Решение № 1807 от 25.03.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1807 гр. София, 25.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пепа Маринова-Тонева

Членове:

Василена Дранчовска

Цветина Костадинова при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско дело № 20241100507309 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Въззивното производство е образувано по въззивна жалба на ответника Спортно училище „Ген. Владимир Стойчев“ срещу решение № 3055 от 20.02.2024 г., постановено по гр. дело № 60994/2021 г. по описа на СРС, 64 състав, в частта, с която са уважени предявеният от „Марвет Арт“ ООД осъдителен иск с правно основание чл. 34, вр. с чл. 29 ЗЗД за сумата от 1550 лв., представляваща дадена сума по унищожаем договор за дарение за закупуване на автоматична бариера, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 30.07.2021 г., до окончателното плащане, както и предявените от В. П. Х. и В. В. Х. осъдителни искове с правно основание чл. 82 ЗЗД, вр. с чл. 52 ЗЗД (с променена от въззивния съд правна квалификация по чл. 49, вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД) за сумата от по 800 лв. в полза на всеки един от тях, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в преживени болки, стрес и страдания от неправомерни действия на Б.Б. в качеството му на директор на ответното училище.

В жалбата на ответника са развити оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост, като са изложени твърдения, че съдът превратно е тълкувал събраните по делото доказателства и не е съобразил обстоятелството, че претендираната сума от 1550 лв.

1 е била преведена от ищцовото дружество в полза на училищното настоятелство, което е различно юридическо лице от ответното училище. В този смисъл въззивникът намира, че дарението не е извършено в полза на ответника, поради което последният не дължи връщане на сумата. Поддържа, че въвеждането в заблуждение на ищеца не е доказано по делото, тъй като всички разпитани свидетели на ищцовата страна са били заинтересовани лица и показанията им не отразяват техни непосредствени впечатления за правнорелевантните факти. Намира, че определената правна квалификация от първоинстанционния съд по отношение на исковете на физическите лица срещу училището е неправилна, тъй като между тях не е налице облигационно отношение, поради което отговорността следва да бъде търсена на основата на деликтно поведение, което изисква посочване на нова правна квалификация и изготвяне на нов доклад по тази претенция от въззивния съд. Оспорва да е налице противоправно поведение на ответника, като по делото се доказвало осигуряването на достъп до училището, а за ответника не е съществувало задължение да осигурява достъп на МПС до наетия имот, респ. не се установявали твърдените от ищците-физически лица неимуществени вреди в претендирания размер предвид заинтересоваността на разпитаните свидетели. Ето защо моли първоинстанционното решение в обжалваната част да бъде отменено и предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло.

Въззиваемите-ищци „Марвет Арт“ ООД, В. П. Х. и В. В. Х. са подали отговор на въззивната жалба, с който оспорват същата. Считат, че решението на СРС в обжалваната от ответника част е правилно и следва да бъде потвърдено.

По делото е постъпила и въззивна жалба от ищците „Марвет Арт“ ООД, В. П. Х. и В. В. Х. срещу решение № 3055 от 20.02.2024 г., постановено по гр. дело № 60994/2021 г. по описа на СРС, 64 състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от „Марвет Арт“ ООД срещу Спортно училище „Ген. Владимир Стойчев“ осъдителен иск с правно основание по чл. 88, ал. 1, изр. 2, вр. с чл. 82 ЗЗД за сумата от 13189,32 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от разваляне на договор за наем № 27/29.10.2018 г., от които сумата от 1476 лева – разходи за заплатени възнаграждения за юридическа помощ, сумата от 672,80 лева – разходи за изграждане на подова настилка и консумативи за привеждане в работен вид на новонает офис на ул. „*******, сумата от 168 лева – разход за измиване на мозайка, необходим за привеждане в работен вид на новонаетия офис, сумата от 240 лева – разход за транспортна услуга, състояща се в местене на машини, сумата от 72 лева – разходи за лабораторни електрически измервания на обекта, предмет на сключения между страните договор за наем, необходим в защита срещу отправени обвинения за кражба на електроенергия и предаване владението на обекта поради разваляне на договора, сумата от 372 лева – разход за демонтиране на три броя климатици от обекта, предмет на сключения между страните договор за наем, и повторно монтиране при новонаетия офис, сумата от 1440 лева – разходи за провеждане на СМР в новонаетия офис, сумата от 387,11 лева – разходи за обзавеждане на новонаетия офис с вертикални щори, както и сумата от 8361,41 лева – обезщетение за вреди, изразяващи се в разликата между наемната цена на обекта, предмет на разваления договор за наем между страните, и по – високата наемна цена на 2 новонаетия офис по договор за наем от 15.06.2020 г., за периода 16.07.2020 г. – 30.07.2021 г.; както и в частта, с която са отхвърлени предявените от В. П. Х. и В. В. Х. срещу Спортно училище „Ген. Владимир Стойчев“ осъдителни искове с правно основание чл. 82, вр. с чл. 52 ЗЗД (с променена от въззивния съд правна квалификация по чл. 49, вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД) за разликата над уважения размер от по 800 лв. за всеки ищец до пълния предявен размер от по 6000 лв. за всеки ищец, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в преживени болки, стрес и страдания от неправомерни действия на Б.Б. в качеството му на директор на ответното училище.

В жалбата на ищците са развити оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост, като са изложени твърдения, че по делото не се доказва неизпълнение на договорните задължения на ищеца по наемния договор, изразяващо се в използване на наетото помещение за различно от уговореното предназначение. Въззивниците-ищци твърдят, че не са извършвали производствена дейност в офиса, а извършваната от тях търговска дейност се изразява в предоставяне на рекламни услуги, което може да бъде установено при анализ на счетоводната дейност на дружеството и заприходените в счетоводството му машини и при съвкупната преценка на събрания доказателствен материал. Считат, че присъденото обезщетение за неимуществени вреди не съответства на принципа за справедливост. Ето защо молят първоинстанционното решение в обжалваната от ищците част да бъде отменено и предявените искове да бъдат уважени изцяло.

Въззиваемият-ответник Спортно училище „Ген. Владимир Стойчев“ е подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата. Счита, че решението на СРС в обжалваната от ищците част е правилно и следва да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото обаче е частично неправилно, поради следните съображения:

3

По осъдителния иск с правно основание чл. 34, вр. с чл. 29 ЗЗД Предявената искова претенция касае връщане на платена от ищеца „Марвет Арт“ ООД на ответника СУ „Ген. Владимир Стойчев“ сума в размер на 1550 лв. по договор за дарение за закупуване на автоматична бариера за двора на училището при твърдения, че ищецът е бил въведен в заблуждение от ответника, че ще му бъде предоставено дистанционно управление за бариерата след монтажа й, а това не се е осъществило. Изложеното обосновава извод, че ищецът поддържа основание за опорочаване на волята му по смисъла на чл. 29 ЗЗД – измама, изразяваща се в умишлено въвеждане на дарителя в заблуждение, което го е мотивирало да дари посочената сума на училището. Страните не спорят, че между тях е бил сключен договор за дарение на парични средства в претендирания размер, като това се установява и от представеното и неоспорено по делото платежно нареждане от 21.02.2020 г., от което е видно, че сумата от 1550 лв. е била преведена с основание „дарение за изграждане на автоматична бариера“. Във връзка с възраженията на ответника следва да се отбележи, че същият оспорва получаването на сумата за пръв път във въззивната жалба, към който момент подобно възражение срещу вече известни на страната факти от пред изтичане на срока за отговор на исковата молба е преклудирано (арг. чл. 133, вр. с чл. 131, ал. 1 ГПК). От друга страна, макар и в платежния документ като получател да е посочено училищното настоятелство на СУ „Ген. Владимир Стойчев“, от събраните гласни доказателства се доказва, че паричната сума е била отнесена за изграждане на автоматичната бариера на двора на училището, за което уговорка е била постигната между ищцовото дружество и ответника чрез неговия директор.

Следователно, между страните несъмнено е бил сключен договор за дарение в посочения размер, като ищецът-дарител твърди опорочаване на неговата воля посредством измама – основание за унищожаване на сделката по смисъла на чл. 29 ЗЗД. Правото да се унищожи дадена сделка се упражнява с предявяване на конститутивен иск, но когато лицето, на което принадлежи това право, не е изпълнило своите задължения по сделката, унищожаване може да се иска и чрез възражение, противопоставено на иска за изпълнение на насрещната страна. Правна възможност за релевиране на такова възражение е предвидена в закона единствено в полза на ответника по предявен иск за изпълнение на унищожаемия договор – като средство за неговата защита, чл. 32, ал. 3 ЗЗД позволява дори след изтичане на давностния срок ответникът да поиска унищожаване на договора с възражение, за да не се стигне до осъдително решение за изпълнение на задължения по недействителен договор, страдащ от пороци във волята. В тази хипотеза, макар и сезиран по този въпрос само с възражение, съдът е длъжен да се произнесе в диспозитива на решението си и при основателност на възражението да унищожи договора, като отхвърли исковата претенция. В този смисъл – решение № 380/15.10.2012 г., гр.д. № 1015/2011 г., IV г.о., ВКС.

Подобна възможност обаче не е законово предвидена в полза на ищеца по делото, поради което той може да иска унищожаване на договор, на който основава претенцията си, само с изричен конститутивен иск, при условията на обективно съединяване на искове, не и с 4 възражение. Само по този начин ищецът може да сезира съда с искане за правна промяна – унищожаване с обратна сила на сключен договор, която след настъпването си да послужи на ищеца като основание на неговата главна претенция – да иска връщане на платената сума по унищожения договор. В настоящия случай не е предявен конститутивен иск за унищожаване на договора за дарение, респ. първоинстанционният съд не е формирал воля по подобна претенция, като не е постановил правната промяна, от която ищецът да претендира връщане на платената сума при отпаднало с обратна сила основание. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 34 ЗЗД, според която когато договорът бъде унищожен, всяка от страните трябва да върне на другата всичко, което е получила от нея по сделката, т.е. претенцията за връщане е следствие от унищожаването на сделката по съдебен ред.