Разпореждане № 107535 от 30.08.2023, Софийски районен съд

РАЗПОРЕЖДАНЕ

№ 107535 гр. София, 30.08.2023 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 53 СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесети август през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: КОНСТАНТИН АЛ. КУНЧЕВ като разгледа докладваното от КОНСТАНТИН АЛ. КУНЧЕВ Частно гражданско дело № 20231110137899 по описа за 2023 година

Образувано е по заявление на И.С.К.

ООД с ЕИК: ... за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.

410 ГПК за сумата от 62,50 лева (шестдесет и два лева и 50 стотинки), представляваща главница - петнадесета вноска по договор за потребителски кредит № ..... с падеж на 01.07.2023 г., ведно със законна лихва за период от 04.08.2023 г. до изплащане на вземането, сумата от 57,30 лева (петдесет и седем лева и 30 стотинки), представляваща договорна лихва, дължима с петнадесета вноска на падеж 01.07.2023 г. съгласно погасителен план към договор за потребителски кредит № .....

Въз основа на така подаденото заявление е заповед за изпълнение е издадена само за главницата, като за възнаградителната лихва заявлението следва да се отхвърли, доколкото процесния договор е недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК и по него се дължи връщане само на чистата главница.

Аргументите на С. за това са сладните:

Първият решаващ въпрос: Длъжен ли е съдът служебно да се произнася относно неравноправност на клауза в потребителски договор в заповедното производство и да следи за неговата недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК?

Във връзка с преюдициални запитвания по приложението на Д. е формирана многобройна практика на С. на Е.с., вкл. по въпроса, дали съдилищата са длъжни служебно, без наличие на възражение, да се произнесат относно неравноправност на уговорка в потребителски договор.

В решенията по дела С-40/08, С-137/08, С-168/05, С-240/98, С-243/08, С-244/98, С397/11, С-415/11, С-472/11 и С-618/10 е прието, че Н.с. е длъжен служебно да преценява 1 неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Д.. В решения по дела С-618/10, С-243/08, С-472/11, С-397/11 е прието, че Н.с. е длъжен да разгледа въпроса за неравноправните клаузи, когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства, а в решения по дела С-618/10 и С-473/00 се сочи, че Д. не допуска правна уредба на държава членка, която не дава възможност на С. в заповедното производство да преценява служебно или на който и да е друг етап от производството неравноправния характер на клауза, ако потребителят не подаде възражение, като са изложени следните съображения:

Следва да се припомни, че въведената с Д. 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика от гледна точка както на преговорните си възможности, така и на степента си на информираност, като това го принуждава да приема предварително установените от продавача или доставчика условия, без да може да повлияе на съдържанието им (Решение от 27 юни 2000 г. по дело F=G=E= S.E C-240/98-C-244/98, R., стр. I-4941, точка 25, Решение от 26 октомври 2006 г. по дело M=C= C-168/05, R., стр. I-10421, точка 25, както и Решение от 6 октомври 2009 г. по дело A= T., C-40/08, Сборник, стр. I-9579, точка 29).

С оглед на това положение на по-слаба страна член 6, параграф 1 от посочената Д. предвижда, че неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя. Както е видно от съдебната практика, става въпрос за императивна разпоредба, с която се цели замяната на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях (вж. Решение по дело M=C= посочено по-горе, точка 36, Решение по дело A= T., посочено по-горе, точка 30, Решение от 9 ноември 2010 г. по дело VB Pénzügyi Lízing, C137/08, Сборник, стр. I-10847, точка 47 и Решение от 15 март 2012 г. по дело Pereničová и Perenič, C-453/10, точка 28).

За да се осигури защитата, която се цели с Д. 93/13, Съдът многократно е подчертавал, че неравноправното положение на потребителя спрямо продавача или доставчика може да се компенсира само с положителна и външна по отношение на самите страни по договора намеса (вж. Решение по дело F=G=E= S.E посочено по-горе, точка 27, Решение по дело M=C= посочено по-горе, точка 26, Решение по дело A= T., посочено погоре, точка 31 и Решение по дело VB Pénzügyi Lízing, посочено по-горе, точка 48).

Именно с оглед на тези принципи Съдът е постановил, че Н.с. е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Д. 93/13, и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика (вж. в този смисъл Решение по дело M=C= посочено по-горе, точка 38, Решение от 4 юни 2009 г. по дело Pannon GSM, C-243/08, Сборник, стр. I-4713, точка 31, Решение по дело A= T., посочено по-горе, точка 32 и Решение по дело VB Pénzügyi Lízing, посочено по-горе, точка 49).

Ето защо ролята, възложена на националния съд от правото на Съюза в разглежданата област, не се ограничава само до правото да се произнесе относно евентуално 2 неравноправния характер на договорна клауза, а също включва задължението служебно да разгледа този въпрос, когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства (вж. Решение по дело Pannon GSM, посочено по-горе, точка 32).

При това положение обаче следва да се констатира, че процесуална уредба, която не дава възможност на С. в заповедното производство, макар да е установил наличието на всички необходими за това правни и фактически обстоятелства, да преценява служебно in limine litis или на който и да е друг етап от производството неравноправния характер на клаузите в договор между продавач или доставчик и потребител, ако последният не подаде възражение, може да накърни ефективността на защитата, която Д. 93/13 цели да установи (вж. в този смисъл Решение от 21 ноември 2002 г. по дело c=, C-473/00, R., стр. I-10875, точка 35, както и Решение по дело С-618/10).

Всъщност предвид цялата система, развитието и особеностите на заповедното производство, има немалък риск съответните потребители да не подадат изискваното възражение било поради твърде краткия срок, предвиден за тази цел, било защото може да се откажат да бранят правата си предвид разходите, които евентуалното исково производство би създало над размера на оспорваното задължение, било защото не знаят правата си или не осъзнават обема им, или пък поради ограниченото съдържание на подадената от продавача или доставчика молба за издаване на заповед за изпълнение и съответно поради непълнотата на сведенията, с които разполагат.

В този смисъл за продавача или доставчика би било достатъчно да подаде молба за издаване на заповед за изпълнение вместо иск по общия граждански ред, за да лиши потребителя от предимствата на защитата, която Д. 93/13 цели да установи; това е и в разрез със съдебната практика на С., съгласно която специфичните характеристики на съдебното производство между продавача или доставчика и потребителя, което протича съгласно националното право, не могат да представляват фактор, който би могъл да засегне правната защита, от която се ползва потребителят по силата на разпоредбите на тази Д. (Решение по дело Pannon GSM, посочено по-горе, точка 34).

Тези изводи са още веднъж препотвърдени с решение от 18.02.2016 г. по дело C49/14 г. на СЕС, с което категорично се посочва, че ефективна защита на произтичащите от тази Д. права може да бъде гарантирана само при условие че системата на националното процесуално право позволява в рамките на заповедното производство или на това по изпълнението на заповед за плащане да се извърши служебен контрол относно евентуално неравноправния характер на клаузите, съдържащи се в разглеждания договор.

В тази връзка следва да се съобрази и Решение от 20.09.2018 г. по дело C- 448/17, с което се приема че, когато на етапа на изпълнението на заповедта за изпълнение не се предвижда осъществяването на служебен контрол от С. за евентуални неравноправни клаузи в разглеждания договор, трябва да се счете, че една национална правна уредба засяга ефективността на защитата, търсена с Д. 93/13, когато не предвижда такъв контрол на етап на издаването на заповедта за изпълнение или когато предвижда такъв контрол само на 3 етапа на възражението срещу издадената заповед, ако съществува немалък риск потребителят да не подаде изискваното възражение било поради твърде краткия срок, предвиден за тази цел, било предвид разходите, които евентуалното исково производство би създало с оглед на размера на оспорваното задължение, било защото националното законодателство не предвижда задължение за съобщаване на потребителя на цялата необходима информация, която да му позволи да определи обхвата на правата си.

При това положение съществуването на такъв контрол само на етапа на възражението може да запази полезното действие на Д. 93/13 само ако потребителите не бъдат разубедени да подадат такова възражение. В случая обаче разглежданата в главното производство национална правна уредба предвижда срок от едва петнадесет дни, в който потребителят може да подаде възражение срещу заповедта за изпълнение, и освен това изисква от него да мотивира по същество възражението си. Следователно при наличието на такава правна уредба съществува немалък риск потребителят да не подаде възражение и следователно съдът да не осъществи служебно контрол за липсата на неравноправна клауза в съответния договор.

Това становище е утвърдено и с Определение от 28.11. 2018 г. по дело C-632/17 на С. на ЕС, с което се изложиха и следните аргументи: По отношение на правото на ефективни правни средства за защита следва да се отбележи, че задължението, произтичащо от член 7, параграф 1 от Д. 93/13, да се предвидят процесуални правила, позволяващи да се осигури защитата на правата, които правните субекти черпят от Д. 93/13, в случай на използване на неравноправни клаузи, включва изискването за наличие на право на ефективни правни средства за защита, закрепено и в член 47 от Хартата на основните права.

Правото на ефективни правни средства за защита трябва да важи както при определянето на юрисдикциите, компетентни да разглеждат искове, основани на правото на Съюза, така и при определянето на процесуалните правила, приложими за подобни искове. Така, за да се определи дали производство като главното е в нарушение на изискванията, свързани с правото на ефективни правни средства за защита, запитващата юрисдикция трябва да определи дали правилата на производството по възражение, предвидени в националното право, не пораждат немалък риск съответният потребител да не подаде изискваното възражение (решение от 13 септември 2018 г., П.К.п. C 176/17, EU:C:2018:711, т. 59 и 61).

След като по време на първия етап от производството националната юрисдикция не разполага с данните, които биха позволили да се увери, че задълженията за информиране на потребителя по смисъла на член 10 от Д. 2008/48 са били изпълнени, тъй като заповедта за изпълнение се издава само въз основа на проверка на формалната редовност на извлечението от счетоводните книги на банката, и след като правилата за упражняване на правото за подаване на възражение срещу такава заповед не позволяват, поради същите причини, каквито бяха изложени в точки 46—48 от настоящото определение, да се осигури спазването на правата, които потребителят черпи от тази Д., член 10 от Д.

2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба като разглежданата в главното производство.

4

Следва да се съобрази и решение от 21.04.2016 г. по дело C‑377/14г. на СЕС, с което се приема, че Съдът многократно е припомнял, че Н.с. е длъжен да провери служебно дали са нарушени някои разпоредби на правото на Съюза в областта на защитата на потребителите (в този смисъл относно Д. 93/13 вж. решение от 4 юни 2009 г., Pannon GSM, C‑243/08, EU:C:2009:350, т. 32, относно Д. 85/577/ЕИО на С. от 20 декември 1985 година относно защита на потребителите във връзка с договорите, сключени извън търговския обект (ОВ L 372, стр. 31; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 1, стр.