Решение № 930 от 02.11.2021, Районен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 930 гр. Пазарджик, 02.11.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XXVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Мария Ненова при участието на секретаря Мария Кузева като разгледа докладваното от Мария Ненова Гражданско дело № 20215220101343 по описа за 2021 година за да се произнесе взе предвид следното:

Ищецът „Първа инвестиционна банка“ АД твърди, че на 16.10.2007 г. е сключил с ответника СТ. ИВ. Г. договор за револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка № ***, изменен и допълнен с анекс от 16.11.2007 г., по силата на който му е предоставила банков кредит овърдрафт по картова разплащателна сметка в размер на 7 500 лв. Твърди, че съгласно т. 3 от договора срокът за погасяване на предоставения банков кредит овърдрафт се подновява автоматично при условията и по реда, предвидени в Общите условия на банката за издаване и ползване на револвиращи международни кредитни карти с чип Mastercard и VISA. Твърди, че предоставеният овърдрафт е усвояван многократно до пълния размер на предоставената сума по разплащателна сметка, открита на името на кредитополучателя в банката. Твърди, че кредитът е в просрочие, считано от 20.04.2010 г. Поради това, позовавайки се на Общите условия, приложими към договора за кредит, твърди, че е обявила кредита за изцяло и предсрочно изискуем, считано от 08.07.2020 г., за което е уведомила длъжника с връчване на покана за доброволно изпълнение, получена лично от него на 10.06.2020 г. Твърди, че за част от неизплатените задължения по договора за кредит се е снабдил със заповед за изпълнение по реда на чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 1768/2020 г. по описа на Районен съд – Пазарджик. Тъй като против заповедта за изпълнение е постъпило възражение от длъжника, предявява иск за установяване на вземанията, както следва: непогасена 1 главница в размер на 7 500 лв., непогасена договорна лихва в размер на 4 260.02 лв. за периода от 07.07.2017 г. до 07.07.2020 г. вкл., законна лихва в размер на 33.33 лв. за периода от 08.07.2020 г. до 23.07.2020 г. вкл., разноски за връчена покана в размер на 24 лв., законна лихва от 24.07.2020 г. до изплащане на вземането. Претендира разноските в исковото и заповедното производство. Ангажира доказателства.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът СТ. ИВ. Г. чрез пълномощника си адвокат Б. оспорва исковите претенции като неоснователни. Прави възражение за погасяване по давност на правото на иск. Позовава се на обстоятелството, че срокът на валидност на кредитната карта е месец март 2009 г., а ищецът твърди, че кредитът е в просрочие от 20.04.2010 г. В тази насока твърди, че съгласно приложимите Общи условия договорът е следвало да бъде прекратен едностранно, тъй като са били налице предпоставките за това: неизпълнение на което и да е задължение от страна на титуляря или изтичане срока на валидност на картата. Твърди, че давностният срок е започнал да тече от момента, в който се е породило правото на иск, а именно 20.04.2010 г., като същото не е реализирано в законоустановените срокове за това. Счита, че плащанията по договора са уговорени като месечни, т.е. периодични по смисъла на Тълкувателно решение № от 18.05.2012 г. по т. д. № 3/2011 г., ОСГК на ВКС и същите се погасяват с тригодишна давност. Намира за неравноправна клаузата на Общите условия за автоматично подновяване на договора поради противоречие с чл. 3, ал. 2 и чл. 15 от З ПК във връзка с чл. 143 от ЗЗП. На следващо място оспорва изложените от ищеца дати на усвояване на кредита след месец март 2009 г. с твърдението, че валидността на кредитната карта изтича през този месец и няма как да се ползва след това. Оспорва посоченото в исковата молба погасяване по кредитната карта, извършено на 04.03.2014 г., като твърди, че такова не е правено. Посочва също така, че не става ясно с погасена сума в общ размер на 3 420.19 лв. каква част от главницата и лихвите са погасени. Ангажира доказателства.

Съдът като взе предвид доводите на страните и прецени поотделно и в съвкупност доказателствата по делото намира за установено следното:

Между страните не е спорно, а и се установява от приетите по делото писмени доказателства, че на 16.10.2007 г. между ищеца „Първа инвестиционна банка“ АД и ответника СТ. ИВ. Г. (наричан титуляр) е бил сключен договор за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка № ***2, по силата на който банката се е задължила да открие и води на името на титуляря картова разплащателна сметка с IBAN BG***, да издаде към нея на името на титуляря револвираща международна кредитна карта с чип VISA Classic и да предостави на титуляря овърдрафт по картовата разплащателна сметка в размер на 5 000 лв. със срок на ползване на овърдрафта до 16.10.2009 г., като 2 същият се подновява автоматично при условията и по реда, предвидени в Общите условия на банката за издаване и ползване на револвиращи международни кредитни карти с чип Мastercard и Visа, а титулярят се е задължил да погасява предоставения овърдрафт в сроковете и по начина, договорени в Общите условия. Съгласно чл. 36.1. от приложимите към датата на сключване на договора за кредит Общите условия, приети с решение на Управителния съвет на банката на 17.04.2007 г., изменени и допълнени на 24.07.2007 г., срокът за ползване на овърдрафта се удължава автоматично всеки път за нов едногодишен период при условие, че титулярят не е уведомил банката за прекратяване на договора най-малко 60 дни преди изтичане на текущия срок, респективно при условие, че банката не е уведомила титуляря за прекратяване на договора най-малко 30 дни преди изтичане на текущия срок.

На 16.11.2007 г. между страните е сключен анекс към договора за издаване на револвираща международна кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка № ***2, с който е увеличен размерът на предоставения на титуляря банков кредит овърдрафт по картовата разплащателна сметка от 5 000 лв. на 7 500 лв.

На 10.06.2020 г. на СТ. ИВ. Г. е връчена покана за доброволно изпълнение, с която банката е обявила вземанията по кредита за предсрочно изискуеми и му е предоставила 7-дневен срок за погасяване на задълженията по договора за кредит.

Съгласно приетото по делото заключение на съдебносчетоводната експертиза кредитът е изцяло усвоен през периода от 16.11.2007 г. до 12.01.2009 г., като общата усвоена сума е в размер на 11 340.74 лв. Кредитът е погасяван през периода от 05.12.2007 г. до 04.03.2014 г., като общият размер на погасяванията е 5 850.19 лв. Непогасените задължения по договора за кредит овърдрафт са, както следва: главница в размер на 7 500 лв., договорната (възнаградителна) лихва в размер на 14 289 лв. за периода от 20.04.2010 г. до 07.07.2020 г., наказателната лихва в размер на 10 273.88 лв. за периода от 20.04.2010 г. до 26.08.2015 г., такси за картови операции в размер на 10 847.86 лв. за периода от 20.04.2010 г. до 26.08.2015 г. Сумата на задълженията по договора за кредит към датата, посочена в извлечението от сметката, обслужваща същия – 07.07.2020 г., е общо в размер на 74 599.83 лв., от които: главница в размер на 7 500 лв., лихви в общ размер на 63 751.97 лв., такси картови операции в общ размер на 10 847.86 лв. В офиса на „Първа инвестиционна банка” АД, клон П*** към датата на изготвянето на заключението няма налични и описани първични документи за покупки, като отбелязани основания при усвояване на кредита, респективно при погасявания на същия след 2010 г. В съдебно заседание вещото лице поясни, че същите не се съхраняват, тъй като е изтекъл тригодишният срок за съхранение съгласно ЗСч.

3

При така установените правнорелевантни факти съдът намира следното от правна страна:

Производството е по реда на чл. 422 от ГПК.

Налице са процесуалните предпоставки за съществуване и надлежно упражняване на правото на иск, предявен по реда на чл. 422 от ГПК, тъй като в полза на ищеца е издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, против която е постъпило възражение от длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, а исковата молба е предявена в едномесечния срок по чл. 415, ал. 1 от ГПК.

Предмет на делото са кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 9 от ЗПК във връзка с чл. 430, ал. 1 и 2 от ТЗ, чл. 86, ал.

1 и чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за съществуване на вземания за главница, договорна лихва, лихва за забава и такси (разноски) по договор за банков кредит.

Основателността на исковете предполага съществуване на валидно облигационно правоотношение между страните по договор за банков кредит, предоставяне на заемните средства и настъпване на изискуемостта на вземането.

Съгласно чл. 430, ал. 1 от ТЗ с договора за банков кредит банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока. Когато договорът за банков кредит е сключен от потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК, а именно: физическо лице, което при сключването на договор за потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност, договорът се подчинява и на разпоредбите на ЗПК относно изискванията за действителност, формата и съдържанието на договора.

Съществуването на надлежно учредено между страните облигационно правоотношение по договор за револвиращ кредит овърдрафт не е спорно по делото, а и се установява от представения по делото договор от 16.10.2007 г. и анекс от 16.11.2007 г., съдържащи уговорки за всички съществени елементи на договора за банков кредит и носещи подписите на страните по него, поради което съдът приема, че страните по делото са валидно обвързани от сключения между тях договор за банков кредит овърдрафт.

Не е спорно също така обстоятелството, че ищецът е изпълнил точно и в срок задълженията си по договора за кредит като е открил на името на титуляря картова разплащателна сметка, издал е кредитна карта и е предоставил на титуляря правото да ползва заемните средства. Усвояването на кредита от страна н аответника се установява и от приетото по делото заключение на съдебносчетоводната експертиза, посочващо конкретните дати и размери на всяко ползване на кредитния ресурс. Предоставянето на кредита 4 е породило насрещното задължение на кредитополучателя да върне ползвания кредитен лимит при уговорените условия и срокове.

Ответникът е направил възражение по чл. 146, ал. 1 във връзка с чл. 143, ал. 1 от ЗЗП за нищожност поради неравноправност на клаузата от Общите условия, приложими към договора за кредит, регламентираща автоматично подновяване на договора за кредит.

Относима в случая с оглед съдържанието на чл. 36.1. от Общите условия е разпоредбата на чл. 143, ал. 2, т. 9 от ЗЗП, съгласно която неравноправна е клауза, която предвижда автоматично продължаване на срочен договор, ако потребителят не заяви желание за прекратяването му, и срокът, в който трябва да направи това, е прекалено отдалечен от датата, на която изтича срочният договор. Тази разпоредба е в сила от 2015 г.

Преценката за неравноправност на договорна клауза съгласно чл. 145, ал. 1 от ЗЗП се прави към момента на сключване на договора, а в случая, той е сключен на 16.10.2007 г. Към този момент разпоредбата на чл. 143, ал. 1, т. 9 от ЗЗП не е била част от действащото законодателство, поради което е неприложима за процесното правоотношение.

Дори и да се приеме, че разпоредбата обвързва страните, то съдът приема, че тази хипотеза в конкретния случай не е налице на първо място предвид обстоятелството, че страните са равнопоставени във възможността си да направят изявление за прекратяване на договора и само в случай, че никоя от тях не го направи той се смята автоматично продължен. Освен това, за да е неравноправна една клауза по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 9 от ЗЗП, не е достатъчно да е предвидено автоматично продължаване на договора. Сама по себе си такава уговорка не може да се приеме за неравноправна, тъй като не е уговорена нито във вреда на потребителя, нито накърнява изискването за добросъвестност, нито води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Необходимо е също срокът, в който потребителят трябва да направи изрично волеизявление за прекратяване на договора, да е прекалено отдалечен от датата, на който изтича договорът. Законът не съдържа легална дефиниция на понятието „прекалено отдалечен“. Ето защо същият следва да се преценява с оглед особеностите на конкретния случай, като се вземе предвид вида на договора, първоначалният му срок на действие и срокът, в който следва да се заяви желанието за прекратяването му. В случая се касае за договор за револвиращ кредит овърдрафт, който е сключен за срок от две години. В сравнение с този срок, срокът за отправяне на писмено предизвестие за прекратяването му – 60 дни, не може да се приеме за прекалено отдалечен от датата, на която изтича договорът. Поради това съдът намира, че не са налице условията на чл. 143, ал. 2, т. 9 от ЗЗП, водещи до неравноправност на клаузата.