Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 5 от 05.01.2023, Софийски градски съд

Съд
Софийски градски съд
Дело
Въззивно гражданско дело 12365/2021
Вид
Решение № 5
Подписан
05.01.2023
В сила
05.01.2023
Състав
Иванка Иванова, Петър Любомиров Сантиров, Ванина Младенова

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№5 гр. София, 03.01.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Иванка Иванова

Членове:

П. Люб. Сантиров

Ванина Младенова при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева като разгледа докладваното от Иванка Иванова Въззивно гражданско дело № 20211100512365 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.

С решение №20165269 от 29.07.2021 г., постановено по гр. д. № 8813/2021 г. по описа на СРС, II ГО, 126 състав, е признато за установено, на основание чл.422 ГПК вр. с чл.410, ал.1, т.1 КЗ, че П. В. Ц. дължи на „Д.З.“ АД, сумата от 1 610, 90 лв., представляваща регресно вземане за заплатено на лизингодателя по застраховка на договори за лизинг застрахователно обезщетение по договор за лизинг от 28.02.2013 г., сключен между ответника „М.-П.“ ЕООД, за неплатени лизингови вноски от м.06.2019 г. до м.03.2020 г.,ведно със законната лихва, считано от 19.10.2020 г. до погасяване на задължението, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 2 790, 76 в. Ответникът е осъден да заплати на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 151, 03 лв.

Срещу постановеното съдебно решение в частта, с която е отхвърлен предявеният иск, е депозирана въззина жалба от ищеца „Д.З.“ АД. Излага съображения, че решението в обжалваната част е необосновано и неправилно, постановено в нарушение на материалния закон. Счита, че неправилно решаващият съд е приел, че ищецът може да се възползва само от едно от правата, с които разполага, като не е съобразил, че регресното право е законоустановено и възниква при наличието на определен фактически състав, който в случая е налице. Второто право е възникнало въз основа на договорни отношения, уредени между „М.-П.“ ЕООД и „Д.З.“ АД в застрахователния договор и същото е неотносимо към регламентираното в чл.410, ал.1, т.1 КЗ регресно право на застрахователя срещу причинителя на вредата. Неправилно решаващият съд е приел, че ищецът би се обогатил при получаване на 1 дължимата сума по регресната претенция, след като е упражнил договорното си право по рамково споразумение с „М.-П.“ ЕООД. Поддържа, че обогатяване би било налице по отношение на П. В. Ц., който в качеството си на неизправен длъжник по договор за отдаване на автомобили при условия на финансовообвързан лизинг с опция за прехвърляне на правото на собственост от 28.02.2013 г. е държал и ползвал лизинговата вещ без да заплаща дължимите за това вноски, като по този начин е нарушил ЗЗД, ТЗ и договора, по който е страна. С обжалваното решение съдът е приел, че договорът за лизинг може да бъде безвъзмездна сделка, в която една от страните да се възползва от неправомерното си поведение. По делото е установено, че ответникът е ползвал лизинговия автомобил без да заплаща дължимите лизингови вноски за това – обстоятелство, което се признава от ответника с депозирания по делото писмен отговор на исковата молба. Доказано е също така наличието на валиден застрахователен договор по застраховка на договори за лизингови вноски към датата на настъпване на застрахователното събитие; неплащане на дължимите лизингови вноски от ответника по процесния договор за лизинг; настъпило застрахователно събитие, както и изплатено застрахователно обезщетение от страна на ищеца в изпълнение на задълженията по застрахователен договор по застраховка на договори за лизинг. Основен принцип в правото е, че никой не може да черпи права от собственото си противоправно поведение. Този принцип не е съобразил решаващия съд, като е приел, че ответникът може да ползва безвъзмездно лизинговия автомобил, на основание договорните отношения между „М.П.“ и ищеца. На основание чл.342, ал.1 ТЗ договорът за лизинг е възмезден. В случая ответникът е ползвал лизинговия автомобил без да заплаща дължимото лизингово възнаграждение. Ответникът не е страна по договора, сключен между ищеца и „М.-П.“ ЕООД и не може да упражнява права по него или да прави възражения въз основа на него. Без значение за отговорността на ответника е какво се е случило с лизинговата вещ след прекратяване на договора за лизинг. Обхватът на регресното право е регламентиран в чл.410, ал.1, т.1 КЗ, съгласно който с плащането на застрахователното обезщетение застрахователят встъпва в правата на застрахования до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне. С оглед на това релевантни са вредите, претърпени от застрахования, а не от застрахователя. Тъй като „М.-П.“ ЕООД е претърпяло вреди в размер на 2 790, 76 лв., представляваща просрочени, дължими и непогасени лизингови вноски с настъпил падеж, съгласно погасителния план към договора за лизинг от 28.02.2013 г. с реф. № 52458 за периода м.06.2019 г. до м.03.2020 г., а ищецът е платил застрахователно обезщетение в същия размер, за да покрие тези вреди, счита, че предявеният иск е изцяло основателен. Договорните отношения, възникнали между застрахователя и застрахования след прекратяване на договора за лизинг от 28.02.2013 г. нямат отношение към него. Без значение за регресното право е какво се е случило с лизинговия автомобил. Ищецът е понесъл вредите, понесени от лизингодателя, в чиито права е встъпил след заплащане на застрахователното обезщетение. С обжалваното решение съдът е направил някакъв вид прихващане и е намалил задължението на причинителя на вредата с договорното право на ищеца да получи определена сума, тъй като е бил изправен длъжник по процесния застрахователен договор и преди това е 2 изпълнил свое договорно задължение, в нарушение на чл.103 ЗЗД, тъй като ответникът не е имал вземане от ищеца и не е бил страна по рамковото споразумение за застраховка на договори за лизинг от 14.10.2008 г., за да може да иска и да се възползва от това негово задължение. Счита, че неправилно решаващият съд е приел, че договорът за лизинг е прекратен поради изтичане на срока. Същият е прекратен поради системното неизпълнение на задълженията на лизингополучателя. Моли съда да отмени решението в обжалваната част, като уважи изцяло предявения иск.

Претендира сторените по делото разноски.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника ПОТЪР В. Ц., с който я оспорва. Излага съображения, че решението в обжалваната част е правилно и законосъобразно. Ищецът е платил на „М.-П.“ ЕООД сумата от 2 790, 76 лв. – неплатените от него лизингови вноски, както и 320, 14 лв. – остатъчна стойност. Твърди, че след изпълнение от негова страна до края на третата година по взаимно съгласие между страните по договора за лизинг остатъчната стойност от 35 % се е преобразувала в нов двугодишен лизингов договор със следната структура: 30 % авансова вноска, 24 месечни вноски, 5 % остатъчна стойност. Твърди, че е платил всички авансови вноски, застраховки и месечни вноски до втория месец на същата година включително и частично третия месец. Ищецът е платил на „М.-П.“ ЕООД девет лизингови вноски, както и 320, 14 лв. – остатъчна стойност. По силата на сключения между ищеца и „М.-П.“ ЕООД договор собствеността върху актива се прехвърля в полза на ищеца. Вместо ищецът да заплати на „М.П.“ ЕООД сумата от 3 110, 90 лв., а последният да му плати сумата от 1 500 лв., ищецът е платил на „М.-П.“ ЕООД сумата от 1 690, 50 лв. На основание чл.410, ал.1 т.1 КЗ максималният размер на регресната претенция е платеното от застрахователя застрахователно обезщетение. Моли съда да потвърди решението в обжалваната част.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл. 415, ал.1 ГПК вр. чл.410, ал.1, т.1 КЗ. Ищецът твърди, че между ЗАД „В.“ и „М.-П.“ ЕООД е сключено рамково споразумение за застраховка на договори за лизинг от 14.10.2008 г. относно застраховане на вземания на лизингодателя „М.-П.“ ЕООД, произтичащи от сключени между същия и трети лица – лизингополучатели, договори за лизинг. Към рамковото споразумение е подписан Сертификат за застраховка на договора за лизинг № 1612010130156, по силата на който са застраховани вземанията на застрахования, произтичащи от договор за застраховане на автомобили при условията на финансовообвързан лизинг с опция за прехвърляне на правото на собственост от 28.02.2013 г., сключен между „М.-П.“ ЕООД – лизингодател и П. В. Ц. – лизингополучател и Поръчка № 1 от 28.02.2013 г. с реф. № 52458 към него с предмет лек автомобил марка „Форд“, модел „Фиеста“. На 18.12.2015 г. ЗАД „В.“ е заличен и негов универсален правоприемник е ищцовото дружество. Във връзка с настъпило застрахователно събитие, изразяващо се в просрочени и издължени суми по лизингов договор от 28.02.2013 г. и Поръчка № 1 с реф. № 52458 към него от ответника съгласно погасителния план към допълнителното споразумение от 3

06.03.2018 г., в ищцовото дружество са предявени претенции от лизингодатея , по които са образувани 5 броя ликвидационни преписки, по които са заплатени застрахователни обезщетения в общ размер от 2 760, 76 лв. Между ищеца и „М.-П.“ ЕООД е сключено споразумение от 02.09.2020 г., по силата на което лизингодателят си запазва правото на собственост относно лизинговия автомобил, предмет на договора за лизинг, срещу задължението да плати на ищеца действителната стойност на автомобила към датата на подписване на споразумението в размер на 1 500 лв. От своя страна ищецът следва да заплати на „М.-П.“ ЕООД сумата от 908, 18 лв., представляваща сбор между дължимите неизплатени и просрочени лизингови вноски с настъпил падеж съгласно погасителния план преди датата на връщане на лизинговото имущество за периода от м.02.2020 г. до м.03.2020 г. включително в размер на 588, 04 лв. и остатъчната стойност в размер на 320, 14 лв. Със споразумението от 02.09.2020 г. е направено прихващане между остатъка от месечните лизингови вноски с настъпил падеж до края на лизинговия срок на договора за лизинг в общ размер на 588, 04 лв. и остатъчната стойност в размер на 320, 14 лв., които ищецът следва да изплати на лизингодателя и действителната стойност на автомобила в размер на 1 500 лв., която „М.-П.“ ЕООД следва да плати, за да си запази правото на собственост върху лизинговия автомобил. С оглед на така сключеното споразумение „М.П.“ ЕООД е изплатило на ищеца сумата от 532, 64 лв., представляваща остатъка от задължението на застрахования след направеното прихващане.

С определяне на застрахователното обезщетение и прихващането между общо дължимата дума в размер на 908, 18 лв. и действителната стойност на лизинговия автомобил към датата на подписване на споразумението от 02.09.2020 г. в размер на 1 500 лв., разликата между дължимото застрахователно обезщетение и действителната стойност на автомобила след направеното прихващане е изплатена от лизингодателя на застрахователя. Така ищецът е изпълнил задълженията си като застраховател по рамковото споразумение за застраховка на договори за лизинг от 14.10.2008 г. и Сертификат за застраховка на заговори за лизинг № 1612010130156. На основание чл.410, ал.1, т.1 КЗ за него е възникнало суброгационно право. Въз основа на заявление по чл.410 ГПК е постановена заповед за изпълнение за сумата от 2 790, 76 лв., както и разноски в размер на 155, 82 лв. Длъжникът е депозирал възражение срещу постановената заповед за изпълнение. Претендира установяване съществуването на вземане срещу ответника в размер на 2 790, 76 лв., както и сторените по делото разноски.

С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор ответникът оспорва предявения иск. Излага съображения, че стойността на реално претърпяната от ищеца вреда възлиза на 1 610, 90 лв. Изплатеното от ищеца застрахователно обезщетение възлиза на 2 790 лв., 76 лв. Ищецът е платил също така сумата от 320, 14 лв. – остатъчна стойност на лизинговия автомобил. Застрахованият от своя страна е заплатил на ищеца сумата от 1 500 лв. – стойност на автомобила, за да запази собствеността върху него.

Поддържа, че сумата от 1 610, 90 лв. е максималния установен от закона размер на обезщетението, което ищецът може да получи. Не е налице правна възможност от ответника да се изисква заплащане на остатъчната стойност на автомобила, която възлиза на 320, 14 лв., тъй като правото на собственост може да се придобие от лизингополачутеля, но не е налице уговорено 4 задължение за това. С оглед на това от сумата от 1 610, 90 лв. следва да се приспадне заплатената от ищеца остатъчна стойност на автомобила в размер от 320, 14 лв. Така разликата възлиза на 1 290, 76 лв. Счита, че отговорността му към ищеца е в този размер. Моли съда да постанови решение, с което да уважи предявения иск за сумата от 1 290, 76 лв. и да отхвърли за разликата до пълния предявен размер.