Определение № 175 от 03.04.2024, Окръжен съд - Разград

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 175 гр. Разград, 02.04.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – РАЗГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на втори април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия М. Йорданова

Членове:

Ирина М. Ганева

Атанас Д. Христов като разгледа докладваното от Анелия М. Йорданова Въззивно частно гражданско дело № 20243300500120 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 274, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 413, ал. 2 от ГПК.

Постъпила е частна жалба от „ЮтеКредит България“ ЕООД чрез пълномощник против Разпореждане № 508/ 20. 02. 2024 г. по ч. гр. д. № 263/ 2024 г. по описа на Разградския районен съд в частта, с което е оставено без уважение заявлението на „ЮтеКредит България“ ЕООД за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу Р. Н. М. за заплащане на сумите: договорна (възнаградителна) лихва в размер на 37,92 лева за периода 13.07.2023 г. - 01.09.2023 г.; обезщетение за забава в размер на 271,39 лева за периода 13.07.2023 г. - 14.02.2024 г.; такса за разглеждане в развер 278,93 лева, дължима считано от 28.06.2023 г., както и законна лихва върху тези суми, доколкото в тази част искането е в противоречие със закона, основава се на неравноправни клаузи в Договор за кредит № L325916, сключен на 28.06.2023 г. или е налице обоснована вероятност за това.

Моли обжалваното от него разпореждане да бъде отменено.

Разградският окръжен съд, като обсъди изложените доводи и след проверка на обжалвания акт, констатира следното:

Жалбата е процесуално допустима.

Производството по делото е образувано пред РС Разград по депозирано заявление от „ЮтеКредит България“ ЕООД за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу Р. Н. М. за плащане в полза на заявителя на парични задължения в размер на сумите: главница в размер на 1000,00 лева за погасяване на паричен заем ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до окончателното и изплащане, договорна (възнаградителна) лихва в размер на 37,92 лева за периода 13.07.2023 г. - 01.09.2023 г.; обезщетение за забава в размер на 271,39 лева за периода 13.07.2023 г. - 14.02.2024 г.; такса за разглеждане в размер 278,93 лева, дължима считано от 28.06.2023 г.; законна лихва за 1 забава и претенция за разноски.

С разпореждането районният съд е оставил без уважение заявлението на „ЮтеКредит България“ ЕООД в обжалваната част. Приел е, че предела на годишния процент на разходите при този вид договори, предвиден в чл. 19, ал. 4 от ЗПК, е петкратният размер на законната лихва, която законна лихва е в размер на 10%. В случая годишния процент на разходите в договора е 56,50%, което е индиция за значително неравновесие между правата на страните по договора. Приел е , че тази клауза е неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП и нищожна по смисъла на чл. 146, ал. 1 от ЗЗП и чл. 19, ал. 5 от ЗПК. На основание чл.

23 от ЗПК в настоящото производство следва да се присъди само получената от длъжника главница в размер на 1000,00 лв. ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва от подаване на заявлението.

Въз основа на тази фактическа обстановка, въззивната инстанция в настоящия състав приема следното: Частната жалба е неоснователна.

Според изменението на ГПК /ДВ. бр. 100/2019 г. /- чл. 7, ал. 3, съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, какъвто безспорно е настоящият договор. Заявлението е подадено след изменението на чл. 410, ал. 3 от ГПК и в съответствие с него заявителят е приложил договора за потребителски кредит и приложенията му. При съобразяване на спецификите на едностранното и формално заповедно производство, редовното заявление следва да представя също и конкретно и ясно изложение на индивидуализиращите вземането елементи - основание, от какво произтича, фактическите обстоятелства по възникването, съществуването и изискуемостта му.

Разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т.2 и т. 3 от ГПК задължава съда да откаже издаване на заповед за изпълнение, когато вземането произтича от договор с потребител, искането е в противоречие със закона или с добрите нрави и искането се основава на неравноправна клауза в договора или е налице обоснована вероятност за това.

Съдът споделя установената съдебната практика, че предвиденото в договора дължимо от кредитополучателя възнаграждение за разглеждане в размер на 278, 93 лева не представлява такса или комисиона за допълнителни услуги по смисъла на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК. Предвидената в процесния договор такса за разглеждане по естеството си е свързана с усвояване и управление на кредита, а според императивната разпоредба на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Клаузата противоречи на закона и на осн. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е нищожна. В §1, т. 1 от ДР на ЗПК е предвидена възможност за заплащане на разходи по кредита за допълнителни услуги, свързани с кредита, но процесното уговорено възнаграждение не е от тази категория. Допълнителни услуги според чл. 10а, ал. 1 ЗПК са такива услуги, които са свързани с договора за потребителски кредит, но нямат пряко отношение към насрещните престации на страните, например, издаването на различни референции, удостоверения и служебни бележки за отпуснатия кредит, за размера на текущото задължение и др. Дейностите, за които частният жалбоподател претендира, че се дължи възнаграждение за допълнителни услуги /такса за разглеждане/ са във връзка с 2 изпълнение на задълженията на страните по договора и за тях не се дължи заплащане от кредитополучателя на осн. чл. 10а, ал. 2 от ЗПК и водят до неоснователно обогатяване на кредитора, за сметка на кредитополучателя. Поради това, че за разпоредбите на потребителския кредит, съобразно чл. 24 от ЗПК се прилагат разпоредбите на чл. 143-148 от ЗЗП, то посочената клауза се явява на основание чл. 143, т. 19 от ЗЗП и неравноправна клауза. Явно е, че целта на договора за заплащане на „Такса за разглеждане“ реално представлява прикрито допълнително възнаграждение за кредитора по кредита. Тази клауза при уговорена главница в размер на 1 000 лева създава условия за постигане на допълнително, скрито и заобикалящо изискванията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК възнаграждение на кредитодателя, което би трябвало да се включи в "общите разходи по кредита" (съобразно легалното определение на това понятие, дадено в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК). Видно от договора за кредит, уговорения ГПР е в размер на 56, 50 %, а ГЛП е 22 %. Според разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, а според ал. 5 на същия текст, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. Към датата на сключване на договора за кредит между страните, законната лихва е в размер на 12, 96 % / 10 % + 2, 96 % ОЛП/. При уговорен ГПР в размер на 56, 50 % и главница от 1 000 лева, таксата за разглеждане на кредита в размер на 278, 93 лева като се включи в ГПР, явно надхвърля петкратния размер на законната лихва. Освен това, посоченият в договора ГПР не съответства на действителния прилаган по договора, определен съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. След като действително прилаганият ГПР е различен от посочения в договора и неправилно е отразена общата дължима сума от потребителя, последният е бил въведен в заблуждение относно действителната финансова тежест по договора, което следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, както и за нарушаването на изискването за добросъвестност. В аспекта на изложеното се налага извод за значително неравновесие между правата и задълженията на кредитора и потребителя, обосноваващо евентуалната неравноправност на договорните клаузи по смисъла на чл. 143, ал. 1 от Закона за защита на потребителите. Налице е нарушение на разпоредбата в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК във вр. с чл. 19, ал. 1 и 3, т. 1 от ЗПК. По изложените съображения, обосновано и законосъобразно заповедният съд е приел, че неравнопоставеността на тази клауза води до недействителност на целия договор, тъй като чрез въвеждането й и с оглед конкретните параметри на договора като цяло, размерът на ГПР надхвърля установения законов максимум, т. е. договорът за потребителски кредит е сключен в противоречие на закона, обуславящо приложимостта на предвидената в разпоредбата на чл. 23 от ЗПК специална недействителност - в която заявителят има право само на вземане за връщане на неплатената главница, но не и на съпътстващите вземания.

Обжалваното разпореждане е обосновано и законосъобразно, поради което следва да бъде потвърдено.

Воден от изложеното, Разградският окръжен съд

3

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 508/ 20. 02. 2024 г. по ч. гр. д. № 263/ 2024 г. по описа на Разградския районен съд в частта, с което е оставено без уважение заявлението на „ЮтеКредит България“ ЕООД за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу Р. Н. М. за заплащане на сумите: договорна (възнаградителна) лихва в размер на 37,92 лева за периода 13.07.2023 г. - 01.09.2023 г.; обезщетение за забава в размер на 271,39 лева за периода 13.07.2023 г. - 14.02.2024 г.; такса за разглеждане в размер 278,93 лева, дължима считано от 28.06.2023 г., както и законна лихва върху тези суми, доколкото в тази част искането е в противоречие със закона, основава се на неравноправни клаузи в Договор за кредит № L325916, сключен на 28.06.2023 г. или е налице обоснована вероятност за това.

Определението не подлежи на обжалване .

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4