Решение № 3427 от 21.05.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3427 гр. София, 21.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

Мила Г. Димова при участието на секретаря Мария Б. Тошева като разгледа докладваното от Темислав М. Димитров Въззивно гражданско дело № 20251100514574 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Образувано е по въззивна жалба на И. С. М. срещу решение № 19020/22.10.2025 г. по гр.д. № 8516/2024 г. по описа на СРС, 38 състав, с което е признато за установено, че жалбоподателят дължи в полза на ищеца „Банка ДСК“ ЕАД сумите, както следва:

23699,99 лв., представляваща дължима главница по договор за кредит за текущо потребление от 01.04.2014 г., сключен между страните, ведно със законната лихва от 19.02.2015 г. до погасяването; 1814,73 лв., представляваща договорна лихва за периода от 10.05.2014 г. до 18.02.2015 г.; 83,27 лв., представляваща наказателна лихва за периода от 10.05.2014 г. до 18.02.2015 г.; 120 лв., представляваща заемни такси.

Жалбоподателят – И. С. М., твърди, че решението е неправилно. Счита, че първоинстанционният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, тъй като е провел откритото съдебно заседание, в което са събирани доказателства и е даден ход на устните състезание, при нередовно призовавана на ответника. Твърди, че обжалваното решение се явява необосновано, тъй като не са обсъдени събраните по делото доказателства и връзката им с подлежащите на установяване факти и обстоятелства. Освен това, счита, че исковете са неоснователни, доколкото вземанията 1 са погасени по давност, за което своевременно е релевирал възражение. Ето защо, моли решението на СРС да бъде отменено и делото да бъде върнато на СРС за ново разглеждане, евентуално – исковете да бъдат отхвърлени от въззивната инстанция.

Ответникът по жалбата – „Банка ДСК“ ЕАД, оспорва жалбата и моли решението да бъде потвърдено. Претендира разноските по производството.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, въз основа на закона и във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:

С обжалваното решение са уважени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 92 ЗЗД, като е признато за установено, че ответникът И. С. М. дължи на ищеца „Банка ДСК“ ЕАД сумите, както следва: 23699,99 лв., представляваща дължима главница по договор за кредит за текущо потребление от 01.04.2014 г., сключен между страните, ведно със законната лихва от 19.02.2015 г. до погасяването; 1814,73 лв., представляваща договорна лихва за периода от 10.05.2014 г. до 18.02.2015 г.; 83,27 лв., представляваща наказателна лихва за периода от 10.05.2014 г. до 18.02.2015 г.; 120 лв., представляваща заемни такси, за които суми в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК от 25.02.2015 г. по ч.гр.д. № 9134/2015 г. по описа на СРС, 38 състав.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

От приложеното ч.гр.д. № 9134 по описа на Софийски районен съд за 2015 г. се установява, че ищецът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.

417 ГПК, вх. № 3010646 от 19.02.2015 г., за вземанията, предмет на настоящото производство, като съдът е издал заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК от 25.02.2015 г. Длъжникът И. С. М. е подал възражение срещу заповедта за изпълнение на 05.07.2023 г. Видно от приложената към възражението покана за доброволно изпълнение по изпълнително дело № 20219240410768 по описа на ЧСИ Г.К., заповедта за изпълнение е връчена на длъжника на 12.06.2023 г., от което следва, че възражението е подадено в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. Ето защо и с оглед указанията на съда ищецът е предявил установителни искове за сумите, предмет на издадената заповед за изпълнение, дължими от възразилия длъжник И. С. М..

За основателност на предявените искове в тежест на ищеца е да установи наличието на облигационно отношение между него и ответника по договор за заем, по силата на което за ответника е възникнало задължението за плащане на процесните суми, а именно – предаване от ищеца на ответника на паричната сума, предмет на договора за заем, писмена уговорка за заплащане на възнаградителна лихва в претендирания размер, изискуемост на претендираните вземания - настъпване на предсрочна изискуемост на вземането за заплащане на главница и възнаградителна 2 лихва, съобщаване на ответника за настъпилата предсрочна изискуемост, както и какъв е размерът на вземането.

В тежест на ответника и при доказване на посочените обстоятелства е да докаже положителния факт на погасяване на дълга.

По делото е представен договор за кредит за текущо потребление от 01.04.2014 г., по силата на който „БАНКА ДСК“ ЕАД (в качеството на кредитодател) е предоставило в заем на И. С. М. (в качеството на кредитополучател) сумата в размер на 24000 лв. – потребителски кредит, срещу задължение на кредитополучателя да я върне на 120 месечни вноски, при преференциален лихвен процент от 9,2 % годишно, или 0,03 % на ден, формиран, съгласно т. 8 от договора, и годишен процент на разходите – 11,08 %. Съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза, сумата е предоставена в пълен размер на кредитополучателя чрез банков превод, извършен по негова банкова сметка по уговорения в договора начин.

Доколкото се касае за потребителски кредит, съдът следи служебно за неговата валидност и в частност, дали договорът отговаря на изискванията за форма и съдържание, предвидени в ЗПК.

На основание чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 ЗПК, договорът за кредит следва да съдържа общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 от ЗПК начин, както и условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. Видно от съдържанието на договора, същият не съдържа нито общата сума, дължимата от потребителя, нито погасителен план.

Липсват доказателства, от които да се установява какво е разпределението на всяка една от месечните вноски между различните плащания по договора - за главница, възнаградителна лихва, такси. По делото е представен погасителен план, който обаче не е подписан от страните, поради което не може да се приеме, че е част от уговореното между страните съдържание на отпуснатия кредит.

Следователно, съдържанието на договора не отговора на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 ЗПК, което обуславя недействителност на договора на основание чл.

22 ЗПК, за което съдът следи служебно.

На основание чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. С оглед посоченото по-горе съдът счита, че на основание чл. 22 ЗПК процесният договор за потребителски кредит е недействителен, 3 поради което заемателят дължи връщане единствено на получената главница.

Както беше посочено, съгласно съдебно-счетоводната експертиза заемателят е получил по договора сумата в размер на 24000 лв., като същият дължи връщане само на получената сума. Съгласно съдебно-счетоводната експертиза, заемателят е върнал на заемодателя сумата в размер на 540,42 лв., като последното плащане е на 10.05.2014 г. Ето защо, съдът приема, че към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение непогасеното задължение за главница е в размер на 23459,58 лв., до която сума искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД се явява основателен.

Възражението за давност на процесуалния представител на ответника е неоснователно. Както беше посочено, на 01.04.2014 г. кредитополучателят е получил сумата в размер на 24000 лв. по процесния договор за кредит. В заявлението за издаване на заповед за изпълнение и в исковата молба са изложени твърдения, неоспорени от ответника, че предсрочната изискуемост на задължението за главница е възникнала на 13.02.2015 г. С подаване за заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 19.02.2015 г., от който момент се считат предявени исковете по чл. 422 ГПК, давностният срок е прекъснат, поради което същият не е изтекъл и задължението за главница не е погасено по давност.

Предвид извода за недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК, по аргумент от чл. 23 ЗПК заемателят не дължи възнаградителна лихва, наказателна лихва и заемни такси, поради което исковете за установяване на дължимостта на посочените задължения са неоснователни.

Следва да се посочи във връзка с останалите аргументи за неправилност на обжалваното решение, че дори при доказван на твърдението за допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд, изразяващо се в лишаване на въззивника в участие в проведени открити съдебни заседание, предвид нередовна процедура по призоваване, това не води до неправилност на решението и не е основание за връщане на делото за ново разглеждане, а единствено е предпоставка за допускане на нови доказателства пред въззивната инстанция и повтаряне на определени процесуални действия. Искания в тази насока не са били отправени от въззивника, поради което не следва да се обсъждат аргументите му за допуснати процесуални нарушения от страна на първоинстанционния съд.

Във връзка с изложеното, обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД за главница е уважен за разликата над сумата в размер на 23459,58 лв. (11994,70 евро) до пълния предявен размер от 23699,99 лв. (12117,61 евро), като следва да бъде поставено друго решение, с което искът за главница в посочената част бъде отхвърлен.

Решението в частта, с която искът за главница е уважен до сумата в размер на 23459,58 4 лв. (11994,70 евро), следва да бъде потвърдено.

В частта, с която исковете за възнаградителна лихва, наказателна лихва и заемни такси с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр чл. 92 ЗЗД са уважени, решението следва да бъде отменено и посочените искове бъдат отхвърлени изцяло.

С оглед изхода на делото решението в частта, с която ответникът е осъден да заплати в полза на „Банка ДСК“ ЕАД разноски за сумата над 1896,18 лв. (969,50 евро) до сумата в размер на 2078,72 лв. (1062,83 евро) следва да бъде отменено.

По разноските:

Възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на въззивника е основателно. Същият претендира такова в размер на 1662,60 евро, което се явява прекомерно с оглед фактическата и правна сложност на делото пред въззивната инстанция, поради което следва да бъде намалено на сумата в размер на 1000 евро.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на въззивника следва да се присъди сумата в размер на 130,92 евро, представляваща разноски във въззивната инстанция съобразно уважената част от жалбата.

В полза на ответника по жалбата следва да се присъди сумата в размер на 91,22 евро представляваща разноски във въззивната инстанция съобразно отхвърлената част от обжалването.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 19020/22.10.2025 г. по гр.д. № 8516/2024 г. по описа на СРС, 38 състав, в частта, с която е признато за установено, че И. С. М. дължи на „Банка ДСК“ ЕАД: на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД сумата над 23459,58 лв. (11994,70 евро) до пълния предявен размер от 23699,99 лв. (12117,61 евро), представляваща дължима главница по договор за кредит за текущо потребление от 01.04.2014 г., сключен между страните, ведно със законната лихва от 19.02.2015 г. до погасяването; на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД сумата в размер на 1814,73 лв. (927,86 евро) , представляваща договорна лихва за периода от 10.05.2014 г. до 18.02.2015 г.; на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92 ЗЗД сумата в размер на 83,27 лв. (42,58 евро), представляваща наказателна лихва за периода от 10.05.2014 г. до 18.02.2015 г.; на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД сумата в размер на 120 лв. (61,36 евро), представляваща заемни такси, както и в частта, с която И. С. М. е 5 осъден да заплати в полза на „Банка ДСК“ ЕАД сумата над 1896,18 лв. (969,50 евро) до сумата в размер на 2078,72 лв. (1062,83 евро), представляваща разноски в първоинстанционното и в заповедното производство, като вместо него ПОСТАНОВЯВА: