Решение № 289 от 11.12.2025, Апелативен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 289 гр. Велико Търново, 11.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ

И ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА

Членове:

МАЯ НЕДКОВА

ИСКРА ПЕНЧЕВА при участието на секретаря ГАЛЯ М. РОМАНОВА като разгледа докладваното от ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА Въззивно гражданско дело № 20254000500357 по описа за 2025 година С Решение № 203/05.05.2025 г. по гр. д. № 909/2024 г. Русенският окръжен съд осъдил Е. А. С. и Р. М. С. - и двамата от гр. Русе, да заплатят на Е. Б. М. от гр.

Русе, на осн. чл. 79 и сл. ЗЗД вр. чл. 240 от ЗЗД, сумата от 31 525 лв., представляваща дадена в заем на 12.12.2023 г. парична сума, ведно със законната лихва върху нея от 14.11.2024 г. до окончателното й плащане, както и сумата от 1 661 лв. разноски в производството по компенсация, сумата от 247.5 лв. разноски в обезпечителното производство по ч. гр. д. № 814/24 г. по описа на РОС и сумата от 38 лв. разноски в изпълнителното обезпечително производство по изп. дело № 868/24 г. по описа на ЧСИ с рег № 914, съразмерно на уважената част на иска.

Отхвърлил като неоснователен предявения от Е. Б. М. срещу Е. А. С. и Р. М.

С. иск за връщане на дадена в заем сума за разликата над 31 525 лв. до 63 050 лв.

Въззивна жалба против решението в частта, с която предявеният иск е отхвърлен за разликата над 31 525 лв. до 63 050 лв., е подадена от ищеца Е. Б. М. чрез пълномощника адв. Н. Т.. Счита решението в тази част за неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила. Заемът е предоставен от ищеца по време на брака му с дъщерята на ответниците, но те не могат да правят възражения относно личните 1 отношения между съпрузите. Ако неучаствалият в делото съпруг счита, че е заемодател на част от сумата, той има право да предяви иск и да защити своите права. Неправилен е и изводът на съда, че предоставените в заем средства са СИО между ищеца и неговата съпруга, тъй като са от продадени от двамата съпрузи недвижими имоти. Видно от банковите извлечения, продажната цена на имотите е платена на двамата съпрузи по равно. Сумата от 92 800 лв. не е получена от ищеца от продажбата на имот, но дори да е така и сумата да е СИО, то неговата част е в размер на 46 400 лв. и като се съобрази другата сума от 30 000 лв., следва да се приеме, че той е разполагал с лични средства в размер на 76 400 лв., за да предостави заема. Счита, че съдът е излязъл извън предмета на спора, което е довело до постановяване на порочен съдебен акт. В производството по делото е доказано, че между страните е сключен договор за заем, който не е върнат на ищеца. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и да постанови решение, с което да осъди ответниците да му заплатят сумата над 31 525 лв. до 63 050 лв., като присъди и направените разноски. Жалбата се поддържа в съдебно заседание от адв. Т..

В писмения си отговор въззиваемите-ответници Е. А. С. и Р. М. С. чрез адв.

Р. С., заемат становище за неоснователност на жалбата. Считат обжалваното решение за правилно и законосъобразно. Жалбоподателят и вече бившата му съпруга са били в режим на СИО, като дяловете им са равни съгласно чл. 28 от СК, тъй като никой от тях не е предявил иск по чл. 29 от СК. Разпореждането с общо имущество се извършва съвместно от съпрузите, поради което съдът правилно е приел, че ако предмет на заема е общо имущество, то заемодатели са двамата съпрузи. Относимо в случая е Тълкувателно решение № 2/20.01.2025 г. по тълк. дело № 2/2022 г. на ВКС, ОСГК. От факта, че паричните средства се намират по сметка на единия съпруг, не следва безусловно, че те са негова лична собственост, а в случай на спор това подлежи на доказване и то от съпруга, титуляр на влога.

Считат за доказано, че средствата по разплащателната сметка са от продажба на двата съсобствени между съпрузите имота, че тези парични средства са в режим на СИО и правото на иск принадлежи на двамата съпрузи, а не само на ищеца. Моли съда да потвърди обжалваното решение, като присъди направените от ответниците разноски.

Великотърновският апелативен съд, като взе предвид изложеното в жалбата и доказателствата по делото, обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:

Въззивната жалба е основателна, а решението в обжалваната част – 2 неправилно.

Ищецът Е. Б. М. е предявил иск с правно основание чл. 79, ал. 1 във вр. с чл.

240, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на ответниците Е. А. С. и Р. М. С. да му върнат сума в размер на 63 050 лв., предоставена им в заем на 12.12.2023 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане.

В исковата си молба ищецът твърди, че на 12.12.2023 г. превел по банков път сумата 63 050 лв. на ответниците – родители на съпругата му, с която сума те закупили недвижим имот. Уговорката била имотът да бъде закупен на негово име и той да заживее там със семейството си. Ищецът ремонтирал имота и го обзавел.

Впоследствие, през м. август 2024 г. съпругата му Р.е М.а напуснала семейното жилище и продала имота, но не му върнала предоставената в заем сума. Тя и ответниците преустановили контакт с ищеца.

Ответниците Е. А. С. и Р. М. С. са оспорили иска частично. Не са оспорили факта, че са получили исковата сума, въз основа на устно сключен договор за заем между тях като заематели и ищеца и неговата съпруга Р.е Р.ева М.а като заемодатели. Предоставените в заем средства са били в режим на СИО между ищеца и съпругата му, тъй като са придобити от продажба на техни съсобствени имоти. Заявили са готовност да върнат на ищеца половината от заетата сума.

Установено по делото е следното от фактическа страна:

Не се спори, че на 12.12.2023 г. ишецът Е. Б. М. превел от своята банкова сметка в „УниКредит Булбанк“ АД по сметка на ответницата Е. А. С. сумата от 63 050 лв. Посоченото в преводното нареждане основание е „заем за покупка на имот в с. Щръклево“.

Имотът – дворно място с двуетажна сграда в с. Щръклево, общ. Иваново, е закупен на същия ден от Е. А. С. с Нотариален акт № 102, том 4, рег. № 6868, дело № 559/2023 г. за сумата от 70 000 лв., от които 7 000 лв. платено капаро и 63 000 лв. платени в деня на сключване на договора. Впоследствие – на 25.09.2024 г., имотът е продаден от Е. А. С. и Р. М. С. на трети лица за сумата от 70 000 лв. (Нотариален акт № 49, том 3, рег. № 10474, дело № 375/2024 г.).

Не се спори, че преди предоставяне на заема на 12.12.2023 г. ищецът Е. Б. М. и Р.е Р.ева М.а - негова съпруга към тази дата и дъщеря на ответниците, са продали на трети лица два имота: на 27.04.2023 г. – имот в с. Красен, общ. Иванова за сумата от 20 000 лв. и на 28.09.2023 г. – имот в с. Щръклево, общ. Иваново за сумата от 60 000 лв. съгласно посоченото в нотариалните актове. Цената на имота по първата сделка е получена от ищеца чрез банков превод, а цената по втората 3 сделка е получена от ищеца и от Р.е Р.ева М.а на 02.10.2023 г. по равно (по 30 000 лв.). Освен това, на 02.10.2023 г. ищецът е получил също така от купувача сумата от 92 800 лв. с основание „средства, свързани с покупката“.

Бракът между ищеца и съпругата му е прекратен с Решение № 85/17.01.2025 г. на РС – Русе по гр. д. № 631/2024 г.

При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Предявеният иск с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на ответниците да заплатят на ищеца сумата от 63 050 лв., дължима по договор за заем от 12.12.2023 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане, е основателен и доказан за цялата претендирана сума от 63 050 лв.

В частта, с която искът е уважен до размер на 31 525 лв., решението не е обжалвано от ответниците и е влязло в сила. В обжалваната част, с която искът е отхвърлен за разликата до 63 050 лв., решението е неправилно.

Доказани са всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното материално право. Между ищеца и ответниците е сключен договор за заем, заетата сума в размер на 63 050 лв. е предадена от ищеца и получена от ответниците, но не е върната от тях. С оглед на това, предявеният от ищеца иск с правно основание чл.

240, ал. 1 от ЗЗД за връщане заетата сума е изцяло доказан по основание и размер.

Неоснователни са възраженията на ответниците, че не дължат на ищеца връщане на цялата сума, а само половината, тъй като паричните средства не са лично имущество на ищеца, а са в режим на съпружеска имуществена общност между него и съпругата му (вече бивша). Въпросът за произхода на предоставените в заем от ищеца парични средства не може да бъде разрешен в настоящото производство, защото е неотносим към спорното материално право – вземане на ищеца по сключен с ответниците договор за заем. Както е посочено по-горе, релевантните факти при предявен иск по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД са възникването на валидна облигационна връзка между страните по договор за заем и неизпълнение на задължението на заемателя да върне заетата сума. От доказателствата по делото е безспорно установено, че ищецът е превел на ответниците сумата от 63 050 лв., дадена в заем, от своя банкова сметка, по която тази сума е била налична към датата на превода, съответно – заетата сума в пълния й размер следва да бъде върната на ищеца като заемодател. Имуществените отношения във връзка с произхода на тези средства са между ищеца и неговата бивша съпруга, поради 4 което те са ирелевантни в настоящото производство и нямат правно значение за основателността на иска.

С оглед на изложеното по-горе, изводът на първостепенния съд за неоснователност на предявения иск с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД в размер на 31 525 лв., се явява неправилен, постановен в противоречие с материалния закон, поради което решението в обжалваната част следва да бъде отменено и вместо това, на осн. чл. 271, ал. 1 от ГПК, претенцията в този размер следва да бъде уважена, като се присъди и законна лихва върху дължимата сума от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане.

Предвид изхода на спора, първоинстанционното решение следва да бъде отменено изцяло в частта за разноските, тъй като са изчислени по компенсация, вместо което, в полза на ищеца следва да бъдат присъдени направените пред двете инстанции разноски в общ размер 9 723.50 лв., от които 7 093 лв. пред първата инстанция, вкл. и в обезпечителното производство по ч. гр. д. № 814/2024 г. по описа на РОС и 2 630.50 лв. пред въззивната инстанция, съгласно представените списъци по чл. 80 от ГПК.

Водим от горното и на осн. чл. 271, ал. 1 от ГПК, съдът:

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 203/05.05.2025 г. на Окръжен съд – Русе по гр. д. № 909/2024 г. по описа на същия съд, в обжалваната част, с която е отхвърлен предявения от Е. Б. М. срещу Е. А. С. и Р. М. С. иск с правно основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 240 от ЗЗД за връщане на дадена в заем на 12.12.2023 г. сума за разликата над 31 525 лв. до 63 050 лв., ведно със законната лихва от 14.11.2024 г. до окончателното изплащане и в частта, с която Е. А. С. и Р. М. С. са осъдени да заплатят на Е. Б. М. от гр. Русе сумата от 1 661 лв. разноски в производството по компенсация, сумата от 247.5 лв. разноски в обезпечителното производство по ч. гр. д. № 814/24 г. по описа на РОС и сумата от 38 лв. разноски в изпълнителното обезпечително производство по изп. дело № 868/24 г. по описа на ЧСИ В. Н., съразмерно на уважената част на иска, вместо което ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА Е. А. С., с ЕГН ********** и Р. М. С., с ЕГН ********** - и двамата от гр. Русе, ***********, да заплатят на осн. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД на Е. Б.

М. от гр. Русе, *********, с ЕГН ********** сумата от 31 525 лв. (тридесет и една хиляди петстотин двадесет и пет лева), дължима по предоставен на 12.12.2023 г. заем, ведно със законната лихва върху нея, считано от 14.11.2024 г. до 5 окончателното изплащане, както и сумата 9 723.50 лв. (девет хиляди седемстотин двадесет и три лева и петдесет стотинки) разноски пред двете инстанции.

Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен касационен съд на Република България в едномесечен срок от връчването му на страните.