Решение № 1761 от 12.07.2022, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1761 гр. София, 05.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Ирина Стоева при участието на секретаря Алина К. Тодорова като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20211100506903 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 и следв. ГПК.

С решение № 20078456 от 26.03.2021 г. по гр.д.№ 4057 по описа за 2020 г. на СРС, Първо ГО, 162-ри състав се : ОТХВЪРЛЯТ предявените от Т. Д. П. срещу Н. ИВ. АТ., искове с правно основание чл. 71 от Закона за защита от дискриминация за установяване на нарушението на правото на ищеца за равно третиране при призоваване и получаване на информация по досъдебно производство № 3383 ЗМИП-15030/2016 г. по описа на 08 РУ – СДВР, пр. пр. № 13595/2016 г. по описа на СРП, основано на лично и обществено положение, както и за осъждане на ответника да преустанови нарушението и да се въздържа в бъдеще от понататъшни нарушения.

В тежест на ищеца/в полза на ответника са възложени разноските.

Постъпила е въззивна жалба от Т. Д. П., ищец пред СРС. Решението се обжалва изцяло. Излагат се доводи за неправилност на така постановеното решение. Сочи, че бил оставил телефон за контакти, но не и за 1 призоваване. Затова неправилно СРС се позовавал на чл.69, ал.3 ЗМВР. Освен това последната разпоредба уреждала призоваване при неотложни случаи.

Законът бил ясен-призоваването било чрез призовка. Неправилно СРС бил приел, че ищецът знаел за номера на преписката. Действително, писма за уведомяването му били съставени, но не били подписани. СРС не бил взел предвид, че с писмо от 22.03.2017 г. ищецът бил уведомил ответника, че няма номер на преписка. Сочи, че в продължение на 1 година нямал номер на преписка затова писмото му било изключително гневно и арогатно. В последващото си писмо също не сочел № на преписка. СРС не бил изложил мотиви относно последствията от това, че ищеца нямал призовка. Твърди, че след разпита му преписката била изчезнала и бил принуден да пише 3 години писма. Ако имал номер на преписката щял да контролира разследването.

Твърди, че преписката била изчезнала, тъй като бил пуснал сигнал срещу Ал.Й, който сигнал, обаче, бил регистриран срещу неизвестен извършител.

Твърди, че всичко това му било известно на ответника. Самият ответник също бил изчезнал, защото замествал временно началника и се представял като Началника. След като завел дело срещу Началника на Криминалната полиция, който вече бил друг човек, се установили тези подробности. СРС не бил споменал за пр.пр.48216 по описа за 2018 г. на СРС, която била образувано по сигнал на ищеца за изчезналата преписка № 15030 по описа за 2016 г. на 8-мо МВР. Сочи, че бил дал доказателства за виновното лице, но не предприели нищо. Неправилно СРС бил приел, че липсват доказателства за останалите лица-сравнители. Счита, че е представил достатъчно доказателства от които се установявало, че другите били третирани по-добре от него. Счита, че следвало да се отговори на въпроса дали е би трябвало да бъде третиран така.

Затова счита, че е налице хипотезата на чл.4, ал.2 от Закона за защита на дискриминацията.

Иска се обжалваното решение да бъде отменено и претенцията му да бъде уважена. В течение на процеса се иска решението да бъде обезсилено и делото да бъде върнато за ново разглеждане на СРС, който да му даде възможност да предяви иска си срещу МВР.

Въззиваемият /ответник пред СРС/ - Н. ИВ. АТ. не депозира отговор. В хода на делото излага становище за недопустимост и неоснователност на въззивната жалба, а по същество – за правилност на така постановеното решение.

2

По допустимостта на въззивната жалба:

За обжалваното решение въззивникът е уведомен на 05.04.2021 г.

Въззивната жалба е подадена на 09.04.2021 г. следователно същата е в срок по чл.259, ал.1 ГПК.

С обжалваното решението не са уважени предявените о т въззивника искове по чл.71, ал.1,т.2 от Закона за защита от дискриминация , следователно въззивната жалба е допустима.

По основателността на въззивната жалба:

С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че за основателността на предявените искове в тежест на ищеца е да докаже твърденията си, че са налице факти, които обуславят вероятност за дискриминационно третиране на посочените от него признаци. След доказване на твърденията, от които можело да се направи предположение, че е налице дискриминация, доказателствената тежест се прехвърляла у ответника, който следвало при условията на пълно и главно обратно доказване да опровергае твърденията за дискриминация или да установи, че извършените действия са оправдани с оглед на законова цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими като СРС се е аргументирал с чл. 9 ЗЗДискр. Основната доказателствена тежест в съдебното производство за защита от дискриминация била възложена на ищеца – той трябвало да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че е жертва на дискриминация, като неизпълнението на възложената на ищеца доказателствена тежест било достатъчно основание за отхвърляне на предявените искове. Не било необходимо пострадалият да доказва пълно и изцяло, че е налице дискриминация, умисъл у ответника или целенасоченост на дискриминиращите действия, нито пълно и изцяло да установява причинно-следствената връзка между защитения признак и понеблагоприятното третиране. Следвало обаче да докаже поне факти, които на пръв поглед дават основание за съмнение или подозрение, че вероятно, макар и не сигурно, е извършена дискриминация. Едва тогава тежестта била за 3 ответника – да установи пълно и главно, че правото на равно третиране на ищеца не е нарушено. В този смисъл била практиката по чл. 290 ГПКРешение № 511/27.07.2010 г. по гр.д. № 587/2009 г. на ВКС, III г.о., Решение № 62/19.06.2014 г. по гр.д. № 3920/2013 г. на ВКС, IV г.о. В настоящия случай нямало как да се приложи презумпцията на чл. 9 ЗЗДискр., тъй като в хода на производството не се установили факти, които да предполагат, че в сравнение с други лица, които подават сигнали до МВР, Прокуратура и други държавни институции, ищецът не бил третиран по сходен начин, като незаконосъобразно бил призован от ответника по телефона и последният му отказал информация за номера на образуваната преписка и имената на наблюдаващия по нея прокурор. По делото не се спорело, а и от представените писмени доказателства (книжата по приложените преписки) се установявало, че на 28.03.2016 г. било образувано досъдебно производство № 3383 ЗМИП-15030/2016 г. по описа на 08 РУ – СДВР, пр. пр. № 13595/2016 г. по описа на СРП, по подаден сигнал за престъпление от общ характер по чл.

234в, ал. 1 НК, срещу неизвестен извършител, за това, че на неустановена дата до 10:10 ч. на 28.03.2016 г. в гр.София, ж.к ****, сам или чрез другиго осъществил неправомерно присъединяване към електропреносната мрежа, с което създал условия за непълно отчитане на потребената електрическа енергия. В рамките на производството били извършени действия по разследването – оглед на местопроизшествие, съдебно-техническа и оценителна експертиза, разпити на свидетели, изискани били справки от Столична община, „ЧЕЗ България“ АД и др., като с постановление от 15.11.2016 г. производството било спряно поради липса на доказателства за извършителя на деянието. На 22.03.2017 г. ищецът представил с молба нови писмени доказателства, като посочил мобилен телефон за връзка, а на следващия ден бил призован на посочения телефон от ответника, на когото била разпределена работата по случая, да се яви в сградата на 08 РУ- СДВР за даване на писмени сведения относно депозираната молба. На 23.03.2017 г. ищецът дал писмени сведения по преписката пред ответника А., като било видно, че призоваването му по телефона не било нарушило по никакъв начин правата му – същият бил уведомен от полицейския служител по телефона къде, кога и по какъв повод следва да се яви в полицейското управление съобразно изискванията на чл. 69, ал. 2, изр. 2 ЗМВР; това било видно от докладната записка на л. 127 от досъдебното производство, с което 4 ответникът бил спазил и нормата на чл. 69, ал. 3, изр. 2 ЗМВР да удостовери писмено извършеното призоваване по телефон. Предприетите от ответника действия по призоваване по телефон, който самият ищец бил посочил в молбите и сигналите си, не били незаконосъобразни, като същевременно липсвали данни, че във всички други посочени от ищеца като сходни случаи (по подадени сигнали от С.Т., В., А.П., Н.Н. и др.) лицата били третирани по различен начин, като били призовани с писмено съобщение – ищецът не бил ангажирал каквито и да било доказателства във връзка с тези случаи, които същият намирал за общоизвестни, но в действителност съдът и обществото като цяло не разполагали с информация какви конкретни действия са били предприети по призоваване или уведомяване на сигналоподателите по тези други преписки. Следвало да се отбележи, че дори и твърденията в исковата молба, че по всички други преписки лицата се призовават писмено, са верни, то това не сочело на дискриминационно поведение от страна на ответника, доколкото извършеното от него призоваване по телефон не представлявало по-неблагоприятно третиране на ищеца – с призовка същият би получил същата информация, която е получил и по телефона относно обстоятелствата каква е целта на призоваването, къде и кога същият следвало да се яви, доколкото от разпоредбата на чл. 69, ал. 2 и ал. 3 ЗМВР било видно, че това са единствените данни, които се вписват в писменото съобщение за призоваване.

Изложените аргументи за липса на доказателства за по-неблагоприятно третиране на ищеца се отнасяли и до втория релевиран от ищеца състав на дискриминация, доколкото предвид липсата на доказателства за предприетите действия по другите преписки не ставало ясно дали по тях е предоставяна информация на сигналоподателите за номер на преписката и имена на наблюдаващия прокурор и какъв е бил характерът на подадените по тях сигнали, поради което и не могло да се извърши сравнение за начина на третиране на лицата при сравними сходни обстоятелства. Същевременно, ищецът не доказвал и че е изискал подобна информация от ответника и същата му е била отказана (противно на доводите на ищеца в хода на устните състезания, подобни твърдения за липса на данни за номера на преписката не се съдържали в нито една от молбите му, приложени по досъдебното производство), напротив – в кориците на досъдебното производство се съдържали два броя уведомителни писма от 11.04.2016 г. и 21.04.2016 г., 5 изготвени от началника на 08 РУ-СДВР комисар В.С. и адресирани до Т. Д.

П., в които била изложена информация за номера на досъдебното производство, образувано по подадения от ищеца сигнал за кражба на ток, както и за номерата на други преписки, образувани по подадени от него молби и сигнали. В допълнение следвало да се отбележи, че деянието, за което било образувано процесното досъдебно производство, представлявало състав на формално престъпление, при което отсъствала фигурата на пострадал, а като сигналоподател ищецът не разполагал с правото да бъде уведомяван за хода на разследването и резултата от него, нито за имената на наблюдаващия прокурор по случая. В този смисъл били и мотивите на постановление от 02.09.2020 г. за отказ от образуване на досъдебно производство по пр.пр. № 48216/2018 г. по описа на СРП, като в акта било прието, че по процесното досъдебно производство не било констатирано противоправно поведение на полицейски служители (включително на ответника), което да е осуетило наказателното преследване по случая. С оглед на тези си мотиви и извършената преценка на събрания доказателствен материал СРС е достигнал до извода, че ищецът не доказва твърдените факти, от които да се направи обосновано предположение за неравностойното му третиране от ответника в рамките на досъдебно производство № 3383 ЗМИП15030/2016 г. по описа на 08 РУ – СДВР, пр. пр. № 13595/2016 г. по описа на СРП, в сравнение с други лица, които подават сигнали до държавните институции, а още по-малко – че това поведение на ответника е свързано с личното и обществено положение на ищеца като сигналоподател и гражданин с висока обществена активност. Ето защо, по делото не се установило извършването на нарушение на правото на равенство в третирането, основано на посочените дискриминационни признаци, поради което исковете за установяване на нарушението и осъждане на ответника да го преустанови и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения следвало да се отхвърлят.