Решение № 2050 от 09.06.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 2050 гр. София, 09.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 11-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ДЕЛЯН ЛЮБ. ДИЛКОВ при участието на секретаря ДЕСИСЛАВА Р. СТЕФАНОВА като разгледа докладваното от ДЕЛЯН ЛЮБ. ДИЛКОВ Административно наказателно дело № 20261110206669 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 59-63 ЗАНН

Образувано е по жалба на “***” ЕАД против Наказателно постановление № 008837/02.02.2026 г., издадено от директор на Главна дирекция „Контрол на пазара“ при Комисията за защита на потребителите (КЗП), с което, на основание чл. 208 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП), на жалбоподателя била наложена имуществена санкция, в размер на 2 556,46 евро, за неизпълнено задължение към държавата по чл. 62, ал. 1 ЗЗП.

НП е обжалвано от санкционираното лице в срока по чл. 59, ал. 2 ЗАНН. В жалбата си оспорва наказателното постановление. Навеждат се доводи за процесуални нарушения (срокове по чл. 34, ал. 1 ЗАНН), за обективна несъставомерност, както и за маловажност на случая. Моли се за отмяна на атакуваното наказателно постановление.

В съдебно заседание жалбоподателят, редовно уведомен, се представлява. Поддържа жалбата, по изложените в нея аргументи, които допълва със съображения за неправилно определена дата на нарушението. Претендира деловодни разноски.

Административнонаказващият орган, редовно уведомен, не се явява и не се представлява.

Съдът, като съобрази изложените от страните доводи и възражения и служебно провери законосъобразността и правилността на обжалваното наказателно постановление, с оглед изискванията на чл. 314 НПК вр. чл. 84 ЗАНН, намира за установено следното:

Към м.06.2025 г. св. Л. Ч. ползвала мобилна услуга, предоставяна от “***” ЕАД.

На неустановена дата през м.06.2025 г. св. Ч. получила обаждане от представител на мобилния оператор, с предложение – да подпише анекс за продължаване срока на настоящия договор, при досегашните условия. Предложението било съпътствано и от оферта за допълнителен мобилен номер и тарифен план Surf Special 2.99 за мобилен интернет. Потребителят приел и двете предложения.

1

Като продължение на проведения разговор, на неустановена дата св. Ч. получила в офис на куриер документи от мобилния оператор за подпис – анекс към настоящия договор и нов договор за мобилен номер ********* за мобилен интернет с тарифен план Surf Special 2.99. Ч. се запознала с условията на нов договор, преценила същите за неизгодни и подписала само анекса, но не и договора.

Независимо от това, на 09.07.2025 г. била издадена фактура № **********, в която на потребителя била начислена абонаментна такса, в размер на 0,83 лева (без ДДС) за мобилен номер ********* за мобилен интернет с тарифен план Surf Special 2.99.

След сезиране, от страна на потребителя, било издадено кредитно известие и сумата впоследствие била приспадната за следващ отчетен период.

Гореописаната фактическа обстановка се установява след анализ на събраните по делото доказателства и доказателствени средства за тяхното установяване: показанията на свидетелите Л. Ч. и В. С.; АУАН; НП; сигнал от потребител с приложения; кореспонденция; възражение.

Уместно е да се отбележи, че показанията на разпитаните свидетели не бележат нито вътрешни противоречия, нито разнопосочност, касателно наличните по преписката писмени доказателства, като жалбоподателят не представя подписан договор за процесната услуга за мобилен номер ********* за мобилен интернет с тарифен план Surf Special 2.99, във връзка с която, обаче, има надлежни писмени доказателства за начислена абонаментна такса. В този смисъл и доказателствената маса се отличава с хомогенност, която, в светлината на чл. 305, ал. 3 НПК, не налага подробен анализ и съпоставка.

Въз основа на гореустановената фактическа обстановка настоящият състав прави следните правни изводи:

По допустимостта на жалбата

Същата е процесуално допустима, доколкото е подадена от надлежно легитимирана страна – наказаното юридическо лице, в преклузивния срок по чл. 59, ал. 2 ЗАНН, както и срещу подлежащо на обжалване НП. С оглед на това жалбата е породила присъщия й суспензивен (спира изпълнението на НП) и деволутивен (сезиращ съда) ефект.

По приложението на процесуалния закон

При разглеждане на дела по оспорени наказателни постановления районният съд е винаги инстанция по същество – чл. 63, ал. 1 ЗАНН. Това означава, че съдът следва да провери законосъобразността на постановлението, т. е. дали правилно са приложени процесуалният и материалният закони, независимо от основанията, посочени от жалбоподателя – аргумент от чл.

314, ал. 1 НПК вр. чл. 84 ЗАНН. В изпълнение на това си правомощие, съдът служебно (чл. 13, чл.

107, ал. 2 и чл. 313-314 НПК вр. чл. 84 от ЗАНН) констатира, че АУАН и НП са издадени от компетентни органи – служители на КЗП, изрично натоварени от ръководителя на КЗП (чл. 233, ал.

1 и ал. 2 ЗЗП); в предвидената от закона писмена форма и съдържание – чл. 42 и чл. 57 ЗАНН.

Налице е и редовна процедура по връчването на АУАН на жалбоподателя. НП също е връчено надлежно на санкционираното лице, но и по правило това обстоятелство има отношение 2 единствено към началото на преклузивния срок по чл. 59, ал. 2 от ЗАНН, но не и към законосъобразността на неговото издаване, което хронологически предхожда връчването му.

Възражението за неспазен срок по чл. 34, ал. 1 ЗАНН е неоснователно. На1алот на същия е обвързано не с момента, в който контролният орган е бил сезиран със сигнал от потребител (в случая – 14.07.2025 г.), а този, с който е разполагал с достатъчно данни за наличие на нарушение и за индивидуализиращи белези на нарушителя (отговорът на мобилния оператор от 11.09.2025 г.).

Именно последната дата, отнесена към тази на съставяне на АУАН (30.10.2025 г.) не позволява теза за неспазен тримесечен (едногодишният не е предмет на обсъждане или възражения) срок да бъде защитена.

В хода по същество жалбоподателят навежда, също така, доводи за процесуално нарушение – неправилно определена дата на нарушението, отнесена не към началото на реалното предоставяне на услугата, а към датата на фактурирането й. Тази теза на жалбоподателя, според настоящия съдебен състав, не би могла да бъде споделена. Това е така, доколкото непоисканата (ерго – за която няма сключен договор) услуга никога не е била фактически предоставяна реално на потребителя (което св. Ч. отрича, а жалбоподателят в нито един момент и не твърди), но за него на датата на фактурирането й са възникнали негативни (и подчертано – нежелани от него) за потребителя имуществени последици, изразяващи се във възникване на финансов ангажимент. В този смисъл и именно тогава следва да се приеме, че е завършен фактическият състав, за който е ангажирана отговорност.

По приложението на материалния закон

НП е законосъобразно и от материалноправна гледна точка. В хода на съдебното следствие се установи по несъмнен начин, че на потребител е била документално предоставена и фактурирана услуга, за която няма сключен договор. В тази връзка и повод възражението за обективна несъставомерност, съдържанието на телефонния разговор, за което потребителят разгазва, не попада в приложното поле на „искане“, по смисъла на чл. 62, ал. 1 ЗЗП, доколкото се касае за преддоговорни отношения, сами по себе си представляващи само годна основа за възникване на последващи договорни такива, едва след които може да бъде предоставена и фактурирана услуга.

Субективна страна не следва да бъде изследвана, доколкото се касае за юридическо лице и неизпълнение на задължение към държавата, респ. – за налагане на имуществена санкция (чл. 83, ал. 1 ЗАНН), не – за административно нарушение и наказание (вината е елемент на нарушението).

Съдът приема, че неизпълненото задължение на жалбоподателя към държавата не представлява маловажен случай, по смисъла на чл. 28 ЗАНН – такъв, при който извършеното административно нарушение, с оглед на липсата или незначителността на вредните последици, или с оглед на други смекчаващи обстоятелства, представлява по-ниска степен на обществена опасност, в сравнение с обикновените случаи на административно нарушение от съответния вид (субсидиарното приложение на Наказателния кодекс касае само посочените в чл. 11 ЗАНН въпроси, поради което дефинитивната норма на чл. 93, т. 9 НК следва да бъде приложена в административнонаказателното производство по analogia legis, с оглед наличието на празнота в ЗАНН; вж. и ТР № 1/12.12.2007 г. по т. н. д. № 1/2007 г., ОСНК на ВКС). По тази причина наказаното лице не следва да бъде освободено от административнонаказателна отговорност. Това преди всичко е така, тъй като с оглед на доктриналната класификация на правонарушенията, в 3 зависимост от изискването за настъпване на определени общественоопасни последици за съставомерността на деянието, процесното такова следва да се отнесе към т. нар. „нарушения на просто извършване” или „формални нарушения”. Същото се явява довършено със самия факт на неизпълнение на предвидените в ЗЗП задължения на физическите лица, без законът да поставя изискване за настъпване на определен противоправен резултат. По този начин законодателят е въздигнал в нарушение само застрашаването на обществените отношения, предмет на закрила, без да е необходимо от това да са настъпили вреди (имуществени или неимуществени). Разбира се, приложението на чл. 28 ЗАНН (а това се отнася и за чл. 9, ал. 2 НК вр. чл. 11 от ЗАНН) не е изключено и при формалните административни нарушения, но преценката следва да бъде направена не с оглед наличието или не на вредни последици, а на степента, с която формалното нарушение е застрашило обществените отношения. В конкретния случай неизпълненото задължение на дружеството-жалбоподател е застрашило обществените отношения, свързани с правата на потенциално неограничен кръг потребители, поради което следва да се приеме, че обществената опасност на този пропуск се отличава с достатъчен интензитет, за да се приеме, че същото следва да се санкционира по административен ред, а не представлява маловажен случай.

С оглед на гореизложеното съдът приема, че законосъобразно и правилно е била ангажирана административнонаказателната отговорност на дружеството-жалбоподател.

По размера на имуществената санкция

Съгласно нормата на чл. 208 ЗЗП, За доставка на стоки, както и вода, газ, електрическа енергия, централно отопление, цифрово съдържание или предоставяне на услуги на потребител срещу заплащане без искане от негова страна, в нарушение на чл. 62, ал. 1, на физическите лица се налага глоба в размер от 500 до 2000 лв., а на едноличните търговци и юридическите лица имуществена санкция, в размер от 1000 до 3000 лв. (т. е. от 511,29 евро до 1 533,88 евро). В този смисъл и съдът не разполага с рационален отговор за механизма, по който АНО е отмерил санкцията към 2 556,46 евро. Доколкото, обаче, се касае за незаконосъобразна търговска практика, засягаща потенциално неограничен кръг потребители, а от друга – негативният финансов резултат за потребителя е в относително нисък размер и е бил своевременно коригиран, отмерване на санкцията в размер между минималния и средния, а именно – 750 евро би имало надлежен санкционен и дисциплиниращ ефект.

По разноските

С оглед изхода на производството пред настоящата съдебна инстанция и разпоредбата на чл. 63д, ал. 1 ЗАНН, както и предвид наличието на изрична претенция за присъждане, въззиваемата страна следва да поеме тежестта на деловодните разноски на насрещната.

С оглед субсидиарното приложение на 78, ал. 1 и сл. ГПК (чл. 63д, ал. 1 ЗАНН вр. чл. 144 АПК), присъденият размер на деловодни разноски следва да бъде пропорционален на положителния за жалбоподателя резултат.

По изложените съображения съдът приема, че НП е законосъобразно и следва да бъде потвърдено, с коментираните корекции в санкционната му част.

Така мотивиран и на основание чл. 63, ал. 1 ЗАНН, съдът

4

РЕШИ:

ИЗМЕНЯ Наказателно постановление № 008837/02.02.2026 г., издадено от директор на Главна дирекция „Контрол на пазара“ при КЗП, с което, на основание чл. 208 ЗЗП, на “***” ЕАД била наложена имуществена санкция, за неизпълнено задължение към държавата по чл. 62, ал. 1 ЗЗП, като НАМАЛЯВА размера на санкцията от 2 556,46 евро на 750 евро.