Разпореждане № 29997 от 21.07.2025, Районен съд - Варна

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 29997 гр. Варна, 21.07.2025 г.

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 35 СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мирослава Данева като разгледа докладваното от Мирослава Данева Частно гражданско дело № 20253110108574 по описа за 2025 година следното: и като съобрази материалите по делото, за да се произнесе, взе предвид Производството по делото е по реда на чл. 410 от ГПК.

Производството по делото е образувано въз основа на депозирано пред Районен съд-гр.Варна Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК с вх.№ 57917/27.06.2025 г. от кредитора „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД за солидарно осъждане на длъжниците А. Я. Я. ЕГН ********** и Я. М. Я. ЕГН **********.

След като разгледа заявлението съдът счете, че не са налице предпоставките за уважаването му в частта досежно длъжника Я. М. Я. ЕГН **********, като мотивите за този извод са следните:

От справка в НБД Население е видно, че длъжникът по делото Я. М. Я. ЕГН ********** е починал на *************. , за което е съставен акт за смърт № 1/*************. в ************* т.е. преди датата на депозиране на заявлението в съда на 27.06.2025 г.

Законодателната уредба на заповедното производство се подчинява на основните начала на гражданския процес, визирани в глава втора от ГПК, със специфичните за това производство особености. Основен принцип в гражданския процес е служебното начало, което включва служебна проверка на допустимостта на искането за защита, дали са налице съответните положителни или отрицателни предпоставки. За да възникне спрямо съда в полза на определено лице право да поиска издаване на заповед за изпълнение по чл.

410 от ГПК, е необходимо да е възникнал между правоспособни лица граждански спор, подведомствен на съд. Само правоспособно лице може да притежава право да поиска издаване на заповед за изпълнение и само срещу правоспособно лице може да се иска издаването на такава заповед. За да бъде едно лице субект на процесуални правоотношения като страна, е необходимо да притежава процесуална правоспособност. Физическото лице се ползва с процесуална правоспособност от раждането до смъртта си. Ако смъртта на длъжника предхожда подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, тя е пречка заповедното производство да възникне, както спрямо починалия, така и спрямо неговите наследници. Недопустимо е провеждане на заповедно производство при първоначална липса на правен субект, ако длъжникът е починал преди подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК.

Липсата на процесуална правоспособност преди подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК обуславя невъзможността да възникне процесуално правоотношение по 1 отношение на починалия длъжник, поради което не съществува правна възможност неговите наследници да бъдат конституирани в хода на заповедното производство или след издаването на заповед за изпълнение / в този смисъл Определение № 346/03.11.2008 г. по ч. т. д. № 294/2008 г. на ВКС, II ТО, определение № 485/30.12.2008 г. по ч. т. д. № 506/2008 г. на ВКС, II ТО/.

При тези обстоятелства подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК се явява изцяло недопустимо, поради липса на процесуална правоспособност на лицето срещу което е насочено.

Починалият преди депозиране на заявлението длъжник не е надлежна страна и субект на процесуални правоотношения.

Изложеното налага извода, че заповедното производство е било образувано срещу лице, неразполагащо с процесуална правоспособност. Именно ненадлежното конституиране на страната е основание за отхвърляне на подаденото заявление. Следва да се посочи още, че при настъпила смърт на длъжника преди подаване на заявлението, правото за подаване на възражение срещу издадената заповед за изпълнение не би могло да се упражни от наследниците му, тъй като то не е възникнало и за самия длъжник. Това е така, защото в случая е налице първоначална липса на процесуално правоспособен длъжник.

Не можем да говорим в случая за предвиденото в разпоредбата на чл.227 ГПК приемство в процеса, а именно – когато страната умре или юридическото лице престане да съществува, производството по делото продължава с участието на правоприемника. В посочения текст законът има предвид продължаване на вече образувано производство, което ще рече, че смъртта на правния субект – в случая длъжникът по заповедното производство, трябва да е настъпила по време на висящ процес, а това предполага, че към момента на постъпване на заявлението по чл.410 ГПК в съда, правните субекти трябва да са съществували. Ако не е създадено валидно процесуално правоотношение, какъвто е настоящият случай, поради липса на ответна страна - длъжник, не може да съществува и процесуално правоприемство.

Заповедното производство се определя от условията за допустимост предвидени за общото исково производство относно това, че страни по делото могат да бъдат субекти по отношение на които е налице процесуална правоспособност и процесуална дееспособност – съществуващ правен субект, притежаващ предвидените в чл.26 и чл.27 ГПК качества. Съгласно чл.7, ал.1 ГПК съдът следи служебно за наличността както на процесуална правоспособност така и на процесуална дееспособност, обективно съществуващи за страните, а не техните твърдения за съществуването им. В случая след като е констатирано, че соченото като длъжник лице не е съществувало като процесуално правоспособен субект към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, доколкото е починало преди подаване на заявлението, издаването на заповед за изпълнение срещу несъществуващ правен субект е недопустимо.

В случая е недопустимо конституиране на наследниците на починалото лице като правоприемници, както в заповедното, така и в изпълнителното производство.

Констатираната липса на пасивна правосубектност има за последица начална недопустимост на заповедното производството, което с оглед естеството на последното налага отхвърляне на заявлението по арг. от чл.411, ал.2, т.3 ГПК (арг. и в Опр.

№92/03.02.2011г. по т.д. №8/2011г., 1-во ТО на ВКС; така и ТР №4/18.06.2014г. на ОСТГК на ВКС).

Поради изложените съображения, съдът следва да постанови разпореждане, като отхвърли заявлението в частта досежно длъжника Я. М. Я. ЕГН **********, който е починал на *************.

По отношение на длъжника А. Я. Я. ЕГН ********** съдът констатира, че е заявено издаването на заповед за изпълнение за парични суми, като с оглед размера на вземането и правилата относно родовата подсъдност, предвидени в чл.103 и чл.104 ГПК, подсъдността е на районен съд.

Настоящият съдебен състав съобрази обстоятелството, че на основание чл.411, ал.1 от ГПК сезиран е местно компетентен съд по правилата на местната подсъдност.

След запознаване с депозираното заявление, съдът намира, че същото отговаря на формалните и съдържателни изисквания за редовност по смисъла на чл. 410, ал. 2 във вр.

2 чл. 127, ал. 1 и 3 и чл. 128, т. 2 от ГПК, както и че липсват данни за визираните в разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 4 и 5 от същия кодекс отрицателни предпоставки, поради което счита, че подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК следва да бъде разгледано по същество.

Съгласно разпоредбите на чл.411, ал.2, т.2 и т. 3 ГПК, заповедният съд е длъжен служебно да извърши и проверка , дали искането е в противоречие със закона или добрите нрави, както и дали искането не се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това, като заявлението следва да бъде отхвърлено при наличие на тези предпоставки. Следователно с последните редакции на ГПК се въведе служебното правомощие на съда за извършване на преценка за „обоснованата вероятност“ за противоречие на вземането с добрите нрави и за неравноправност на същото.

Доколкото претендираните в настоящото производство вземания произтичат от договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК, длъжникът се ползва от специална защита и съдът следи служебно за наличие на неравноправни клаузи. Този извод намира опора и в практика на Съда на Европейския съюз и конкретно – в решението по дело С-448/17. В мотивите на посоченото решение СЕС е приел, че за гарантиране ефективна защита на правата, произтичащи от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, системата на националното процесуално право следва да предвижда в рамките на производството по издаване на заповед за изпълнение задължение на съда за осъществяване на служебен контрол относно евентуално неравноправния характер на клаузите, съдържащи се в разглеждания договор. В случай, че такова задължение не е предвидено или контролът е ограничен само до етапа на възражението срещу издадената заповед, СЕС намира, че националната правна уредба засяга ефективността на защитата, търсена с Директива 93/13, „ако съществува немалък риск потребителят да не подаде изискваното възражение било поради твърде краткия срок, предвиден за тази цел, било предвид разходите, които евентуалното исково производство би създало с оглед на размера на оспорваното задължение, било защото националното законодателство не предвижда задължение за съобщаване на потребителя на цялата необходима информация, която да му позволи да определи обхвата на правата си.“ В настоящия случай процесният договор за паричен заем, който е основанието за претендиране на обективираните в заявлението вземания, е потребителски , съобразно легалната дефиниция на чл.9 от ЗПК. Сключен е при действието на ЗПК и нормите му следва да бъдат съобразени служебно от съда.

При извършване на преценка , дали искането на заявителя е в противоречие със закона или добрите нрави, както и дали искането не се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това, съгласно разпоредбите на чл.411, ал.2, т.2 и т. 3 ГПК, настоящият съдебен състав съдът приема следното:

Заявените вземания , представляващи възнаграждение за закупена услуга Фаст и възнаграждение за закупена услуга Флекси по твърдените от заявителя хипотези на възникване и начин на формиране, противоречат на добрите нрави и са неравноправни по смисъла на чл.143 ЗЗП, поради следните съображения:

Разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК предвижда задължение на съда да извърши проверка , дали заявлението не противоречи на закона или добрите нрави, като в случай на констатирано противоречие, заявлението подлежи на отхвърляне. Наред с изложеното, доколкото претендираните в настоящото производство вземания произтичат от договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК, длъжникът се ползва от специална защита и съдът следи служебно за наличие на неравноправни клаузи, съгласно чл.

411, ал. 2, т. 3 ГПК, в редакцията, обн. ДВ, бр. 100 от 2019 г.

Съгласно императивната разпоредба на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.

Възможността кредиторът да въвежда такси извън стойността на договорения размер на заема е регламентирана в чл.10а от ЗПК и е предвидена за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. Същевременно е налице изрична забрана , съгласно разпоредбата на чл.10а, ал.2 от ЗПК да се изискват такси и комисионни за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита. За да е допустимо събирането 3 на такава такса за допълнителни услуги, същата следва да не попада в обхвата на цитираната в ал.2 забрана.

Като прецени съдържанието на конкретните клаузи за такси за комисионни и допълнителни услуги, се налага извод, че уговарянето им противоречи и излиза извън присъщите на този вид договорен ангажимент функции. Настоящия съдебен състав намира, че чрез горепосочените услуги кредиторът се домогва да набави допълнителни плащания извън предвидените в закона. Освен гореизложеното, конкретните престации, за които са начислени тези такси са изцяло насочени към събирането на дълга и възможността за неговото увеличаване чрез отпускане на допълнителни суми, което е изцяло в интерес на кредитора и се намира в колизия със забраната на чл.10а от ЗПК.