Решение № 144 от 03.05.2023, Окръжен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 144 гр. Стара Загора, 28.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, II ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Румяна Ат. Танева

Членове:

Иванела Ат. Караджова

Трифон Ив. Минчев при участието на секретаря Диана Д. Иванова като разгледа докладваното от Иванела Ат. Караджова Въззивно търговско дело № 20235501000089 по описа за 2023 година

Обжалвано е решение № 932/07.11.2022г., постановено по гр.д. № 988/2022г. по описа на Районен съд – гр. С.З., с което са отхвърлени като неоснователни, предявените искове по чл. 422, ал. 1 ГПК от „И.“ ООД, за признаване за установено по отношение на Ю. М. К., че му дължи сумата от 166.65 лева за главница от неплатена на падежа шеста погасителна вноска по индивидуален договор за потребителски кредит SO № 2485/21.04.2021г., с 19.10 лева договорна лихва от същата вноска от 20.10.2021г. до 20.10.2021г., и законна лихва върху главницата от 22.10.2021г. до изплащането й, за изпълнение на които парични задължения е издадена заповед №1777/27.10.2021г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 4799 по описа за 2021 г. на Старозагорския районен съд и са присъдени разноските по делото.

Въззивникът „И.“ ООД излага съображения за неправилност и незаконосъобразност на постановеното решение. Посочена е съдебна практика. Развити са подробни съображения във връзка с направените оплаквания. Направено е искане да се отмени решението на РС, да се разгледа спора по същество и да се постанови ново решение, с което да се уважат 1 исковете в цялост, така както са предявени с исковата молба. Претендират се разноските пред двете инстанции, като е представен списък по чл.80 ГПК.

Няма направени доказателствени искания.

В законния срок е постъпил писмен отговор от страна на въззиваемия Ю. М. К., с който се взима становище, че жалбата е неоснователна и следва да се отхвърли. Изложени са съображения по направените във въззивната жалба оплаквания. Моли съда да потвърди обжалваното решение като законосъобразно и правилно. Няма направени доказателствени искания.

Претендират се разноските по делото, като е представен списък с разноските.

В случай на уважаване на въззивната жалба, моли съда да остави без уважение искането за разноски, направено от въззивника, като излага съображения.

Окръжен съд – гр. С.З., в настоящият си състав, след като обсъди данните по първоинстанционното и въззивното производства, УСТАНОВИ:

Пред първоинстанционния съд е предявен иск с правно основание чл.

422 ГПК във връзка с чл. 9 от ЗПК и чл. 6 от ЗПФУР.

От представения по делото индивидуален договор за потребителски кредит SO №2485/21.04.2021 г., се установява, че „И.“ ООД е предоставил на Ю. М. К. сумата от 1 000 лв. С подписването на договора ответникът се е задължил да върне предоставения му кредит със съответното оскъпяване на шестмесечни погасителни вноски.

Видно от приложеното ч.гр.д. № 4799/2021 г. по описа на Районен - С.З., в полза на „И.“ ООД е издадена заповед за изпълнение № 1777/27.10.2021 г. за сумата от 166,67лв. - главница, представляваща задължение по Договор за потребителски кредит SO №2485/21.04.2021 г., /вноска шеста за периода от 20.10.2021 г. до 20.10.2021 г. сумата от 19,10лв. договорна лихва за периода от 20.10.2021г. до 20.10.2021 г., както и законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда до окончателното изплащане на сумата. Срещу издадената заповед за изпълнение е подадено възражение в срок, поради което съдът е указал на заявителя, че следва да предяви иск за установяване на вземането си. Това обуславя за ищеца правния му интерес от предявяване на настоящите искове.

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните 2 правни изводи:

Вземането, предмет на процесния договор, е породено от сключените между „И.“ ООД и Ю. М. К. договор за кредит от разстояние. Легалната дефиниция на този вид договори се съдържа в разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от ЗПФУР, съгласно която договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече. В разпоредбата на чл. 18 от ЗПФУР са посочени подлежащите на доказване факти и обстоятелства във връзка със сключването на договор за предоставяне на кредит от разстояние, като доказателствената тежест е възложена на ищеца-доставчик на услугата. За доказването на преддоговорната информация и на електронните изявления, отправени съгласно ЗПФУР, се прилага Законът за електронния документ и електронния подпис – сега Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги (загл., изм. с ДВ, бр. 85 от 2017 г.), а съгласно, ал. 3 преддоговорната информация, както и изявленията, направени чрез телефон, друго средство за гласова комуникация от разстояние, видеовръзка или електронна поща, се записват със съгласието на другата страна и имат доказателствена сила за установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях.

В разпоредбата на чл. 3 от Закона за електронния документ и електронния подпис в редакцията му действала към момента на сключване на твърдения договор за кредит от разстояние (ред. ДВ, бр. 100 от 21.12.2010 г.) електронният документ представлява електронно изявление, записано върху магнитен, оптичен или друг носител, който дава възможност да бъде възпроизвеждано. Следователно в случаите, в които законът изисква писмена форма, независимо дали същата е за действителност или за доказване, тя се счита спазена, след като е съставен електронен документ. Електронното изявление се счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ, според който за електронен подпис се счита всяка електронна информация, добавена или логически свързана с електронното изявление за установяване на неговото авторство, като законът въвежда три форми на електронния подпис – обикновен, усъвършенстван и квалифициран.

3

Разпоредбата на чл. 13, ал. 4, изр. 2 ЗЕДЕП допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен. По делото са представени доказателства, че е постигнато съгласие между страните, чрез договаряне, осъществено посредством средства за комуникация от разстояние. Комуникацията между страните е осъществена посредством електронната страница на кредитора, на която кредитополучателя е подал искане за получаване на кредит, предоставена е необходимата информация и лицето се е съгласило да получи заем. Поради това въззивният съд намира, че страните са постигнали съгласие по смисъла на чл. 13, ал. 4, изр. 2 ЗЕДЕП, че ще признават стойността на електронния подпис на саморъчен в отношенията помежду си. Ето защо следва да се приеме, че представеният договор за кредит представлява подписан частен електронен документ, който се ползва с формална доказателствена сила относно авторството на обективираните волеизявления съгласно чл. 180 ГПК (в този смисъл е Решение № 70 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 868/2012 г., IV г. о., ГК).

С оглед изложеното въззивният съд приема, че между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение по силата на договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние, по силата на който на Ю.

М. К. е предоставена сума в общ размер на 1 000 лв.

Сключеният между страните договор има характеристиките на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК , спрямо който са приложими особените изисквания за действителност на ЗПК. За да бъде валидно сключен договорът, е необходимо да отговаря на разпоредбите на чл.

10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 -12 и т. 20 и ал. 2, чл. 12, ал. 1, т. 7 -9 от ЗПК. Тези условия следва да са налице кумулативно, за да породи договорът валидна облигационна връзка между страните. Липсата на което и да е от тях прави договорът недействителен съгласно императивната норма на чл. 22 от ЗПК.

В договора се съдържа погасителен план, който съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, с ъ о б р а з н о чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК . Изискването за посочване последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, е неприложимо, тъй като договорът е сключен при фиксиран лихвен процент /38, 29 %/ за целия му срок, а наличието на тази информация следва да се съдържа в погасителния план единствено при наличието на различни лихвени проценти, каквито не се установяват в случая.

По отношение на клаузата за договорна лихва в договора за кредит и 4 съответно ГПР.

Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Видно от т.VI.12 от Общите условия към договора, са посочени и взетите предвид допускания при изчисляване на ГПР и кои вземания формират същия. В настоящия случай в сключения между страните договор, размерът на ГПР е формиран единствено от уговорената между страните договорна лихва, като таксата за експресно разглеждане не е включена в ГПР. В случая договорната лихва се явява не само печалба на кредитора заради предоставения кредит, а и покриване на риска от неплащане на кредита в случай на неплатежоспособност на длъжника.

Въззивният съд намира, че в сключения между страните договор, ясно е посочен годишния лихвен процент, както и общият размер на сумата, която следва да бъде върната от заемополучателя. Поради това той е разполагал с пълната информация за сумите, които следва да възстанови, още към момента на сключване на договора, а именно с тази цел са въведени изискванията на чл. 11 от ЗПК . Съдът намира за неоснователни доводите на ответницата, че договорът е сключен в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК и е налице недействителност на клаузата за възнаградителна лихва.

Неоснователен е и доводът, че клаузата с която е уговорена възнаградителната лихва е нищожна като противоречаща на добрите нрави, тъй като превишава три пъти размера на законната лихва. В тази връзка следва да се има предвид, че съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК , годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Както беше посочено по – горе, възнаградителната лихва е включена като елемент в годишния процент на разходите, поради което може и да надхвърля трикратния размер на законната лихва, стига заедно с другите редовни плащания да не се привишава ограничението относно общите разходи по кредита, прието с чл. 19, ал. 4 ЗПК . Поради това следва да се приеме, че посочения размер на ГПР /45, 78 %/ е по - нисък от установения в чл. 19, ал.

5

4 ЗПК императивен максимален размер до пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения.

С оглед изложеното въззивният съд намира, че сключеният между страните Индивидуален договор за потребителски кредит SO № 2485/21.04.2021 г. е действителен. Поради това за ответницата е възникнало задължението да заплати на „И.“ ООД претендираната сума в размер на 166, 67 лв., представляваща главница по шеста падежирала вноска по Договор за потребителски кредит SO №2485/21.04.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда - 21.10.2021 г. и сумата от 19, 10 лв., представляваща договорна лихва за периода от 20.10.2021г. до 20.10.2021г.

Предвид гореизложеното въззивният съд намира, че обжалваното решение е неправилно и следва да бъде отменено, както и в частта за разноските и вместо него постановено друго, с което да се признае за установено по отношение на Ю. М. К. съществуването на вземането на “И.” ООД за сумата от 166,67 лв. - главница /вноска шеста за периода от 20.10.2021 г. до 20.10.2021 г./, ведно със законна лихва върху главницата от 21.10.2021г. до изплащането й и сумата от 19, 10 лв., представляваща договорна лихва за периода от 20.10.2021 г. до 20.10.2021 г. по договор за потребителски кредит SO № 2485/21.04.2021 г., за което е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 1777/27.10.2021 г. по ч. гр. дело № 4799/2021 г. по описа на РС - С.З..