Решение № 65 от 24.03.2025, Окръжен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 65 гр. Кюстендил, 24.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, IV СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Татяна Хр. Костадинова

Членове:

Елисавета Г. Деянчева

Мина Цв. Павлова при участието на секретаря Любка Евг. Николова като разгледа докладваното от Мина Цв. Павлова Въззивно гражданско дело № 20251500500008 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Образувано е по въззивна жалба с вх. № 12903/11.11.2024 г., депозирана от Община Кюстендил, БУЛСТАТ: ***, с адрес: гр. Кюстендил, пл. „***“ № 1, представлявана от *** кмет, против решение № 1018/25.10.2024 г., постановено по гр. д. № 577/2024 г. по описа на РС – Кюстендил, в частта му, с която първоинстанционният съд е уважил предявените от Д.

Б. Т., ЕГН: **********, обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.

200, ал. 1 КТ за заплащане на обезщетения за претърпени вреди вследствие на трудова злополука, настъпила на 13.11.2023 г. в гр. Кюстендил, ул. „***“ № 1, изразяваща се в това, че Т., по време на работа, паднала и получила счупвания на десния си глезен, като е осъдил ответника и настоящ въззивник да плати на ищцата следните суми: 1/ 15 000 лв. (петнадесет хиляди лева), представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания вследствие на трудовата злополука, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 13.11.2023 г. - датата на причиняване на увреждането, до окончателното изплащане; 2/ 1902,90 лв. (хиляда деветстотин и два лева и деветдесет стотинки), представляваща имуществени вреди вследствие на трудовата злополука, от която сума 1 596 лв. - разходи по оперативна интервенция, осъществена на 14.11.2023 г. във ВМА и 306,90 лв. - разходи за медикаменти, ведно със законната лихва върху сумата от 1902,90 лв., считано от 07.03.2024 г. - датата на предявяване на исковата претенция, до окончателното изплащане; 3/ 2 237,99 лв. (две хиляди двеста тридесет и седем лева и деветдесет и девет стотинки) - разноски в първоинстанционното производство.

Във въззивната жалба се навеждат съображения за неправилност на решението в обжалваните части поради нарушение на материалния закон и необоснованост на изводите на първоинстанционния съд. Поддържа се, че е било налице съпричиняване на вредите от страна на служителката, която не била положила дължимата грижа за предотвратяване на 1 инцидента. Сочи се, че тя е знаела за метеорологичните условия и за обстановката пред дома на потребителя на социалната услуга, доколкото инцидентът е станал на излизане от, а не на влизане в последния. Освен това при зимна обстановка гражданите били задължени да проявяват по-голямо внимание и бдителност и да вземат мерки за собствената си безопасност при придвижване. Твърди се, че като не е взела мерки за личната си защита и не преценила неблагоприятните зимни условия и евентуалните последици при излизане от домашния адрес на потребителя на социалната услуга, служителката е проявила груба небрежност. Допълва се, че бил налице изключителен неин принос, без който вредоносен резултат не би настъпил. В тази връзка се поддържа, че първоинстанционният съд не е извършил прецизен анализ на доказателствената съвкупност и не е изяснил напълно фактическата обстановка относно механизма на настъпване на увреждането.

На следващо място се твърди, че първоинстанционният съд неправилно и в противоречие с разпоредбата на чл. 200, ал. 3 КТ не е приспаднал от определеното обезщетение за неимуществени вреди получените от служителката суми от държавното обществено осигуряване в размер на 11 097,96 лв. Застъпва се, че намаляването на определеното обезщетение следва да се извършва не само в случаите на предявяване на претенции за имуществени вреди, но и когато се претендират неимуществени такива.

Поддържа се също, че размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди е значително завишен предвид вида на увреждането, интензитета на претърпените болки и страдания и периода, през който те са търпени, както и предвид стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането. Застъпва се, че въпреки че е бил длъжен, районният съд не е посочил конкретното значение на установените обстоятелства за размера на обезщетението за неимуществени вреди - как всяко от обстоятелствата се отразява върху него.

Твърди се, че по делото не е безспорно установено мястото на настъпване на инцидента, поради което исковите претенции се явяват недоказани.

По изложените съображения се отправя искане първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваните части като вместо него бъде постановено друго, с което исковете бъдат отхвърлени. Алтернативно, в случай че доводите на въззивника не бъдат възприети, се моли размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди да бъде намален с оглед критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, както и да бъде прието, че е налице съпричиняване от страна на Т.. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263 ГПК ищцата в първоинстанционното производство – Д. Б. Т., е подала отговор н а въззивната жалба, с който изцяло я оспорва. Поддържа, че първоинстанционният съд правилно е анализирал доказателствата по делото в тяхната съвкупност, изяснил е напълно фактическата обстановка, в това число относно механизма на настъпване на трудовата злополука и претърпените вреди, както и относно липсата на съпричиняване от нейна страна. Допълва, че не била налице нито една от хипотезите на чл.

201 КТ, като въззивникът не сочил и доказателства в подкрепа на твърденията си. Изтъква, че, за да има съпричиняване, е необходимо противоправно поведение от страна на служителя, каквото в случая не било установено. Поддържа, че безспорно са доказани както настъпването на трудовата злополука, така и на последвалите вреди от нея.

В отговора се оспорва тезата на въззивника, че от определените от съда обезщетения е следвало да се приспаднат получените суми по линия на държавното обществено осигуряване. Поддържа се, че изплатените обезщетения по болнични листове заместват трудовото възнаграждение и са средство за издръжка и преживяване, а в настоящото дело не се претендират имуществени вреди и пропуснати ползи от трудово възнаграждение.

Акцентира се, че присъденото от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди е за болките и страданията изживени вследствие на трудовата злополука, а това за имуществени вреди компенсира направените разходи за лечение, поради което изплатените 2 от НОИ суми, представляващи обезщетение поради неработоспособност, нямат връзка с присъдените от съда и няма основание за приспадане.

Оспорва се и твърдението на въззивника, че размерът на определеното обезщетение за неимуществени вреди е несъобразен с критериите за справедливост, респективно е завишен.

Поддържа се, че правилно са отчетени видът на увреждането, интензитетът на претърпените болки и страдания, периодът, през който същите са търпени и обществено-икономическите условия в страната.

По изложените съображения се отправя искане първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Претендират се разноски.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбите. Първоинстанционното решение е валидно, а в обжалваната част е и допустимо, доколкото е постановено от компетентен съд, в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита. При постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материални норми.

Преценено по същество, решението в обжалваната му част е правилно.

Възприетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка, относима към предявените искове, е основана на представените доказателства и направените въз основа на нея обосновани изводи, се споделят от настоящата инстанция, поради което същите не следва да се преповтарят във въззивното решение. Въззивният съд препраща към тези доказателства и изводи, на основание чл. 272 ГПК, правейки ги по този начин част от своя съдебен акт, а по конкретно наведените в сезиращата го жалба доводи, които очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:

Във въззивната жалба се застъпва, че не е безспорно установено мястото на настъпване на инцидента, поради което исковите претенции се явяват недоказани. Посоченото твърдение настоящият състав намира за неоснователно като противоречащо на събраните по делото доказателства (в частност на разпореждане № 25/08.12.2023 г. на главен инспектор по осигуряването в ТП на НОИ – гр. Кюстендил, с което злополуката е призната за трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО и на показанията на свидетеля Теодосиев), от които еднозначно се установява, че процесният инцидент е настъпил в гр. Кюстендил, на ул. .„***“ № 1, пред дома на потребител на социална услуга „Патронажна грижа“, докато служителката се е придвижвала към служебния автомобил. Съдът намира, че мястото на настъпване на инцидента е установено с достатъчна точност за целите на производството, което позволява да бъде изяснена конкретната обстановка и значението за настъпване на злополуката.

Оплакването, че първоинстанционният съд не е изяснил напълно механизма на настъпване на увреждането, настоящият състав намира също за неоснователно. То пренебрегва факта, че посредством разпита на свидетеля Теодосиев, чиито показания съдът преценява в светлината на чл. 172 ГПК и които кредитира доколкото не противоречат на останалите събрани по делото доказателства, механизмът на увреждането се изяснява в достатъчна степен. Свидетелят посочва, че падането се е случило на ул. „***“ № 1, която е доста стръмна и се намира на склон рядко огряван от слънце. Допълва, че улицата е покрита с шума. Пояснява, че при настъпването на инцидента въззиваемата е носила закупени от нея обувки, които нямали грайфер. В изготвената СМЕ, която въззивният състав кредитира като обективна и компетентно изготвена, се посочва, че процесната травма е причинена от действие на твърд тъп предмет и отговаря на описания в исковата молба механизъм на получаването , а именно подхлъзване и падане, при което в резултат на рязко сгъване и усукване на крака в глезенната става и натиска от тежестта на тялото последователно се чупят костите на подбедрицата в долния им край (малеолите) в областта на глезенната става.

3

Механизмът на увреждането е от значение и следва да се разглежда в светлината на направеното искане за намаляване на обезщетението на основание чл. 201, ал. 2, т. 1 КТ – поради проявена от служителката груба небрежност, довела до настъпване на инцидента.

Грубата небрежност по смисъла на посочената разпоредба представлява виновно допринасяне на пострадалия за настъпването на увреждането, определено като неполагане на дължимата грижа, каквато и най-небрежният човек би положил при подобни обстоятелства. При трудовата злополука има съпричиняване, когато работникът или служителят извършва работата без необходимото старание и внимание и в нарушение на технологичните правила и на правилата за безопасност. Намаляване на отговорността на работодателя обаче може да има само при съпричиняване при допусната груба небрежност липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. При възражение по чл. 201, ал. 2 КТ работодателят следва да установи, че работникът е извършвал работата при липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност.

Преценката за проявена груба небрежност от работника или служителя е конкретна и зависи от фактите по делото и по-точно от действията на същия предхождащи настъпването на злополуката (в този смисъл решение № 142/27.07.2022 г. по гр. д. № 3306/2021 г. на ВКС, III г. о.).

При доказания по делото механизъм на настъпване на увреждането настоящият състав намира, че не се установява по категоричен и несъмнен начин въззиваемата да е проявила груба небрежност. Т. е паднала вървейки по стръмна улица, покрита с листа. При такова действие подобен риск съществува за всеки и дори да се приеме, че не е проявено нужното внимание то това би могло да се квалифицира като обикновена, но не и като груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 1 КТ. Действително служителката е била наясно с метеорологичните условия и обстановката пред дома на потребителя на социалната услуга, доколкото инцидентът е настъпил при напускането на същия, но не се установява те да са били различни от обичайните за сезона, респективно да са изисквали извънредно внимание, което не е проявено от служителката, но би било проявено и от най-небрежния човек намиращ се в подобна ситуация. Условията не са били зимни, както се твърди във въззивната жалба – няма данни да е имало сняг или лед, а есенни - улицата е била покрита с листа, които по своята природа са гладки и жилави. В тази връзка съдът намира, че наличието на грайфер на обувките няма отношение към настъпването на инцидента, тъй като дори обувки с дълбок грайфер не биха могли да преминат през листната маса, осигурявайки съприкосновение директно с асфалта. Предвид гореизложеното съдът намира, че въззивникът не е доказал възражението си по чл. 201, ал. 1 КТ, поради което оплакванията в жалбата, че служителката е проявила груба небрежност и това обстоятелство не е отчетено от районния съд, се явяват несъстоятелни.