Определение № 1587 от 21.04.2022, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1587 гр. Варна, 21.04.2022 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Деспина Г. Георгиева

Членове:

Златина Ив. Кавърджикова

Иванка Д. Дрингова като разгледа докладваното от Деспина Г. Георгиева Въззивно частно гражданско дело № 20223100500835 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл.121 ГПК.

Образувано е по частната жалба вх.№ 16089/10.03.2022 от М. СТ. СТ. против Определението на ВРС-46с-в № 2325/1.03.2022 по гр.д.№ 18265/2021, с което е уважено възражението на ответника за местна неподсъдност на спора пред ВРС и делото е прекратено пред ВРС и изпратено по компетентност на Софийски РС.

Счита същото за неправилно, като излага следните доводи :

С двете деца - близнаци, род.14.05.2020г, са адресно регистрирани на адреса в гр.Варна, където ги отглежда. За жалбоподателката би било непосилно да пътува и да се явява в с.з. Затова счита, че не би било в интерес на децата да отсъства, а и нейните родители не биха могли да се справят с грижите по двете деца в нейно отсъствие.

Поради това моли за отмяна на постановеното прекратително определение и да бъде върнато делото на ВРС за продължаване на съдопроизводствените действия.

В срока по чл.276 ГПК ответната страна по жалбата АНГ. КР. СТ. е депозирала писмен отговор вх.№ 23229/8.04.2022 изразява становище за неоснователност на жалбата, позовавайки се на разпоредбата на чл.118 ГПК, както и на обстоятелството, че страните са в преговори за постигане на споразумение чрез уреждане на имуществените отношения по отношение придобития по време на брака апартамент, намиращ се в гр.София и затова счита, че делото следва да бъде разгледано там.

Частната жалба е депозирана в срок и е допустима.

1

Разгледана по същество се явява основателна по следните съображения :

РС е сезиран с иск М. СТ. СТ. срещу АНГ. КР. СТ. за прекратяването на брака им, без съдът да се произнася по въпроса за вината, упражняването на родителските права по отношение на двете малолетни деца - близнаци Боряна и Константин, родени на 14.05.2020, да бъде предоставено на майката, както и да бъде определено местоживеенето на децата при майката на адреса в гр.Варна, а на бащата да бъде определен режим на лични отношения, като същият заплаща и месечна издръжка в размер на 300лв за всяко едно от децата; желае да носи предбрачното си фамилно име Иванова; не се противопоставя семейното жилище, намиращо се в гр.София, да бъде предоставено за ползване на ответника.

С писмения отговор ответникът АНГ. КР. СТ. е предявил и насрещен иск за прекратяването на брака, сключен между страните през 2017г, като признава, че същият съществува само формално, тъй като не поддържат физическа и емоционална връзка.

Признава, че са във фактическа раздяла откакто съпругата е напуснала семейното жилище, намиращо се в гр.София, още преди подаването на исковата молба и се е преместила да живее с децата в гр.Варна при нейните родители.

Оспорва останалите фактически твърдения, изложени в ИМ на М.С..

Същевременно е отправено предложение за доброволно уреждане на отношенията между двамата съпрузи, като не възразява родителските права да бъдат предоставени на майката и при нея да бъде определено тяхното местоживеене; на него да му бъде определен режим на лични отношения, както е посочено; изразява съгласие за заплащането на издръжка от 300лв, както и жената да носи предбрачното си фамилно име Иванова; след прекратяването на брака съпрузите не си дължат издръжка; разноските по делото да останат в тежест на всеки както са направени.

Въз основа на горното въззивният съд достига да следните изводи:

Действително, при липсата на специална разпоредба, определяща местно компетентния съд по делата за развод, стриктното придържане към общата разпоредбата на чл.105 ГПК, предполага изпращане делото на СРС.

В настоящия случай, обаче, съдът съобразява конкретните обстоятелства по делото:

На първо място. От страна на ответника е предявен насрещен иск срещу съпругата, по който същата се явява ответник и на това основание, съгласно чл.105 ГПК производството би следвало да продължи да се разглежда от първоначалния съд.

На сл.място.

Доколкото с иска за развод са съединени небрачните искове упражняване на родителски права и за издръжка, съдът намира, че приоритетно следва да се ръководи от висшите интереси на децата.

Съгласно нормата на чл.59 ал.2 СК, ако родителите не постигнат споразумение, съдът служебно постановява при кого от тях да живеят децата и на кого да бъде предоставено 2 упражняването на родителските права.

Подобна уредба се съдържа и в нормата на чл.127 СК, чиито адресати са по-широк кръг лица. Тук могат да се отнасят, както родителите, намиращи се в законен брак, така и тези, които живеят във фактическо съжителство. В ал.2 на чл.127 СК е посочено отново, че ако родителите не постигнат споразумение по ал.1,съдът се произнася по местоживеенето на детето, упражняването на родителските права личните отношения с детето и неговата издръжка.

Изрично е посочено, че спорът се решава от съда по настоящия адрес на детето.

Следователно, предвидена е специална местна подсъдност, когато е необходимо да бъде разрешен спор между родителите при първоначално определяне на кого от двамата да бъде предоставено упражняването на родителските права и при кого от тях да живее детето. И това е съдът по настоящия адрес.

В СК от 2009г липсва легално определение на понятието „настоящ адрес“. Такава е дадена в § 1 т.15 от ДР на Закон за закрила на детето /с изменението от 2003г/ – „настоящ адрес е адресът, на който детето пребивава“. Понятието има субсидирано приложение по отношение на СК, тъй като е въведено за нуждите на Закона за закрила на детето и предвидените в него административни процедури и доколкото липсва подобна легална дефиниция в СК.Следователно, това е адресът, на който то пребивава. Следователно, формалният акт на адресна регистрация не е от значение. Съществено е фактическото пребиваване на детето при подаване на ИМ. Именно това се счита, че е неговата обичайна среда на живот.

Практиката на ВКС е последователна относно разбирането за „настоящ адрес на детето“. Така в Опр.№ 185/23.04.2013г на ВКС по ч.гр.д.№ 2198/2013г, II ГО; Опр.№ 324/29.06.2017г по ч.гр.д.№ 2536/2017г, IV ГО, Опр.№ 187/25.03.2013г по ч.гр.д.№ 1956/2013г, IV ГО; Опр.№ 188/ 17.04.2019г по ч.гр.д.№ 1331/2019, ІV ГО ; Опр.№ 310/4.07.2019г по ч.гр.д.№ 2078/2019г, III ГО. В тях се приема за настоящ адрес фактическото пребиваване на детето към момента на предявяване на ИМ по чл.127 ал.2 СК.

Затова в тези случаи определянето на специалната местна подсъдност изключва общата по чл.105 ГПК. В част от горепосочените актове на ВКС /а именно : опр.№№ 187/2013г, 188/2019г и 310/2019г са изложени мотиви и за това, че при спор за местна съдебна компетентност се преценява къде е било фактическото пребиваване на детето и това е мястото, където е била неговата обичайна среда на живот. Временното отсъствие на детето от това място не означава смяна на пребиваването му, нито отвеждането /респ.задържането/ на детето от обичайното му местопребиваване от единия родител без съгласието на другия, може да обоснове компетентност за разглеждане на спора за родителски права от съда по мястото, където детето е било отведено/задържано.

В посочените актове на ВКС са коментирани казуси за първоначално определяне на местоживеене на детето, РП и РЛО по реда на чл.127 ал.2 СК.

Смисълът на основанието за подсъдността по местоживеенето на детето е свързана с 3 необходимостта в производството, в което се засягат неговите права и интереси, детето да бъде изслушано, да бъде взето становището на компетентната Дирекция “Социално подпомагане“, която се определя според местоживеенето на детето, чието присъствие в административни и съдебни процедури е гаранция за защита публичния интерес при осъществяване на държавната политика за закрила на децата, както и с оглед извършването на други процесуални действия.

В конкретния случай от съвпадащите изявления на двете страни, обективирани в обстоятелствената част на ИМ на ищцата, и в предявения от ответника насрещен иск, става ясно, че родителите на детето са живели съвместно в гр.София, на който адрес отв.С. продължава да живее и понастоящем. Фактическата раздяла между тях е настъпила там още педи подаването на ИМ от М.С. и оттогава страните не живеят заедно. Майката се е преместила да живее в гр.Варна при нейните родители и в техния дом отглежда двете малки деца –близнаци. Следователно, настоящият адрес на децата се намира в гр.Варна.

Когато в производството за прекратяване на брака за първи път се разглежда и спор за упражняването на родителските права и местоживеенето на детето, подобно на нормата на чл.127 ал.2 СК, би следвало да се прецени къде е настоящият адрес на детето.

В подкрепа на тези разсъждения може да се посочи и това, че не би следвало децата в едната и в другата хипотеза /т.е по чл.59 ал.2 и чл.127 ал.2 СК/ да бъдат поставени при различни условия. Затова, когато се разрешава за първи път спор за родителски права и не се касае за изменение в обстоятелствата по реда на чл.59 ал.9 СК, макар и в рамките на производство за прекратяване на брака, съдът следва да даде приоритет на висшия интерес на децата.

Аргументи в тази посока могат да се изведат дори и от разпоредбите на Регламент /ЕО/ № 2201/2003г на Съвета на Европа от 27.11.2003г относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, както и практиката на ВКС в по прилагането на Регламента, когато следва да се определи международната компетентност на съда при спор за родителска отговорност. Прието е, че разпоредбите на чл.3-чл.5, визиращи изключителна, но паралелна компетентност на съдилищата по исковете за развод /т.е. първият по време сезиран съд може да приеме делото за разглеждане, въпреки че и други съдилища разполагат с международна компетентност/, не намира приложение по отношение на спор за родителската отговорност, режима на лични контакти и размера на дължимата издръжка на детето на страните по делото.

Разрешаването на процесуалния въпрос дали е компетентен българският съд да разгледа съединен с иска за развод въпрос за родителска отговорност, когато детето има обичайно местопребиваване на територията на друга държава – членка на ЕС, е свързано с тълкуване разпоредбите на Регламента № 2201/2003г, каквото задължително тълкуване е компетентен да даде само Съдът на ЕС. Така по повод поискано от ВКС преюдициално заключение с определение на СЕС, Шести състав, от 16.01.2018г по дело С-604/2017 е прието, че Регламент /ЕО/ 2201/2003г на Съвета от 27.11.2003г следва да се тълкува в следния смисъл:

4

Съд на държава членка, който е компетентен да се произнесе по молба за развод, съгл.чл.3 §1 б."Б" от Регламент /ЕО/ 2201/2003г, не е компетентен да се произнесе относно правото на лични отношения на родителите с детето, ако към момента на сезирането на съда обичайно местопребиваване на детето е в друга държава–членка, и не са изпълнени условията за предоставяне на компетентност по чл.9, 10, 12 или 15 от същия Регламент, т.е. да е налице запазена компетентност на бълг.съд поради местене на детето /чл.9/; или поради отвличането му /чл.10/; нито има акт за прехвърляне на компетентност от друг съд /чл.15/; порогация на компетентност по чл.12 ал.1 също няма, тъй като не е налице условието по б."Б" – тя да е била приета от страните недвусмислено към момента на сезирането на българския съд. Този съд няма да е компетентен и по иска за издръжка, съгл. Регламент /ЕО/ 4/2009г на Съвета от 18.12.2008г /така в Опр. на ВКС № 568/7.12.2018г по ч.гр.д.№ 4455/2018г, IV ГО/. От изложеното следва, че водещото при определянето на международно компетентния съд, който да разгледа спор за родителската отговорност, следва да бъде обичайното местоживеене на детето.

Следователно, на принципа на по-голямото основание, щом като при международен спор с предмет на иска прекратяване на брака, спорът за родителската отговорност следва да бъде разгледан от съда по обичайното местоживеене на детето, би следвало и в рамките на територията на държавата да се приложат