Решение № 4270 от 22.06.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4270 гр. София, 22.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО II ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Галя Митова

Членове:

Валентина Ангелова

Милен Евтимов при участието на секретаря Виктория С. Иванова Докова като разгледа докладваното от Галя Митова Въззивно гражданско дело № 20251100507315 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е въззивно - по реда на чл. 258 - 273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

С Решение № 7464 от 28.04.2025 г., постановено по гр. дело № 510 по описа за 2025 г., Софийският районен съд, 37-ми състав, издава, на основание чл. 15, ал. 2 ЗЗДН, заповед за защита срещу Н. Л. М., ЕГН **********. Задължава, на основание чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗЗДН, Н. Л. М. да се въздържа от извършване на актове на домашно насилие спрямо А. С. М., ЕГН **********, и малолетното им дете Е. Н. М., ЕГН **********.

Забранява на Н. Л. М. да приближава А. С. М. на разстояние по-малко от 100 метра, до жилището й на адрес град София, ул. ****, местоработата й и местата за социални контакти и отдих за срок от 18 месеца, считано от влизане в сила на решението.

Предупреждава Н. Л. М., че при неизпълнение на заповедта за защита, на основание чл. 21, ал. 3 ЗЗДН, полицейският орган е длъжен да го задържи и незабавно да уведоми органите на прокуратурата. Осъжда Н. Л. М. да заплати по сметка на Софийския районен съд държавна такса от по 50.00 лева, на основание чл. 11, ал. 2 ЗЗДН. Осъжда Н. Л. М., на основание чл.

78, ал. 1 ГПК, да заплати на молителката Е. Н. М. сумата от 300.00 лева разноски по делото.

Ответникът по молбата за защита Н. Л. М. (въззивник в настоящото производство), чрез адвокат С. А., е останал недоволен от така постановеното Решение и го обжалва с въззивна жалба, вх. № 156475 от 05.05.2025 г. по описа на СРС. В жалбата се 1 излагат подробни оплаквания за неправилност на атакувания съдебен акт, като по същество се поддържа, че незаконосъобразно е кредитирана декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН и че са допуснати съществени процесуални нарушения при събиране и оценка на доказателствения материал по делото, които са лишили ответника по молбата от възможност да докаже твърденията си и да опровергае тези, наведени от молителките. Сочи и аргументи, основани на отношенията му с молителката А. М., като поддържа, че такива е изложил в становището си пред първата инстанция, но те са игнорирани при решаване на делото, а са от значение, тъй като касаят процесната дата, на която е направил опит да изясни изключително тревожни факти от миналото на съпругата си, които за пръв път в дългогодишния им брак узнал.

Искането е да се отмени обжалваното съдебно решение. Не претендира присъждане на разноски за настоящото производство.

Молителките А. С. М. и Е. Н. М., действаща чрез нейната майка и законен представител А. С. М. (въззиваеми страни в настоящото производство), чрез адвокат Ю.

Н., депозират в срока по чл. 17, ал. 4 ЗЗДН отговор на въззивната жалба, в който оспорват същата изцяло като неоснователна по изложените в нея оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт. Правят искане за присъждане на разноски за въззивното производство.

Въззивната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 17, ал. 1 ЗЗДН, от легитимирана за това страна в първоинстанционното производство, при наличие на правен интерес от обжалването, като съдебният акт е валиден и допустим и подлежи на въззивно обжалване по чл. 258 ГПК, вр. чл. 17 ЗЗДН.

Софийският градски съд, с оглед обхвата на въззивното обжалване, като прецени относимите доказателства по делото и обсъди доводите на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Няма спор между молителките и ответника относно допустимостта на молбата за защита и легитимацията на страните – А. М. е съпруга на ответника Н. М. и от брака си имат родено едно дете - малолетната молителка Е. М. (удостоверения за граждански брак и раждане на л. 12 и л. 11 от първоинстанционното дело). Не се отрича обстоятелството, че въззивникът и въззиваемите до 05.01.2025 г. са обитавали съвместно жилище, находящо се в град София, ул.****, на която дата последното е напуснато от майката и детето. За същите, от представено и прието в хода на въззивното съдебно дирене Удостоверение за настоящ адрес, изх. № 00206 от 25.08.2025 г. (л. 76 от въззивното дело) се установява, че въззиваемата А. М. е с настоящ адрес в град Берковица, Област - Монтана. С Определение от 06.08.2025 г., постановено по гр. дело № 5522/2025 г. по описа на Софийски районен съд, 84-ти състав, са постановени привременни мерки относно упражняването на родителските права над детето Е. (родителските права са предоставени на майката, при която е определено и местоживеенето на малолетната молителка), определен е режим на лични отношения на бащата с детето и е предоставено ползването на семейното жилище в град София, ул. **** на съпругата А. М.. Детето е записано в 1“а“ клас и посещава Трето основно училище „Иван Вазов“ в град Берковица – Удостоверение, изх. № АСД-28-79/21.01.2026 г.

2

От въззиваемата - молителка А. М., в първоинстанционното производство е декларирано, по реда на чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, че на датата 04.01.2025 г. в посоченото по-горе жилище, ответникът е осъществил в присъствието на втората въззиваема - молителка – малолетното дете на страните, акт на домашно насилие. Последният е индивидуализиран по време – от 21.00 часа на посочената дата до ранните часове на следващия ден и по начин на извършване – ответникът я обиждал, псувал, заплашвал, включително с нож; държал я будна до 08.00 часа на 05.01.2025 г., като повод за случилото се била лична информация на А. М., която ответникът узнал, след като взел телефона и лаптопа й. Декларацията съдържа пространно и достатъчно конкретно описание на твърдения акт на домашно насилие касателно информацията, която въззивникът узнал (намерението на молителката А. М. да се разведе с него и данни за предходен нейн брак и дете в Русия); относно задаваните от Н. М. въпроси на тази молителка и отправени заплахи – „кажи ми тайната си, ако не ми кажеш, ще те убия“, „няма да се разведем, ще те убия и ще се самоубия и детето ще остане сираче“, „пичка ти лелина“ и пр. Малолетната молителка се будила няколко пъти през нощта от виковете и вследствие на случващото се, което налагало майката да я успокоява, дори детето попитало „тати добър ли е“.

Страните излагат еднопосочно, че на процесната дата не е имало свидетели на описаните действия на ответника. Последният, в депозирано пред първата инстанция становище по молбата за защита, излага, че не е взел умишлено телефона на съпругата си, за да узнае кореспонденцията й с други лица. Сочи, че това станало случайно - в опит да затвори изскачаща реклама, по молба на детето Е., което играело на телефона на майка си, докато тя се къпела. Тогава видял чат в приложение за общуване, който А. водела с непозната за ответника жена, на която разказвала, че има намерение да се разведе, като в този чат и в други, които Н. М. също прочел, ставало видно за него, че съпругата му го обиждала и критикувала остро като съпруг, което намирал за незаслужено. А. М., излизайки от банята, го видяла с телефона и си го поискала обратно, като тогава ответникът поискал да проведат разговор за прочетеното, което не му давало мира, защото научил от чатовете, че съпругата му в Русия имала бивш съпруг, който бил мъртъв, както и мъртво дете. Ответникът не могъл да заспи заради наученото, но все пак решил да разбере повече и затова отворил лаптопа на съпругата си, откъдето от нейни чатове отново разбрал, че тя го ненавижда и мрази искрено и иска да се разведе, но не по взаимно съгласие, както и че иска да го изгони от жилището, което обитават. Една жена й предложила да й даде контакти на Фондация „Анимус“, която да помогне да молителката да се сдобие с документи за домашно насилие. Разхождал се и навън, но след като се прибрал (след 01.30 часа сутринта), решил да събуди А. и да й каже какво мисли за така създалата се ситуация. След като го направил и задавал въпроси, относно наученото, на които не получил отговор, молителката А. М. му казала, че няма да му каже, защото всичко ще свърши. Ответникът сам излага в становището си, че тогава й казал „да не би да очакваш да взема кухненски нож и да се самоубия, или да убия теб“. Молителката все пак му заявила, че детето в Русия е починало при раждането му, но ответникът намерил този отговор за неубедителен. Сочи, че към 07.30 сутринта си е легнал. Определя декларираното от молителката като интерпретация на една обичайна 3 житейска ситуация, в която и двамата съпрузи се опитват да изяснят помежду си проблеми, които са назрели в ежедневието им.

В първоинстанционното производство по делото са ангажирани Психологическа оценка на детето Е. Н. М. (родена на **** г.), изготвена от психолог Б. А. на 21.03.2025 г. (л.

87 и сл. от първоинстанционното дело) и два социални доклада. От описаните доказателства (обсъдени и от първата инстанция) се установява, че при извършване на тестовото психологическо изследване на детето, то гледайки предложените му картини свързва всяка от тях със семейството, правейки предположение, че бащата се кара на майката и детето и сигурно крещи силно. Пред психолога, Е. спонтанно е споделила, че страхът й е родителите й да не се срещнат и да не започнат да се карат. Установено е завишено равнище на фонова тревожност.

От изготвения и приет доклад на Д“СП“ - „Младост“ (л. 72 и сл. от първоинстанционното дело) пред социалните работници детето Е. е заявило, че не й липсва тати, защото „той много се кара на мама“.

Първоинстанционният съд, при обсъдената доказателствена съвкупност, кредитира изцяло декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, приемайки, че ответникът не е провел насрещно доказване, като представя единствено собствена интерпретация на ситуацията от 04.01.2025 г. срещу 05.01.2025 г., а също и не отрича, че детето е присъствало на процесната дата и е възприело случилото се. Всъщност, ответникът не отрича, че е имало конфликт, но поддържа, че разговорът се е водил миролюбиво и не се е развил така, както се сочи в декларацията и в молбата за защита. Първостепенният съд приема, че не са ангажирани съобразно с доказателствената тежест в процеса доказателства от ответника, които да разколебаят или поставят под съмнение декларираното в декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН на молителката А. М..

Въззивният съд споделя установената фактическа обстановка от първоинстанционния съд и направените въз основа на нея обосновани изводи, като не намира основания за изграждане на различни изводи въз основа на доказателствената съвкупност по делото. Настоящият състав на съда препраща към тези доказателства и изводи, на основание § 1а от ЗР на ЗЗДН, вр. чл. 272 ГПК, правейки ги по този начин част от своя акт. С оглед оплакванията във въззивната жалба, и на основание чл. 235, ал. 2 ГПК и чл.

236, ал. 2 ГПК, въззивният съд излага и свои мотиви.

Изводът за основателност на молбата за защита не се разколебава от приобщения към доказателствения материал в хода на въззивното съдебно дирене, заверен препис от пр.пр. № 1240/2025 г. по описа на Софийска районна прокуратура, която е образувана по повод на сигнал, че въззиваемата А. М. е отвела на 05.01.2025 г. детето Е. М. от семейното жилище и въззивникът Н. М. не знае къде са съпругата и детето им. Производството е прекратено с Постановление от 01.04.2025 г., поради липса на достатъчно данни за престъпление от общ характер. Не се съдържат в преписката данни, които да са относими към предмета на доказване по делото – не установяват пряко обстоятелства около акта на домашно насилие на 04.01.2025 г. срещу 05.01.2025 г.

4

Правилно от първата инстанция е кредитирана изцяло декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, която се ползва с нарочно придадената доказателствена сила, съгласно чл. 13, ал. 3 ЗЗДН, а също и изготвената Психологическа оценка на детето като доказателствено средство, съгласно чл. 13, ал. 2 ЗЗДН. Данни в подкрепа на твърденията на молителките се съдържат и в обсъдения социален доклад относно изявленията на малолетната въззиваема, че не й липсва баща й, защото се кара на майка й. По отношение на декларацията следва да се посочи, че законът изрично предоставя улеснена защита за жертвите на домашно насилие в процеса на доказване, като в чл. 13, ал. 3 ЗЗДН установява правомощие на съда, когато няма други доказателства за конкретни факти и обстоятелства, съдът да издаде заповед за защита само на основание приложената декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН.