Определение № 2100 от 28.04.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2100 гр. София, 28.04.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на десети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Светлана Калинова

Членове:

Гълъбина Генчева

Наталия Неделчева като разгледа докладваното от Наталия Неделчева Касационно гражданско дело № 20248002103827 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. №51809/07.05.2024г. на Г. Д. М. и Е. Н. М., в качеството им на наследници на Д. С. М. срещу Решение №1455 от 12.03.2024г., постановено по възз. гр. дело №20221100503949 по описа за 2022г. на Софийския градски съд, с което първоинстанционното решение е отменено, и вместо него е постановено друго, с което предявеният иск с правно основание чл.54, ал.2 ЗКИР е уважен, като е признато за установено, че ищецът С. Т. Ш. е собственик на реална част с площ от около 64 кв.м. от имот с идентификатор [№] по кадастралната карта на [населено място], [община], която част неправилно е заснета в кадастралната карта в границите на собствения на ответниците имот с идентификатор [№], вместо в границите на имот с идентификатор [№]- собственост на ищеца. Жалбоподателите считат решението за неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърдят, че въззивният съд избирателно и едностранчиво е обсъдил събрания доказателствен материал, което е довело до погрешните му фактически и правни изводи. Излагат, че като не е обсъдил всички относими доказателства и не е анализирал в съвкупност установените факти, въззивният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което се явява самостоятелно основание за отмяна на решението, като същевременно, това води и до неговата необоснованост. Твърди се и неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, изразяваща се в погрешни изводи за действието и приложението на регулационните планове от 1986г. и 1961г. В изложението към касационната жалба се сочат основанията по на чл. 280, ал. 1 ГПК, като се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следните правни въпроси, които са от значение за изхода на спора и са обуславящи за изводите на съда, и по отношение на които 1 са налице и допълнителните селективни критерии:

1. „Длъжен ли е въззивният съд при формирането на собствени фактически и правни изводи по предмета на делото да извърши преценка и анализ на всички събрани по делото доказателства относно релевантните обстоятелства, както и да разгледа и обсъди всички възражения и доводи на страните и да изложи мотиви по тях?“

2. „Следва ли въззивният съд при преценка на свидетелските показания да вземе предвид всички обстоятелства, свързани с твърдените от свидетеля факти?“ Тези въпроси се поставят във връзка с изводите на съда, че след като съществуващата между имотите ограда не е била премествана и е съществувала и към датата на приемане на регулационния план от 1986г., като същата съвпада с границите по стария кадастрален план от 1956г., то по делото не се установява въззиваемият ответник да е завзел придадените имоти. Касаторите посочват, че по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение №212 от 01.02.2012г. по т. д. №1106/2010г., решение №80 от 02.06.2020г. по гр.д. №4031/2019г., решение №50074 от 14.11.2023г. по гр. д. №3217/2022г. и Определение №4388 от 19.12.2022г. по гр.д. №4538/2022г. на ВКС.

3. „При положение, че за процесната територия са действали два регулационни плана и съдът е приел, че сега действащият дворищнорегулационен план не е приложен, то следва ли в този случай да се възстанови положението на имотите към първия одобрен дворищнорегулационен план на населеното място? Възможно ли е при отговор на въпроса за наличието на грешка в кадастралната карта да се изхожда от границите на имотите съобразно отразяването им в стар кадастрален план?“

4.

„След като се установява, че при създаването на новия /сега действащия дворищнорегулационен план на населеното място старите парцелни граници по предходния /отменения/ план са послужили за основа при изработването на новия регулационен план, тоест зачетени са били парцелните граници /респ., придаваемите части/ по стария регулационен план, то следва ли в този случай да се приеме, че предходният /старият/ дворищнорегулационен план за процесната територия е бил приложен?“ Тези въпроси се поставят на осн. чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, във връзка с изводите на съда, че отчуждителното действие на плана от 1961г. е отпаднало и съгласно пар. 8 от ПР на ЗУТ действието на неприложената регулация е прекратено, а оттам и за крайния извод, че липсвало основание процесната част да бъде заснета като част от имота на ответника.

Касаторите обосновават и допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с противоречието на разрешението на въззивния съд с Тълкувателно решение №3 от 15.07.1993г. по гр. д. №2/1993г. на ОСГК на ВС, решение №275 от 05.01.1984г. на ВС на НРБ по гр. д. №885/1983г. и решение №174 от 03.12.2018г. на ВКС по гр. д. №4430/2017г.

По отношение на последните два въпроса се мотивира и наличието на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради липсата на изрична правна норма, която да ги регламентира, както и на съдебна практика, като се твърди, че произнасянето по тях от Върховния касационен съд би имало значение за точното прилагане на закона, доколкото касае множество случаи, предвид изключително широкото приложно поле на споровете относно това кога дворищно регулационният план е приложен, а това на свой ред, 2 при установеното мълчание на закона, несъмнено би допринесло и за развитието на правото.

Ответникът по касационната жалба – С. Т. Ш., чрез адв. С. Б., с депозирания писмен отговор оспорва наличието на основанията за допускане до касационно обжалване. Счита, че с обжалваното решение, съдът не се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Ответникът оспорва и доводите за незаконосъобразност, неправилност и необоснованост на решението, поради което моли касационно обжалване на същото да не бъде допускано. Счита, че след всестранен анализ на събраните по делото доказателства, въззивният съд е достигнал до законосъобразния извод за основателност на предявения иск.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното:

Първоинстанционното производство е образувано по иск на С. Т. Ш., предявен срещу Д. С.

М. за приемане за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик на 67 кв.м., представляващи реална част от урегулиран поземлен имот [№] с идентификатор [№], със съседи по акт за собственост: улица, УПИ [№], УПИ [№], УПИ [№], УПИ [№] и съседи по кадастрална скица: имоти с кад. ид. [№], [№], [№], [№], [№], [№], която реална част представлява южната част от собствения му имот с идентификатор [№], неправилно отбелязана в кадастралната карта като част от имота на ответника с идентификатор [№].

Ищецът твърди, че на 01.02.2017г. е придобил по наследство имот УПИ [№], с кадастрален идентификатор [№], който е бил собственост на дядото на неговия праводател, и е представлявал нива от 1 декар в местност „Присоето“. През 1955г. праводателят на ищеца бил изградил в южната част на имота ограда на границата с имот X.-25, която съществувала и към настоящия момент. С регулационния план от 1986г., приет със Заповед № РД-50-09357 от 17.06.1986г. било предвидено част от имот УПИ [№] да се придаде към съседния от южната страна имот УПИ [№], но регулационният план не бил приложен, тъй като не било изплатено съответното обезщетение на собственика на имота, и границите на имотите по регулационните планове не били материализирани на място – оградата между двата имота винаги е била на мястото, на което се намира и към настоящия момент. След като ищецът установил, че имотът е нанесен неправилно в кадастралната карта, инициирал производство по изменение на кадастралната карта пред СГКК - [населено място], но собственикът на имот с кад. № [№] /стар номер УПИ [№]/ подал възражение, че процесната част е от неговия имот, предвид което бил постановен отказ да бъде извършена поисканата промяна. Ищецът счита, че е налице хипотезата на пар. 6, ал. 2 от ПЗР на ЗУТ, тъй като е налице дворищно регулационен план от 1986г., който обаче не е приложен при действието на ЗТСУ /отм./, като не е поискано и извършено приложението му в рамките на предвидения 6-месечен срок, считано от влизане в сила на ЗУТ. Позовавайки се на пар. 8 поддържа, че дори планът от 1986г. да е имал отчуждително действие, то същото е прекратено и не е налице основание за 3 придаване на реалната част към съседния имот. Счита, че регулационният план от 1986г. не е породил своя пряк вещно-прехвърлителен ефект по отношение на спорните 67 кв.м., представляващи реална част от УПИ [№] с кадастрален идентификатор [№] със стар номер УПИ [№] и намиращи се в южната му граница с имот УПИ [№], с кадастрален идентификатор [№], поради което твърди, че същите са негова собственост. В условия на евентуалност претендира придобиването на процесните части по давност.

Ответникът Д. М. не е депозирал писмен отговор, но с молба от 17.05.2021г. изразява становище за неоснователност и недоказаност на иска. Релевира възражение, че процесните 67 кв.м. са негова собственост по силата на влязъл в сила и приложен регулационен план на [населено място], в.з.Б. и в.з.Манастира, алтернативно- по силата на изтекла в негова полза придобивна давност.

От фактическа страна, въззивният съд е приел, че Т. Д. Ш., починал на 15.07.1972г. и съпругата му Й. Ш., починала на 01.02.2017г., са оставили за свои единствен наследник сина си С. Ш.- ищец по настоящото дело.

От Нотариален акт за собственост на недвижим имот, придобит по давност №66, том X., дело №3510/1968г. се установява, че Т. Д. Ш. е признат за собственик на дворно място с жилищна и стопански постройки, цялото с площ от 800 кв.м., съставляващо имот пл. №362, за част от който е отреден парцел X. от кв. 19 по плана на [населено място]-София, парцел с неуредени сметки по регулация, като известна част от имота се отчуждава за улица, при посочени в същия нотариален акт съседи: улица, С. Д. М., н-ци на Н. Я. и н-ци на И. Г. Д..

С Нотариален акт за собственост на недвижим имот придобит по давност и наследство №60, том V, pег. №15312, дело №757/2008г., Й. Ш. и С. Ш., са били признати за собственици на основание давностно владение и наследство, на по 1/2 идеална част за всеки от тях върху 130/930 ид. части от УПИ [№] от кв. 15 по плана на [населено място], [населено място], с площ от 930 кв.м., при посочени в този нотариален акт съседи: улица, УПИ [№], УПИ [№], УПИ [№] и УПИ [№].

От представеното по делото удостоверение, е прието, че на името на собственика /наследниците/ Т. Д. Ш. от [населено място] по Емлячен регистър от 1935г., стр. 669, е записано, че същият притежава земеделски имоти ниви и ливади, подробно описани в удостоверението.

От приложеното строително разрешително №15 от 1955г., се установява, че на Т. Д. Ш. се разрешава да построи ограда в пар. VI, кв. 96 в [населено място].

От приетия технически протокол от 16.01.1964г., изготвен въз основа на заявление вх.

№3401 от 22.05.1963г. на Т. Д. Ш., за нанасяне стари граници на имот пл. № 362, находящ се в местността [населено място], кв. 19, парцел 8, се установява, че собственикът на имота Т.

Ш. твърди, че границите на същия имот не са нанесени върху утвърдения със Заповед № 416 от 28.04.1961г. регулачен план на [населено място], съществували преди утвърждаване на дворищната регулация. В заключение е записано, че границите съществуват, материализирани са и са заснети на самото място.

От представената Заповед №18-3722-22.04.2020г. на Началник на СГКК-гр. София, се установява, че искането на С. Ш. за изменение на южната граница на имот с идентификатор 4