Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 275 от 22.01.2024, Върховен касационен съд

Съд
Върховен касационен съд
Дело
Касационно гражданско дело 781/2023
Вид
Определение № 275
Подписан
22.01.2024
В сила
22.01.2024
Състав
Маргарита Соколова, Гълъбина Генчева, Светлана Калинова

Други актове по делото

Цитирани разпоредби

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 275 гр. София, 22.01.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи септември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Маргарита Соколова

Членове:

Светлана Калинова

Гълъбина Генчева като разгледа докладваното от Гълъбина Генчева Касационно гражданско дело № 20238002100781 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 209 от 02.12.2022 г. по в. гр. д. № 454/2022 г. на Пловдивския апелативен съд е потвърдено решение № 260233/15.06.2022 г. по гр. д. № 666/2020 г. на Пловдивския окръжен съд – ХV гр. с., с което са били отхвърлени предявените от Т. Г. Ч. против Л. Г. Д. и Е. И. Д. искове: по чл.108 ЗС, основан на договор за дарение, оформен с нотариален акт [№] г., за собственост на ПИ с идентификатор [№] , находящ се в [населено място], с площ от 271 кв. м., ведно с построената в имота еднофамилна жилищна сграда с идентификатор [№] със застроена площ от 56 кв. м. и гараж с идентификатор [№] с площ от 25 кв. м., както и иск по чл.59 ЗС за обезщетение в размер на 4280 лв. за ползването на имота от ответниците през периода 05.07.2019 г. - 10.02.2020 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба.

Въззивният съд е приел, че ищцата Т. Г. Ч. и наследодателят на ответниците - И. Г. Д., починал на 20.01.2019 г., са брат и сестра. Ответниците Л. Д. и Е. Д. са съответно съпруга и дъщеря на починалия И. Д..

Прието е, че процесният имот произхожда от родителите на Т. и И.. Те са строили заедно с трети лица в общински парцел въз основа на отстъпено право на строеж от държавата.

Бащата Г. Д. е починал през 1987 г. Със съдебна спогодба, сключена в съдебно заседание на 06.07.1990 г. по гр. д. № 3736/1990 г. на Пловдивския районен съд, съсобствеността с третите лица е поделена, като дял на майката на Т. и И. – В. К. Д., е поставена процесната жилищна сграда, съставляваща самостоятелно еднофамилно жилище с вход от север, ведно с две избени помещения под тази част с вход от юг и таванско помещение над тази част.

Спогодбата е подписана и от И. Д., действащ за себе си и като пълномощник на Т. Ч..

Държавното място е изкупено с договор от 23.02.1997 г. при квоти 4/12 за майката В. и по 1

1/12 за децата И. и Т., а с договор за доброволна делба от 2003 г. мястото е поделено с третите лица, като процесният поземлен имот е поставен в дял на В. Д..

С договор за дарение, сключен с нотариален акт [№] от 05.07.2019 г., В. К. Д. е подарила на дъщеря си Т. Г. Ч. процесния имот с идентификатор [№] по КККР на [населено място], заедно с намиращата се в него еднофамилна жилищна сграда с площ от 56 кв. м.; сграда за обществено хранене с площ от 32 кв. м. и гараж с площ от 23 кв. м.

Прието е, че основният спор по делото е дали договорът за дарение е нищожен поради липса на съгласие – чл.26, ал.2, предл.2 ЗЗД, вследствие на това, че към момента на сключването му В. Д. е страдала от тежка форма на деменция и е била в трайна невъзможност да формира воля.

Съдът е обсъдил трите експертизи, приети по делото по този въпрос, както и свидетелските показания.

Според вещото лице д-р Д. К. дарителката е страдала от ХМСБ, съдова деменция, през 2014 г. била приета в неврологично отделение и при направен скенер били маркирани данни за мозъчна атрофия. Въпреки че не показала клинични признаци на деменция, към момента на извършване на дарението /05.07.2019 г. / дементният процес е бил в рамките на лакунарна форма със запазено ядро на личността, тя била със запазена психична годност да разбира съществени и по-прости неща от ежедневието, можела е да ръководи постъпките си, но не е могла да прогнозира последствията от делата си, състоянието й се влошило около смъртта на сина й през януари 2019 г. Към момента на експертизата състоянието й било влошено със задълбочаване на когнитивните нарушения в рамките на глобарната деменция, а заболяването й представлява продължително разстройство на съзнанието, протичащо на фона на ясно съзнание с нарушение на мислене, емоции и воля. При приемане на заключението в съдебно заседание на 04.03.2021 г. вещото лице е посочило, че деменцията може да се задълбочи при тежък стрес, какъвто безспорно е смъртта на сина на Д., като тя останала на етапа на отричането /неприемане, че детето й е починало/, след което е имала нужда от специални грижи в домакинството, а на проведения от психиатъра преглед през октомври 2020 г. не разпознала дъщеря си, припознала нейния съпруг като сина си и не знаела в кой град живее, но няма данни към момента на сделката тя да се е припознавала, независимо от преживения остър стрес от смъртта на сина си.

Според тройната съдебно-психиатрична експертиза с вещи лица д-р М. Г., д-р Р. Д. и д-р М.

П. дарителката Д. е страдала от световъртеж, артериална хипертония, васкуларна енцифалопатия, деформираща цервикална спондилоартроза, остеохондроза, хипакузис невросензорика, съдова деменция, а мозъчносъдовата болест е обсъждана през 2014 г., като е проведено медикаментозно лечение, било налице качествено разстройство на психичните процеси мисленето, емоциите, волята, възприятно-представните процеси, което нарушило способността й да възприема детайлите, да анализира обстоятелствата, да съобразява правните последици от поведението си, като дементният процес препятствал възможностите на В. Д. да разбира свойството и значението на постъпките си при сключване на договора за дарение на 05.07.2019 г. и да разбира последиците от него. При приемане на заключението в съдебно заседание на 09.12.2021 г. вещите лица допълват, че с оглед развитието на 2 дементния процес Д. била уязвима и загубила автономността си да осмисля случващото се и да ръководи постъпките си, като към датата на сключване на договора за дарение дементният процес бил достатъчно напреднал и пречел на Д. да преценява правилно ситуацията или я поставял в емоционална зависимост, но не е задължително това да се е отразило на способността за движение, каквито засягания са сравнително редки.

Според втората тройна експертиза на вещите лица д-р Н. П., д-р А. К. и д-р Д. Л. при В. Д. са диагностично обективизирани невросоматични заболявания, които са засегнали психичните й функции, водейки до декомпенсирано психично здраве; съдовата енцефалопатия и коровата атрофия са генерирали дементен синдром, който се характеризира с нарушени възможности за правилно и адекватно осъзнаване на свойството, значението на постъпките и резултиращите последици при сключване на договора за дарение на 05.07.2019 г., като състоянието й се приема за качествено разстройство на психичните функции и представлява продължително нарушение на съзнанието, което засяга способността да се възприемат детайлите и обстоятелствата от съществено значение за формирането на личната воля, както и правните последици от поведението.

Според свидетеля Ц. П., съсед на имота, който често е виждал В. Д., през последните години тя страдала от деменция или склероза, понякога не можела да се ориентира и съседките я прибирали, а на погребението на сина си се усмихвала и не показала скръб, мъка или жал.

В същата насока са показанията на свидетелката Р. А., според която преди 5-6 години в психическото състояние на В. Д. настъпила промяна, видимо вече не била добре, не разпознавала свидетелката, въпреки че преди това се били срещали многократно, това потвърдил и синът й И., който казал, че майка му започнала да забравя, да не ги познава и да ги бърка – сина си със съпруга си Г., покойник, както и внуците си, а на погребението на сина си се държала неадекватно, не познала свидетелката, поднесените й съболезнования избила на смях, питала къде е синът й и защо отишъл другаде.

Като свидетел в първоинстанционното производство е разпитана и самата В. Д., макар и в момент, отдалечен от датата на сключване на договора за дарение. Тя е твърдяла, че живее в Съдийския квартал в П., под наем заедно с мъжа си, има дъщеря и не помни да е ходила при нотариус.

Според свидетеля П. Ч. той е чувал, но не е присъствал, на разговор между ищцата, майка й и брат й, на който те се разбрали имотът да остане на Т. Ч., защото брат й бил получил имоти от родителите си, а тя нямала нищо, както и като благодарност за това, което е направила за майка си през годините. Свидетелят докарал съпругата и тъща си от С. в П. за изповядване на сделката, в този момент В. Д. била относително добре, можела да се владее и знаела какво прави, нямала „тежки забежки“, отклонение не установил и нотариусът, като свидетелят не присъствал на самата сделка, а състоянието на Д. се влошило около година след отиването й в С..

Съдът не е кредитирал показанията на последния свидетел заради противоречията им с останалите доказателства. Възприел е заключенията на двете тройни съдебно-психиатрични експертизи, а не на единичната.

От правна страна съдът е приел, че към момента на сключване на договора за дарение от 3

05.07.2019 г. са били ограничени паметта, мисленето, мозъчните функции и социалните способности на В. Д. до степен, че тя не е била в състояние да разбира свойството и значението на постъпките си при сключване на договора и да разбира последиците от него.

Като е съобразил ТР № 5/30.05.2022 г. по тълк. д. № 5/2020 г. на ОСГТК съдът е приел, че договорът за дарение не е нищожен поради липса на съгласие, а е унищожаем на основание чл.31, ал.1 ЗЗД.

Прието е, че с отговора на въззивната жалба ответниците за първи път са направили възражение, че договорът за дарение е нищожен поради противоречие с добрите нрави. С оглед забраната по чл.266, ал.1 ГПК за навеждане на нови обстоятелства от страните във въззивното производство, когато са могли да ги посочат в срок в първоинстанционното, и при липсата на изключенията по чл.266, ал.2 и 3 ГПК, възражението е направено несвоевременно.

Същевременно съдът е съобразил и ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, според което съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства.

Прието е, че в случая нищожността на атакувания договор за дарение не произтича пряко от сделката, а от събраните по делото доказателства. Според правната теория и съдебната практика добрите нрави са морални норми, които законът въздига в критерий за оценка на сделките; те съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Това основание за нищожност е последица и от разпоредбата на чл.9 ЗЗД. Основанието е субсидиарно и следва да се разглежда само в случай, че липсва друго основание за нищожност на сделката.

Според ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСTK на ВКС добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона. Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, в т. ч. принципът на справедливостта, който изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес.

Преценката дали са накърнени добрите нрави следва да се извърши към момента на сключване на договора, като се вземе предвид доколко е засегнат частният и общественият интерес от евентуално нарушаване на установени обществени отношения на определен етап от развитието на обществото, касаещи представите за морално и неморално, за правилно и неправилно поведение в определена ситуация, за добро и зло, като това нарушение трябва да бъде съществено, тъй като и санкцията при неспазването на добрите нрави /нищожност на договора като най-тежък негов порок/ е сериозна, но в същото време може да се приеме, че този критерий е обективен, т. е. не е необходимо страните да съзнават или да желаят несъответствието между договора и добрите нрави.

Прието е, че към момента на сключване на договора за дарение В. Д. е страдала от деменция в напреднала фаза, ограничила в много голяма степен паметта, мозъчните функции и възможностите й за обективна и реална преценка на ситуации, проблеми и извършване на 4 правни действия, като тя не е разбирала свойството и значението на постъпките си, както и последиците от тях. Няколко месеца преди сключване на договора В. Д. отишла да живее при дъщеря си Т. Ч. в [населено място], която поела ежедневните грижи за нея, доколкото майка й не е била в състояние да се грижи сама за себе си, като постепенно е станала физически, емоционално и социално зависима от ищцата, довело до невъзможност или затруднение при формиране на лична воля и подчиняване на поведението й на наложените изисквания от дъщеря й. Според общоприетите представи в обществото за отношенията между майка и дъщеря, Ч. е имала моралното задължение да се грижи за Д., като не само поеме нейното всекидневно обслужване, осигуряване на физически и психически комфорт и подходящо общуване, но и положи усилия за охраняване на нейното имущество, доколкото последната не е имала адекватна преценка на ситуацията и как правилно и пълноценно да защитава интересите си, тъй като била в такъв стадий от заболяването си, че болестта била завладяла ума й, тя не можела да си спомня и съобразява поведението си с околната среда, имала загуба на представа за място и време, поради което била напълно зависима от дъщеря си като човек, с когото се срещала всекидневно и който полагал грижи за нея, и под това влияние сключила договора за дарение, без да съзнава неговите последици.