Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Определение № 416 от 15.02.2024, Апелативен съд - София

Съд
Апелативен съд - София
Дело
Въззивно частно гражданско дело 314/2024
Вид
Определение № 416
Подписан
15.02.2024
В сила
15.02.2024
Състав
Христо Лазаров, Женя Димитрова, Жана Иванова Маркова

Цитирани разпоредби

  • чл. 233 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.248 ал.3 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.274 ал.1 т.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.280, ал.1 и ал.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.280, ал.1 и ал.2 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.71, ал.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 3 и ал. 4 · Граждански процесуален кодекс
  • чл. 78, ал. 3 и ал. 4 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.78, ал.5 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.84, т.1 · Граждански процесуален кодекс
  • чл.36, ал.2 · Закон за адвокатурата
  • чл.153, ал.1 · Закон за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество
  • чл.157, ал.2 · Закон за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 416 гр. София, 15.02.2024 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 13-ТИ ТЪРГОВСКИ, в закрито заседание на петнадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Христо Лазаров

Членове:

Женя Димитрова

Жана Ив. Маркова като разгледа докладваното от Женя Димитрова Въззивно частно гражданско дело № 20241000500314 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.274 ал.1 т.2 от ГПК във връзка с чл.248 ал.3 от ГПК, образувано по частна жалба на КОНПИ срещу определение № 15000 от 11.12.2023, постановено по гр.д.9861/2020 година на СГС, I-24 състав, В ЧАСТТА, с която е осъдена да заплати на Н. Т. Н. сумата от 8514 лева – заплатено адвокатско възнаграждение и е осъдена да заплати по сметка на СГС сумата от 3932 лева, представляваща дължима държавна такса, на осн. чл.157, ал.3 ЗОНПИ във вр. с чл.71, ал.1 ГПК.

В частната си жалба жалбоподателят твърди, че определението е неправилно и незаконосъобразно, тъй като причината, поради която ищецът е извършил отказ, е постановеното ТР № 4/2021 от 18.05.2023 г. на ОСГК на ВКС, което ТР съставлява ново обстоятелство, възникнало в хода на производството по независещи от ищеца причини, поради което отговорността за разноски ще следва да се понесе от ответника, т.е. на него не се дължат разноски от ищеца ако с поведението си е станал причина за предявяването на иска. Подържа направеното възражение относно присъдения размер с твърдения, че делото не съставлява фактическа и правна сложност, както и, че следва да бъде съобразен размерът на действуващата към сключването на договора за процесуално представителство наредба.

Моли съдът да съобрази и решение на СЕС по дело С-427/16 година и С428/16 година. По отношение на държавната такса счита, че КОНПИ е 1 освободена от заплащането на държавна такса по производствата за отнемане на незаконно придобито имущество, съгласно разпоредбата на чл.154, ал.3 ЗОНПИ, тъй като с оглед на законово регламентираните функции Комисията установява имущество, придобито от престъпна дейност и предявява искове за неговото отнемане в полза на държавата.Отнемането в полза на държавата като санкция, близка до конфискацията в никакъв случай не би могло да бъде квалифицирано като частно държавно вземане, тъй като същото представлява израз на упражняване на публичната власт на държавата по отношение на имущество, придобито от престъпна дейност. Моли съда да отмени определението, в обжалваната му част като вместо него постанови друго, с което молбата за присъждане на разноски бъде оставена без уважение.

Ответникът по частната жалба Н. Т. Н. е депозирал писмен отговор, с който моли да се потвърди обжалваното определение. Излага съображения за неоснователност на жалбата, тъй като при прекратяване на производството законът възлага отговорността за разноските върху ищеца и е правно иррелевантно дали ответникът е дал повод за завеждане на делото, тъй като въпросът дали искът е основателен не се разрешава от съда. Моли да му се присъдят направените съдебно-деловодни разноски.

Частната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл.275 от ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Производството по гр.д. гр.д.9861/2020 година на СГС, I-24 състав е образувано по предявени от КОНПИ срещу Н. Т. Н. искове с правно основание чл.153, ал.1 ЗПКОНПИ. Ищецът е посочил в исковата си молба, че с решение №952/10.06.2020 година на КПКОНПИ е образувано производство за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество, въз основа на постъпило в ТД на КПКОНПИ София уведомление от Специализирана прокуратура, за това, че Н. Т. К. е привлечен в качеството на обвиняем по ДП 46/2019 година по описа на Следствен отдел при Специализирана прокуратура.

Препис от исковата молба е връчен на ответника Н. Т. Н., който в законоустановения срок е депозирал писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на предявените искове, като към писмения отговор е приложено адвокатско пълномощно и договор за правна защита и съдействие.

2

Производството по делото е било спряно до приключване на производството по дело С-319/2019 година на СЕС, а с определение от 23.08.2022 година е възобновено.

Производството по делото е приключило с определение, постановено в закрито заседание на 11.12.2023 година, с което същото е прекратено поради извършен от КОНПИ отказ от иска. Определението за прекратяване не е обжалвано и е влязло в сила.

Спорно между страните е дали отказът от исковете е породен от факти, настъпили след предявяване на исковете, по независещи от ищеца причини, както и приложението на чл. 156, ал. 6 от ЗОНПИ .

За да бъде освободен ищецът от общото си, предвидено в чл. 78, ал. 4 от ГПК, задължение за заплащане на разноски при прекратяване на производството /вкл. и поради отказ от иска/, е необходимо с поведението си ответникът да е дал повод за завеждане на делото и отказът да е предприет поради новонастъпили, т. е. настъпили след предявяването му, и независещи от ищеца, а от ответника обстоятелства/обикновено такива, погасяващи заявеното спорно право/. Посочените предпоставки не са налице в настоящото производство. Обстоятелството, че ответникът е бил обвинен в извършване на престъпление, попадащо в предметния обхват на чл. 108, ал. 1, от ЗОНПИ само по себе си не е повод за предявяване против него и свързаните му лица на искове с пр. осн. чл. 153 от ЗОНПИ, за отнемане на незаконно придобито имущество. Ищецът е този, който образува против лица, на които е повдигнато съответно обвинение, производство за отнемане на незаконно придобито имущество, тогава, когато може да се направи обосновано предположение, че дадено имущество е незаконно придобито, а обосновано предположение е налице, когато след проверка се установи значително несъответствие в имуществото на проверяваното лице.

Постановеното ТР № 4/2021 от 18.05.2023 г. на ОСГК на ВКС не дава ново тълкуване на закона - предходно тълкувателно решение по тези въпроси не е било постановявано. Решението е постановено поради съществуваща противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 124, ал. 1, предл. първо от ЗСВ по посочените в него въпроси, поради което и не може да се приеме, че поради поведението на ответника са настъпили нови обстоятелства, погасяващи спорното материално право, веднага след което ищецът се е 3 отказал от претенцията си. При липсата на посочените предпоставки ищецът е този, комуто следва да се възложи тежестта за разноски. Не са налице и предпоставките за прилагане на чл. 156, ал. 6 от ЗОНПИ , защото отказът не е извършен поради събрани в хода на съдебното производство доказателства, които ответниците са могли да представят, но не са представили в процедурата по чл. 136 и сл. от ЗОНПИ , а защото видно от решение от 01.11.2023 година на КОНПИ е съобразено действието на ТР 4/2021 година на ОСГК на ВКС.

Видно от данните по делото е, че страната е извършила процесуални действия, чрез упълномощен представител адвокат, изразяващи се в подаването на писмен отговор, както и участие в проведените съдебни заседания, поради което на същата се дължат разноски, представляващи адвокатско възнаграждение, както и са представени доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение в съдебното заседание на 08.11.2023 година в размер на 8514 лева, платени в брой, видно от представеният на л.693 договор за правна защита и съдействие. В съдебното заседание на 08.11.2023 година е направено възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение, което съдът намира за неоснователно, тъй като същите са направени във връзка с висящото съдебно производство, т. е. извършени с а до момента, в който ответникът е узнал за прекратяването на воденото срещу него производство. Отговорността по чл. 78, ал. 3 и ал. 4 ГПК е обективна отговорност за вредите причинени на другата страна от предявяването на недопустим или неоснователен иск и е ограничена по обем само до заплатените такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат. Размерът на адвокатското възнаграждение следва да се определи по наредбата, действуваща към датата на подписване на договора – 15.04.2021 година. Същевременно изхождайки от общия размер на предявените искове – 98300 лева, съдът намира, че адвокатското възнаграждение не е прекомерно, тъй като се касае за дело с фактическа и правна сложност, по което са провеждани няколко заседания, като същото е продължило няколко години, а и е налице и образувано частно производство по жалба срещу определението за спиране.

Съдът намира, че при определяне размерът на адвокатското възнаграждение и при съобразяване с мотивите на решение по дело С-427/16 година на СЕС, следва да съобрази и постановеното определение по 4 ч.т.д.2347/2011 година по описа на ВКС, ТК„ II т.о. , в което е прието, че не може да се приеме, че решението на СЕС позволява неприлагане на Наредбата само поради посочената в него евентуалната възможност за противоречие между чл.101, §1 ДФЕС и предвидените в националното законодателство, с оглед механизма за определянето им, минимални размери на адвокатското възнаграждение. Всъщност решението на СЕС възлага на националния съд да направи преценка дали разпоредбите на чл.36, ал.2 от ЗА и чл.78, ал.5 от ГПК, вр. чл.1 от Наредба №1/2004 г. са приети в изпълнение и насочени към постигането на легитимна цел и дали ограничаващите конкуренцията последици, произтичащи от разпоредбите, са присъщи на преследването на тази цел.

В мотивите на решението на СЕС е посочено, че преценката относно размера на адвокатското възнаграждение следва да изхожда не само от цената на иска, но и от продължителността на производството, фактическата му сложност, необходимостта от проучване материалите по делото, както и извършените процесуални действия от процесуалния представител на ответника по подаване на писмен отговор, явяване в съдебни заседания, изразяване на становище по представените доказателства и представяне на нови доказателства, като съдът намира, че при така извършената преценка се налага извод, че адвокатско възнаграждение в размер на 8514 лева не е прекомерно.

По отношение на дължимата държавна такса, съдът намира следното: законът постановява изрично / чл. 78, ал. 2 от ЗОПДНПИ във връзка с чл. 75, ал. 3 от ЗОПДНПИ; чл. 157, ал. 2 от ЗОНПИ във връзка с чл. 154, ал. 3 от ЗОНПИ - които текстове са специални спрямо разпоредбите на ГПК и ДОПК/, че дължимата държавна такса /и съдебни разноски/ следва да бъдат възложени в тежест на страната, която е загубила делото /такава е хипотезата - когато искът е отхвърлен с решение по същество; такава е и хипотезата – когато делото се прекратява при условията на чл. 233 от ГПК/. Аргумент в подкрепа на последния извод е и обстоятелството, че предварително внесена държавна такса /каквато е общата законова хипотеза – извън изключението по чл. 75, ал. 3 от ЗОПДНПИ ; чл. 154, ал. 3 от ЗОНПИ / не подлежи на връщане при оттегляне или отказ от иска /освен в конкретните хипотези по чл. 78, ал. 9 от ГПК/. В този смисъл е и актуалната практика на ВКС – вж. определение № 2833/4.10.2023 г. по ч. гр. д. № 3948/2023 г. на ВКС, ІІІ г. о.; определение № 5

2810/3.10.2023 г. по ч. гр. д. № 3705/2023 г. на ВКС, ІV г. о.; определение № 50257/7.06.2023 г. по гр. д. № 3297/2022 г. на ВКС, ІV г. о. и др. , / В посочената практика е прието, че схващането, че комисията не дължи държавна такса в производство, образувано по искане за отнемане на незаконно придобито имущество, е било обосновано от ВКС при действието на Закона за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност/отм., 19.11.2012 г./ с аргумента, че в този закон не се съдържат специални разпоредби за държавните такси. Комисията като процесуален субституент на държавата не дължи държавна такса, защото чрез производството се реализира публично държавно вземане, за което съдилищата не събират държавна такса съгласно чл.84, т.1 от ГПК/решение № 215 от 12.10.2017 г. по гр.д. № 432/2017 г. на IV ГО, определение №328 от 26.06.2012 г. по ч. гр. д. № 318/2012 г. на I ГО на ВКС/. В следващия закон за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество/отм., 23.01.2018 г. и в сега действащия закон за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество вече изрично се съдържат норми за присъждане на държавните такси в зависимост от изхода на спора/чл.78, ал.2 от ЗОПДНПИ/отм./ и чл.157, ал.2 от ЗПКОНПИ/. При действието на тези разпоредби е формирана практика, според която комисията дължи заплащане на държавна такса, когато искът е отхвърлен или производството е прекратено/определения № 2366 от 3.08.2023 г. по к. гр. д.