Решение № 981 от 06.03.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 981 гр. Пловдив, 06.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Христо Г. Иванов при участието на секретаря Елица Ч. Колибаровска като разгледа докладваното от Христо Г. Иванов Гражданско дело № 20245330110347 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба, подадена от К. Р. В. срещу „Кредит Тайм” ЕООД, с която е предявен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 19, ал.

4, вр. ал. 5 ЗПК, с който се претендира да бъде прогласена нищожността на клаузата от Договор за паричен заем №***г., сключен между страните, предвиждаща заплащането на „такса за ЗА ИЗГОТВЯНЕ НА индивидуално кредитно предложение в размер от 1299,68 лв., тъй като с включването на горепосочената сума, годишният процент на разходите по договора е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Ищецът поддържа, че между страните е сключен Договор за паричен заем № №***г., по силата на който ответното дружество е предоставило на ищеца паричен заем в размер от 1500 лева. Поддържа се, че в договора била уговорена и „такса за ЗА ИГОТВЯНЕ НА индивидуално кредитно предложение“ в размер от 1299,68 лв.

Изтъква се, че тази такса не е включена в ГПР, въпреки че представлява сигурен разход за потребителя. Кредиторът не е включил този разход в ГПР по договора, като по този начин е нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което от своя страна води до нищожност на посочената клауза от Договора. Сочи се и че по своето същество тя има характер на скрито възнаграждение за кредитора, тъй като е свързана и с присъщата му дейност. Предвид изложеното, моли се да бъде прогласена нищожността на посочената клауза от договора за кредит поради противоречието й с чл. 19, ал. 4, вр. ал. 5 ЗПК. Претендират се и сторените разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, е депозиран писмен отговор от „Кредит Тайм” ЕООД, със становище за неоснователност на предявения иск. Релевира се и възражение за местна неподсъдност на спора, доколкото ответното дружество е със седалище и адрес на управление в гр. София. Изтъква се, че в договора ясно и недвусмислено са посочени всички разходи и такси, които следва да заплати длъжникът и месечният размер на дължимата погасителна вноска. Поддържа се, че законът не поставя ограничение относно договарянето на допълнителни такси за предоставени услуги по договора за кредит. Сочи се, че в случая потребителят е бил информиран и изрично е 1 пожелал заявката му за кредит да бъде разгледана ексресно. Поддържа се, че вземането за такса не следва да е включва при формиране на ГПР по договора, доколкото тази такса предшества сключването му. Моли се, така предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендират се разноски.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между „Кредит Тайм” ЕООД и ищеца е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за паричен заем., по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 1500 лв..

С посочения договор за паричен заем, в тежест на потребителя е възложено заплащането на „„такса за ЗА ИГОТВЯНЕ НА индивидуално кредитно предложение“, която възлиза на сума в размер от 1299,68 лева.

От приетото доказателства се изяснява, че при формиране на ГПР по процесния договор е включена единствено договорната лихва, поради което потребителят дължи такса за експресно разглеждане на кредитната заявка, която не е включена при формиране на ГПР.

Съдът кредитира заключението на вещото лице в цялост, доколкото същото е обективно обосновано и съответно на останалия, приобщен по делото доказателствен материал.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Кредит Тайм" ЕООД като заемодател и ищеца като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 1200 лв.

Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съдът следи служебно за нищожност на договора, когато: 1.) е нарушена норма предвидена в закона в обществен интерес и не се изисква събиране на доказателства;

2.) е относимо до формата /външната страна на представения правопораждащ спорното право документ/; 3.) е налице противоречие с добрите нрави – в тази връзка решение № 229 от 21.01.2013 год., по т.д.№ 1050/2011 год. на II т.о. на ВКС; т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 год. на ОСТК на ВКС; 4.) е налице неравноправна клауза- в тази връзка Решение на СЕС от 30.06.2022г. по дело С- 170/ 21 и Определение на СЕС от 17.01.2023г. по дело С- 379/ 21.

Предвид гореизложените принципни съображения, от прочита на процесния договор за кредит се налага разбирането, че ответникът изисква заплащане на възнаграждение за присъщи му услуги. Ответното дружество предоставя кредитно финансиране по занятие, като тази му дейност е неразривно свързана с разглеждането на документите (заявката), подадена от всеки потенциален клиент.

Съобразно изричната норма на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на 2 кредита. Предвид изложеното и след като ищецът е подал заявление за предоставяне на паричен ресурс, което се явява задължителна и необходима стъпка за усвояването на паричната сума, то ответникът не следва да изисква заплащане на такса за разглеждането на документите ( без оглед на това в какъв срок се разглежда заявката за кредитиране ). Дейността по одобряване на кредитната заявка ( което включва в себе си разглеждането на документите, подадени от потребителя ) и оценката на кредитния риск са действия, свързани с основната търговска дейност на дружеството и именно предвид това чл. 10а, ал. 2 ЗПК установява императивна забрана кредиторът да изисква заплащане за тях. В тази връзка, възлагането в тежест на потребителя да заплаща задължения, които следва да изпълнява кредитора, са в изключителен интерес само на търговеца и във вреда на кредитополучателя като икономически по- слабата страна по правоотношението. На практика, клаузата договора, изискваща заплащане на сума в размер от 802, 48 лв. ( еднократна такса за експресно разглеждане на заявка за одобрение на паричен заем ) единствено води до допълнително увеличаване на задълженията на потребителя ( увеличава относителната финансова тежест на договора ), като дава възможност на кредитора да капитализира допълнителен приход от присъща му дейност. Това се явява и в директно противоречие с чл. 8, § 1 от Директива 2008/48 и разясненията, дадени в § 40- 46 от Решение на СЕС (четвърти състав) от 27.03.2014г. по дело C‑565/12 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Tribunal d’instance d’Orléans (Франция).

В във връзка с гореизложеното, следва да се акцентира и върху следното: съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Ал. 5- та на чл. 19 ЗПК (ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) разписва, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

Прочитът на съдържанието на клаузата от договора изискваща заплащане на сума в размер от 1299,68 лв. („такса за ЗА ИГОТВЯНЕ НА индивидуално кредитно предложение) и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем налага разбирането, че по своето същество „таксата“ представлява скрито възнаграждение за кредитора. Както вече бе посочено, кредиторът изисква заплащане на „такса“, която е иманентно свързана с обичайната му дейност по кредитно финансиране. Именно и поради това тя има характер на възнаграждение.

Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „такса” при формиране на ГПР по договора ( съобразно приетата по делото ССчЕ, кредиторът включва в ГПР само договорната лихва ), като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл.

19, ал. 4 ЗПК. Именно предвид гореизложеното, съдът счита, че вземането за „такса“, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Впрочем, невключването на вземането за „такса“ към разходите по договора следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО ( директивата адресира нелоялните търговски практики ), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент 3 от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

Поеади всичко гореизложено, клаузата от Договор за паричен заем №***г сключен между страните, предвиждаща заплащането на „„такса за ЗА ИГОТВЯНЕ НА индивидуално кредитно предложение“ в размер от 1299,68 лв. следва да бъде прогласена за нищожна.

Доколкото съдът приема, че горепосочената клауза от договора за кредит е нищожна на основание чл. 19, ал. 5, вр. ал. 4 ЗПК, то безпредметно е да се обсъждат доводите на ищеца за противоречието й с добрите нрави.

По отношение на разноските: