Решение № 7393 от 22.04.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 7393

***, 22.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 61 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: МАРИЯ Н. СТОЙКОВА при участието на секретаря БИЛЯНА ХР. РАДОВЕНСКА като разгледа докладваното от МАРИЯ Н. СТОЙКОВА Гражданско дело № 20251110136421 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба, подадена от А. А. М. срещу „***, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 432 КЗ за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 1576,28 евро (3082,93 лв.), представляваща *** за имуществени вреди причинени на лек автомобил „***“, с рег. № ***, в резултат на ***, *** на *** г. в ***, причинени виновно и противоправно от водача на лек автомобил „***“, с рег. № ***, чиято „Гражданска отговорност“ към датата на събитието е била застрахована при ответника, ведно със законната лихва от *** г. до окончателно заплащане на сумата.

Ищецът А. А. М. твърди, че на *** г. в ***, е *** *** вследствие на виновното и противоправно поведение на водача на лек автомобил „***“, с рег. № ***. В резултат на ***то *** на лек автомобил „***“, с рег. № *** са причинени имуществени вреди. Твърди, че към датата на *** лек автомобил „***“, с рег. № ***, е имал сключена задължителна застраховка „***. Поддържа, че във връзка с уврежданията по л.а. „***“, с рег. № *** при „*** е заведена претенция/щета, по която ответникът е изплатил на ищеца обезщетение в размер на *** лв. Според ищеца изплатеното обезщетение не е достатъчно за възстановяване не увреденото МПС. По изложените съображения моли за уважаване на предявения иск.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „***, с който оспорва иска по основание и размер. Не оспорва наличието на действащ към датата на процесното *** договор за застраховка „***, сключен с ответното дружество за лек автомобил „***“, с рег. № ***. Твърди, че въз основа на посочения застрахователен договор и предявена от пострадалото лице извънсъдебна претенция, ответното дружество е изплатило на ищеца сумата от *** лв., както следва: на *** г. сумата от *** лв. и на *** г. – сумата от 1760,92 лв. Поддържа, че изплатеното обезщетение в размер на *** лв. покрива изцяло вредите. Твърди, че претендираното обезщетение е завишено и не отговаря на действителните вреди. Посочва, че доколкото увредения лек автомобил към датата на настъпване на *** е бил в експлоатация над 16 години и е извън гаранционния срок, застрахователят не е обвързан от цените за възстановяване на автомобила в официален сервиз и с влагане на оригинални части при ремонт. Евентуално сочи, че ищцата е 1 допринесла за настъпване на вредоносния резултат от събитието при неспазване на правилата за движение по пътищата поради управление на МПС с превишена и несъобразена скорост. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По иска с правно основание чл. 432 КЗ:

За основателността на предявения иск в тежест на ищеца е да установи, че е собственик на увредения автомобил, ***то *** и неговия механизъм, вината за произшествието на водача на застрахования при ответника автомобил, настъпването на имуществените вреди, причинно-следствената връзка между произшествието и вредите, стойността на обезщетението, наличието на валидна към датата на *** застраховка „Гражданска отговорност“ при ответника по отношение на автомобила, управляван от виновния водач, извънсъдебното предявяване на претенцията.

При установяване на горните обстоятелства от страна на ищеца, в тежест на ответника е да обори презумпцията за вина на водача на лек автомобил „***“, с рег. № ***, респективно – да докаже, че е погасил претендираното вземане.

В тежест на ответната страна е да докаже и възражението за съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД, като следва да докаже в условията на пълно доказване противоправно поведение на водача на лек автомобил „***“, с рег. № ***, което е в причинна връзка с уврежданията на този автомобил.

С оглед становището на ответника и на основание чл. 153 ГПК като безспорни и ненуждаещи се от доказване по делото (с доклада) са отделени следните обстоятелства: че лек автомобил „***“, с рег. № ***, e собственост на ищеца; че между водача на лек автомобил „***“, с рег. № *** и ответника е съществувало валидно към датата на *** застрахователно правоотношение по договор за застраховка „***.

В открито съдебно заседание на 18.11.2025 г. за безспорно и ненуждаещо се от доказване е отделено още, че ответникът е заплатил в полза на ищеца сумата в общ размер на *** лв. по предявена извънсъдебна претенция.

От приетия като писмено доказателство по делото двустранен констативен протокол за *** от *** г. се установява, че на посочената дата в ***, в локалното платно на бул. „***“ е *** *** с участието на лек автомобил „*** ***“, с рег. № ***, управляван от Д. Д. З., и лек автомобил „***“, с рег. № ***, управляван от А. А. М.. Отразена е схема на произшествието, с което е обозначена зоната на удара, както и видимите щети по МПС, като за лек автомобил „*** ***“, с рег. № *** е посочено преден ляв калник, броня, мигач, а за лек автомобил „***“, с рег. № *** – преден капак, броня, решетка, номер. Протоколът е подписан от участниците в произшествието, като в частта „забележка“, водачът на лек автомобил „*** ***“, с рег. № ***, е посочил, че вината за настъпването на *** е негова. Двустранният констативен протокол представлява частен свидетелстващ документ, съставен от лица, трети на процеса. Освен формална доказателствена сила, която в случая не е опровергана, документът няма друга призната от процесуалния закон сила на доказване, т. е. не обвързва по задължителен начин съда да приеме за верни описаните в протокола факти. Документът обаче има доказателствена стойност и същата се определя от съда по вътрешно убеждение – съобразно останалите доказателства, съобразно повода за съставяне на документа и др. В случая, двустранният протокол е съставен на основание чл. 123, ал. 1, т. 3, б. „б“ ЗДвП – с цел да удостовери причините за настъпване на ***, когато между участниците няма спор по тях. Процесният протокол е подписан от водача на лек автомобил „*** ***“, с рег. № ***, като съдържа и изричното му признание относно неговата вина за настъпване на процесното произшествие и механизма според отразената схема. В случая се касае за извънсъдебно признание на неизгоден факт, което следва да бъде преценявано от съда с оглед на всички обстоятелства по делото.

Механизмът на процесното ***, описан в протокола кореспондира изцяло с показанията на разпитания по делото свидетел Д. Д. З., водач на лек автомобил „*** ***“, с рег. № ***. От показанията му се установява, че при движение в локалното платно на бул.

2

„***“ в посока към надлез „***“ е предприел маневра за завой наляво, вследствие на което е настъпил удар с извършващия маневра за завой надясно лек автомобил „***“. Твърди, че и двата автомобила се движили с много ниска скорост – около 20 км/ч. Потвърждава, че представеният му в съдебно заседание протокол, съвпада със съставения от него и другия шофьор, като неговият подпис бил на буква „А“ най-долу, вляво. Заявява, че вината за настъпване на *** е негова.

Съдът възприема като достоверни показанията на разпитания свидетел, тъй като са основани на преки и непосредствени впечатления, същите са ясни, последователни, логични и кореспондират с останалия събран по делото доказателствен материал.

В синхрон със събраните по делото писмени доказателства и гласни такива, е и експертното заключение по съдебно-автотехническата експертиза, неоспорено от страните и което съдът след преценка по реда на чл. 202 ГПК кредитира изцяло като обективно и компетентно изготвено. От него се установява, че от техническа гледна точка може да се направи извод, че причината за настъпване на произшествието са субективните действия на водача на лек автомобил „*** ***“, с рег. № ***, който не се е съобразил с вертикалната пътна маркировка и се е движил срещу знак *** „***“ и пътен знак *** „***“, и е реализирал *** с правомерно движещия се лек автомобил „***“, с рег. № ***. Според вещото лице водачът на лек автомобил „*** ***“, с рег. № *** е имал възможност да предотврати удара, ако се е съобразил с вертикалната пътна маркировка и не се е движил срещу пътен знак „***“ и пътен знак „***“. Съгласно експертното заключение всички увреждания по лек автомобил „***“, с рег. № ***, се намират в пряка причинно-следствена връзка с механизма на процесното събитие.

От гореизложената доказателствена съвкупност, съдът приема, че по делото е доказано, че именно действията на водача на лек автомобил „*** ***“, с рег. № ***, съставлява граждански деликт за това, че се е движил срещу знак *** „***“ и пътен знак *** „***, с което е нарушил разпоредбите на чл. 6, ал. 1 от ЗДвП, вр. чл. 47, ал. 3 и чл. 54, ал. 5 от Правилника за прилагане на закона за движение по пътищата.

Направеното от ответника възражение за съпричиняване на вредоностния резултат по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, съдът намира за недоказано и като такова се явява неоснователно. Принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД има винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди /или необходимо е действията или бездействията на пострадалия да са в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т. е. последният да е тяхно следствие/.

Приложението на правилото на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от наличието на причинна връзка между вредоносния резултат и поведението на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането. Застъпеното становище в трайната практика на ВКС /решение № 45/15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г. по описа на II т. о.; решение № 58/29.04.2011 г. по т. д. № 623/2010 г. по описа на II т. о. и др. /, че приносът трябва да е конкретен - да се изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива от страна на пострадалото лице, както и да е доказан, а не хипотетичен и предполагаем, сочи, че обстоятелствата, които навежда страната и на които основава възражението си по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, също трябва да са конкретни.

В случая от събраните по делото доказателства не се установява, поведението на водача на лек автомобил „***“, с рег. № ***, обективно е способствало за вредоносния резултат, като е създало условия или е улеснил неговото настъпване. Напротив, от събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и от заключението на съдебноавтехническата експертиза се установява по категоричен начин, че водачът на лек автомобил „***“, с рег. № *** се не е имал техническа възможност да предотврати произшествието, и същият се е движел правомерно. Предвид гореизложеното, съдът приема, че в полза на 3 ищеца е възникнало регресно вземане за платеното ***.

Размерът на дължимото от застрахователя по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ обезщетение се определя от реално причинените от делинквента вреди, но не повече от договорената застрахователна сума. Принципът на пълната обезвреда, залегнал в чл. 499 КЗ, предполага обезщетението да поставя увредения в имущественото състояние, в което той е се е намирал преди увреждането. Затова критерий за остойностяване на вредите е действителната стойност на претърпените вреди към деня на настъпване на ***, доколкото в договора не е предвидено друго – чл. 386, ал. 2 КЗ.

Обезщетението не може да надхвърля максимално уговорената застрахователна сума, а претърпяната вреда е не по-голяма от действителната стойност на увреденото имущество (при пълна повреда), определена като пазарната му стойност към датата на увреждането, т. е. цената, за която може да се купи имущество от същия вид и качество като застрахованото, респ. възстановителната му стойност (при частична повреда), т. е. тази необходима за възстановяване на имуществото в същия вид, в това число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други – чл. 400, ал. 1 и ал. 2 КЗ (в този смисъл решение № 37 от 23.04.2009 г. по т. д. № 667/2008 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 79 от 02.07.2009 г. по т. д. № 156/2009 г. на ВКС ТК, I т. о., решение № 115 от 09.07.2009 г. по т. д. № 627/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 209 от 30.01.2012 г. по т. д. № 1069/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 235 от 27.12.2013 г. по т. д. № 1586/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о, решение № 22 от 26.02.2015 г. по т. д. № 463/2014 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 141/08.10.2015 г. по т. д.