да прилага при преценката на договорна клауза от гледна точка на разпоредбите на Директивата, като се има предвид, че националният съд има правомощието въз основа на тези критерии конкретно да квалифицира съответната договорна клауза с оглед на 2 обстоятелствата по разглежданото от него дело - в този смисъл е т. 44 от VB Pénzügyi Lízing, C-137/08; т. 20 от C-226/12, и т. 66 от Aziz, C-415/11.

Когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директивата, и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика – в този смисъл т. 46 от C 415/11. Въведената с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика, от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност, като това положение води до приемането от негова страна на условията, установени предварително от продавача или доставчика, без да може да повлияе на съдържанието им – в този смисъл т. 27 от Pereničová и Perenič, C-453/10 и т. 33 от Invitel, C-472/10. С оглед на това положение на по-слаба страна, първо, член 3, параграф 1 от Директива 93/13 забранява клаузите от общите договорни условия, които въпреки изискването за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора за страните – в този смисъл т. 41 и т. 42 от C-92/11. Съгласно член 6, параграф 1 от Директивата неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя. Както е видно от съдебната практика на Съда, става въпрос за императивна разпоредба, с която се цели замяната на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях - в този смисъл т. 45 от c 415-11.

Сългасно чл. 7.1 от договора е предвидено, че за извършена от кредитора допълнителна услуга „Оценка на риска“ се дължи такса в размер на 543,69 лева. В ЗПК е предвидено, че кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита – чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Възможно е уговарянето само на клаузи за такси свързани с допълнителни услуги по договора - чл. 10а, ал. 1 ЗПК, какъвто характер процесната услуга очевидно няма. Същата попада в забраната на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, доколкото е свързана с усвояването на сумата от потребителя, респективно е свързана с основното задължение на кредитора по договора - да предостави заемната сума.

Касае се за възнаграждение по договора, а не за допълнителна услуга, което възнаграждение следва да бъде включено в годишния процент на разходите /ГПР/ – чл. 19, ал. 1 ЗПК.

Уговарянето му като отделно възнаграждение /услуга/ има за единствена цел заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, касаеща ограничение в размера на ГПР, а съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна.

Съгласно чл. 7.1 от договора длъжникът следва да заплати на кредитора сумата от 1530,72 лева, представляваща застрахователна премия. Вещото лице в своето заключение е посочило, че възнаградителната лихва по кредита е начислявана върху сумата от 5074,41 лева, която сума е посочена като главница по кредита. Реално усвоената сума от 3 длъжника е 3 000 лева, посочена като главница в договора за кредит. Върху отпусната главница са прибавени вземанията по застрахователната премия (1530,72 лева) и таксата за оценка на риска (543,69 лева), за да се получи сумата от 5 074,41 лева, върху която е начислявана възнаградителна лихва. Подобна практика нарушава изискването за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност. При защитата на своето заключение в о.с.з., вещото лице е посочило, че реалният ГПР е в размер н а 198,04%, т.е. само на това основание договорът за потребителски кредит е недействителен.

Съгласно чл.19 ЗПК ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи (лихви, преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения), като в него не се включват разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на договора.

Уговарянето на възнаграждение за присъщи на основния предмет на договора услуги заобикаля ограничението на чл.19, ал.4 ЗПК (ГПК да не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва, т.е. 50%). С невключването на скритото възнаграждение се постига заблуждаваща търговска практика по см. на С-453/10 на СЕС, съответно настоящият съд, анализирайки „неустойката“ стига до извод за неравноправния им характер, вкл. влечащо неравноправен характер на договора относно цената на отпуснатия кредит. При включване на това скрито възнаграждение, размерът на ГПР нараства и по размер нарушава чл.19, ал.4 ЗПК, следователно с оглед чл.19, ал.5 ЗПК, предвиждащ, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни, то е налице нищожност на споразумението за допълнителен пакет от услуги. Чл.11, ал.1, т.10 ЗПК урежда, че договорът за потребителски кредит съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 към ЗПК начин, т.е. договорът за кредит следва да съдържа ГПР с вярно и коректно посочване, което ще е такова, ако съответства на параметрите на договореното във връзка със задълженията на потребителя, неговите преки и косвени разходи. Нарушаване на нормата по чл.19, ал.4 ГПК води до последиците на чл.22 (конкретно вр. чл.11, ал.,1, т.10 ЗПК) и чл.23 ЗПК, т.е. договорът за кредит е недействителен и се дължи от потребителят само чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита. По въпроса, че следва уговорената в процесния договор „неустойка“ за неосигуряване на обезпечение е разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на ГПР – подробно съображения виж Решение № 529/29.01.2024г. по в.гр.д. № 6422/2023г. по описа на СГС, III-б състав.

Съгласно заключението по допуснатата СЧЕ, което съдът кредитира изцяло като обективно и изчерпателно, тъй като съответства на събрания писмен доказателствен материал, се установява, че длъжникът е погасил изцяло задължението по процесния договор на кредит, плащайки на кредитора сумата от 5 492,58 лева. Съдът кредита заключението на вещото лице, доколкото е отговорило изчерпателно на поставените от страните въпроси, позовавайки се на първични счетоводни документи. Съгласно 4 заключението ГПР е в размер на 198,04 %, поради което на основание чл. 23 ЗПК се дължи единствено чистата стойност на главницата в размер на 3 000 лева. Следователно недължимо платена се явява разликата над дължимата главница от 3000 лева до престираната сума от 5 492,58 лева, т.е. сумата от 2 492,58 лева.

Фактическият състав, правопораждащ притезанието на ищеца с правна квалификация чл. 55 ЗЗД, включва: 1) имуществено разместване между патримониума на две лица, т.е. даване, респективно получаване на някакво благо 2) при начална липса на основание за осъщественото имуществено разместване. От съвкупният анализ на доказателствения материал се установява, че е престирана сума при начална липса на основание в размер на 2 492,58 лева, тъй като процесният договор за потребителски кредит е недействителен, арг. чл. 23 ЗЗП, тъй като ГРП-то значително надвишава допустимия от закона размер – чл. 19, ал. 4 вр. ал. 5 ЗЗП.