Определение № 23713 от 25.11.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 23713 гр. София, 25.11.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-II-В, в закрито заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пепа Маринова-Тонева

Членове:

Василена Дранчовска

Цветомир М. Минчев като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно частно гражданско дело № 20251100512497 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 130, във вр. с чл. 274 – чл. 279 ГПК.

Образувано е по частна жалба на ищеца И. А. Н. срещу определение № 34838 от 21.08.2025 г., постановено по гр.д. № 1739/2025 г. по описа на Софийски районен съд, 24 състав, с което е върната искова молба с вх. № 9409/13.01.2025 г. и е прекратено производството по делото.

Жалбоподателят счита, че определението е неправилно, тъй като в дадения от първоинстанционния съд срок по чл. 129, ал. 2 ГПК указанията са били изпълнени, като ищецът е отстранил нередовностите в исковата молба и е уточнил, че отричаната с частичния отрицателен установителен иск сума от 1200 лв. е част от главницата в размер на 49000 лв. по изпълнителния лист от 17.01.2013 г. Поддържа, че не е възможно по-подробно индивидуализиране на главницата с период, доколкото вземането по изпълнителния лист представлява главница по запис на заповед и е единно с уговорен падеж. Ето защо, моли обжалваното определение да бъде отменено.

Софийски градски съд, след като обсъди доводите на жалбоподателя и данните по делото, намира следното:

Частната жалба е подадена в законоустановения срок за обжалване (чл. 275, ал. 1 ГПК) срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество, частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Производството пред СРС е образувано по подадена от И. А. Н. срещу „Баущов + Метал“ ООД искова молба, с която е предявен частичен отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК за сумата от 1200 лв., част от оспорено вземане в общ размер от 49000 лв., представляващо главница по запис на заповед, за която е издаден изпълнителен 1 лист на 17.01.2013 г. по гр.д. № 225/2013 г. по описа на Районен съд – Перник. В исковата молба са изложени твърдения, а и от приложените писмени доказателства е видно, че за принудително събиране на установеното вземане е образувано изп. дело № 3542/2013 г. по описа на ЧСИ Н.М., в рамките на което са присъединени за събиране и вземанията по изпълнителен лист от 04.02.2015 г., издаден по гр.д. № 783/2013 г. по описа на Районен съд – Перник, за главница в размер на 5820,50 лв., както и разноски и такси по изпълнителното дело. Ищецът поддържа, че предвид бездействието на взискателя след образуване на изпълнителното производство тригодишният давностен срок за главното вземане по запис на заповед е изтекъл, поради което всички вземания на ответника срещу него в общ размер от 61545,25 лв. са погасени по давност. След дадени от първоинстанционния съд указания по чл. 129, ал. 2 ГПК, с молби от 22.07.2025 г. и от 13.08.2025 г. И. А. Н. е уточнил, че предявява частична претенция за оспорване на сумата от 1200 лв., част от главницата по изпълнителния лист от 17.01.2013 г. в общ размер от 49000 лв.

За да постанови обжалваното определение, СРС е приел, че ищецът не е изпълнил дадените указания, като оспореното вземане оставало неиндивидуализирано по период и не ставало ясно каква конкретна част от цялото отричано притезание е предмет на делото. Изложил е доводи, че е невъзможно да бъдат определени обективните предели на СПН в случай на уважаване на иска, което обосновавало недопустимост на целия иск, респ. предвид неизпълнение на дадените указания на ищеца на основание чл. 129, ал. 3 ГПК е върнал исковата молба и е прекратил производството по делото.

Настоящият въззивен състав намира, че макар и по различни мотиви, определението на СРС е правилно, тъй като предявеният частичен отрицателен установителен иск е недопустим.

Институтът на частичния иск по правило е допустим, като същият е предмет на Тълкувателно решение № 3/22.04.2019 г. по тълк. дело № 3/2016 г. по описа на ВКС, ОСГТК, в което обаче е разгледана възможността единствено за предявяване на частичен осъдителен иск. В тази връзка, Върховният съд изяснява, че предмет на всяко гражданско дело е претендираното или отричано от ищеца спорно субективно материално право, което се въвежда в процеса чрез правното твърдение на ищеца, съдържащо се в исковата молба и което следва да бъде индивидуализирано от ищеца чрез основанието и петитума на иска.

Основанието на иска обхваща твърдените от ищеца факти и обстоятелства, от които произтича претендираното субективно материално право, т.е. правопораждащите го юридически факти, като в случаите на предявен частичен иск за парично вземане ищецът претендира само част от размера на вземането, но основанието на иска, включително при предявяването му като частичен, е единно и неделимо, поради което обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по частичния осъдителен иск ще обхванат основанието на вземането в пълен обем. В този смисъл, в тълкувателното решение е формулиран извод за недопустимост на последващ иск за непредявената разлика от вземането, в случай че първоначално предявеният частичен осъдителен иск е бил отхвърлен (тъй като с това решение е отречено със СПН съществуването на основанието на вземането в пълен обем); респ. при уважаване на частичния иск СПН на решението обхваща общите 2 правопораждащи факти на вземането, така че е недопустимо в последващ исков процес за остатъка от вземането да се спори относно основанието на вземането и правната му квалификация.

Изложените тълкувателни разяснения несъмнено обуславят наличието на правен интерес от предявяване на частичен осъдителен иск за парично вземане, по който ищецът би получил частична защита на претендираното от него вземане до заявения размер и установяване на основанието на това вземане в пълен обем, но в случаите на предявен частичен отрицателен установителен иск положението е различно. При отрицателния установителен иск в общата хипотеза, за разлика от всички останали искове, основанието на иска (чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК) не е негов индивидуализиращ белег. Щом твърди, че оспорваното право никога не е възниквало, ищецът не би могъл и да сочи юридически факт, от който такова право се поражда, като в тежест на ответника е да изчерпи в процеса всички основания, на които оспореното му право е могло да се породи (в този смисъл – Тълкувателно решение № 8/27.11.2013 г. по тълк. дело № 8/2012 г. по описа на ВКС, ОСГТК).

В случаите при предявен отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК, за да е допустима претенцията, с която се оспорва изпълнението, длъжникът трябва да основе твърденията си за недължимост на вземанията по изпълнителното дело на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. В този смисъл, отрицателните установителни искове в тази хипотеза имат основание и ако то касае недължимостта на цялото вземане (както в настоящия случай се поддържа изтекла погасителна давност, която разпростира действието си по отношение на цялото непогасено вземане за главница в изпълнителния процес), то при уважен отрицателен установителен иск между страните ще се формира сила на пресъдено нещо, с която оспореното вземане е отречено изцяло поради настъпване на посоченото основание за недължимост. Уважаването на отрицателен установителен иск е равнозначно на отхвърляне на положителен установителен иск за същото вземане между същите страни при разменено процесуално качество ищец – ответник (в този смисъл – определение № 67/18.02.2011 г. по ч. гр. д. № 17/2011 г. на ВКС, II ГО, определение № 288/16.06.2010 г. по ч. гр. д. № 108/2010 г. на ВКС, I ГО, решение № 156/24.06.2014 г. по гр. д. № 7805/2013 г. на ВКС, I ГО).

С оглед на изложеното, следва да се приеме, че уважаването на частичен отрицателен установителен иск е равнозначно на отхвърлянето на частичен положителен установителен или осъдителен иск, при което се формира СПН, че вземането не съществува изцяло в пълния претендиран размер, а не само относно предявената част, предмет на съответното дело. Силата на пресъдено нещо в случая, при заявено основание и твърдения за недължимост на цялото вземане, разпростира действието си и за непредявената част, доколкото несъществуването на част от цялото вземане поради погасяването му по давност е равнозначно на несъществуване и на разликата до неговия пълен обем, която също се явява погасена по давност (съобразно мотивите на Тълкувателно решение № 3/22.04.2019 г. по тълк. дело № 3/2016 г. на ВКС, ОСГТК). В тази хипотеза, последващ частичен отрицателен установителен иск за разликата би бил недопустим поради формираната вече СПН за целия 3 размер на вземането, което на практика означава, че с уважаване на частична отрицателна установителна претенция ищецът би получил защита в пълен обем.

Така се оказва, че в действителност с предявяването на частичен отрицателен установителен иск ищецът цели да получи защита за цялото оспорено от него вземане, т.е. с тази частична претенция той би ограничил не собствената си защита в рамките на образуваното производство, а защитата, която ответникът би могъл да получи при отхвърлянето на частичния иск, тъй като в този случай ще се формира СПН за съществуване в полза на ответника на вземане само до частичния размер на иска. Подобен резултат обаче не може да се приеме за съвместим с диспозитивното начало и чл. 6, ал. 2 ГПК, защото в рамките на този принцип се дава възможност на ищеца да ограничи пределите на защитата, която той търси в образуваното производство, а не да ограничава защитата, която ответникът би могъл да получи по това дело. Изложеното навежда на извода за недопустимост на предявяването на частичен отрицателен установителен иск, тъй като в този случай ищецът длъжник по същество търси защита не по част, а по целия размер на отричаното вземане (когато изначално оспорва дължимостта на цялото вземане, както е и в настоящия случай), като същевременно това нарушава и принципа на добросъвестност по чл. 3 ГПК и създава възможности за злоупотреба с право и заобикаляне на закона – на разпоредбите за родова подсъдност и размер на дължимата държавна такса за разглеждане на иска, тъй като с предявяване на частична претенция за много малка част от вземане с ниска цена на иска и нисък размер на дължимата държавна такса съдът ще е принуден да разглежда съществуването на цялото вземане в пълния му размер (който може да надхвърля размера на допустимия за разглеждане от районен съд иск според правилата за родова подсъдност, какъвто е и настоящият случай при размер на главницата от 49000 лв.), за да може да извърши преценка дали по-малката част не се дължи, респ. при уважаване на иска за малка част от вземането, съдът на практика ще формира сила на пресъдено нещо за недължимост на цялото вземане, без да е бил родово компетентен да разгледа дело с цена на иска, равняваща се на пълния размер на вземането.

Ето защо, с оглед на всички изложени съображения настоящият съдебен състав намира, че предявеният частичен отрицателен установителен иск е недопустим, поради което на основание чл. 130 ГПК исковата молба следва да бъде върната. Предвид идентичните правни изводи, до които достига въззивният съд, обжалваното определение на СРС се явява правилно, а подадената срещу него частна жалба следва да бъде оставена без уважение.

Така мотивиран, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба с вх. № 319813/02.10.2025 г. на ищеца И. А. Н. срещу определение № 34838 от 21.08.2025 г., постановено по гр.д. № 1739/2025 г. по описа на Софийски районен съд, 24 състав.

Определението не подлежи на обжалване.

4

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5