Решение № 220 от 08.06.2026, Районен съд - Козлодуй

РЕШЕНИЕ

№ 220 гр. Козлодуй, 08.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – КОЗЛОДУЙ, III-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на седми април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Жаклин Г. Димитрова Алексиева при участието на секретаря Валентина Ст. Гъркова като разгледа докладваното от Жаклин Г. Димитрова Алексиева Гражданско дело № 20251440101025 по описа за 2025 година

Съдебното производство е образувано по искова молба на И. А. А., ЕГН ********** от гр.Козлодуй, ул."52-ри полк" № 15, чрез пълномощника си адв. М. С., съдебен адрес; гр.Козлодуй, ул."Васил Коларов" № 1, ет.2 против „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление: гр. София, п.к. 1404, р-н Средец, ж.к.

МОТОПИСТА, бул./ул. бул. България № 49, бл. 53Е, вх. В, ет. 7, представлявано от СВЕТОСЛАВ НИКОЛАЕВ НИКОЛОВ и Ярослав Кжищоф Чулак, обективно съединени установителни искове с правно основание 124 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за обявяване нищожността на Договор за потребителски кредит Стандарт № 40025182074 от 23.04.2024 г. поради противоречието му със закона. И 2.установителен иск с правно основание чл.124 ГПК, вр. чл. 22 ЗПК,вр.чл.23 ЗПК с който се иска от съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на И. А. А., ЕГН **********, ЧЕ НЕ ДЪЛЖИ на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК 175074752, сумата 2400.00 лева, представляваща неустойка по сключеният между страните Договор за потребителски кредит Стандарт № 40025182074 от 23.04.2024 г. както и други лихви, такси и разходи по заема извън чистата стойност на кредита /главница/. Прави се искане за разноски и адвокатско възнаграждение.

Предявени са: Установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) във връзка с чл. 22 от Закона за потребителския кредит (ЗПК) за признаване за установено, че сключеният между страните Договор за потребителски кредит Договор за кредит №1228289 е нищожен.

Отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) във връзка с чл. 23 от ЗПК за признаване за установено, че ищцата не дължи на ответника суми над 449.65лева, представляваща неплатен остатък от 1 главница по Договор за кредит №1228289 от 16.12.2024г., както и други лихви, такси и разходи по заема извън чистата стойност на кредита /главница/.

Твърди се в исковата молба, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит Стандарт № 40025182074 от 23.04.2024 г.Отпуснатият кредит е в размер на 2000.00 лева, със срок на погасяване 24 месеца, считано от датата на усвояване на кредита. Уговорено било между страните плащането да се извършва на месечни вноски. В сключеният договор за заем бил определен и годишен процент на разходите (ГПР) в размер на 48,86 %, а също така и ГЛП в размер на 41,00 %.В договора е отбелязано, че при кандидатстването си за потребителски кредит, ищеца изрично е поискал да закупи допълнителни незадължителна услуги, която е посочена в чл.6 на обща стойност 2400.00 лева, от които Услуга „ФАСТ” – приоритетно разглеждане на искането за отпускане на кредите на стойност 900.00 лева и Услуга „ФЛЕКСИ”-възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски на стойност 1500.00 лева.Така общото задължение по кредите възлизало на 5353.23 лева, а общият размер на вноската 233.05 лева.С оглед на горното се твърди, че Договор за потребителски кредит Стандарт № 40025182074 от 23.04.2024 г. е нищожен в неговата цялост и противоречи на закона и го заобикаля, а също така накърнява добрите нрави.

Твърди се още, че уговорената в процесния договор за потребителски кредит – клауза е нищожна, относно Годишен процент на разходите (ГПР). Липсвало каквато и да било разписана методика относно начина на формиране на годишния процентен разход по кредита, като например кои точно компоненти са включени в него и как точно се формира посоченият в процесния договор размер на ГПР. Съобразно разпоредбите на Закона за потребителските кредити, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, както и настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв тип, включително и тези дължими на посредници при сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които задълженото лице ще стори и които разходи са пряко свързани с кредитното правоотношение. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Сочи се, че обосновка на ГПР, липсва и поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР. противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11. ал. 1. т. 10 ЗПК /в т. см. - трайната практика като - Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение № 656/26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр.

2 д. № 3025/2017 г. и др. (в този смисъл са Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в.гр.д.№ 13336/2019 г. по описа на СГС, И-А въззивен състав, Решение № 24 от 10.01.2022 г. по в.гр.д. № 7108/2021 г. по описа на СГС, Ш-Б въззивен състав и др.) Посочването на по-нисък от действителния ГПР представлявало невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/1 З/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост /Решение № 1510/13.12.2019 г. по в.гр. д № 2373/2019 г. на ПОС/.Следвало да бъде взето предвид също така, че съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1 т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1 т. 79 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга - към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Твърди се, че в процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. обаче не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно възнаграждението по договора за непредоставяне на обезпечение, което се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1. т. 1 от ДР на ЗПК.Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22 ЗПК. На следващо място, се цитират разпоредби от ЗПК, като съгласно чл. 22 ЗПК вр. с чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК договор за потребителски кредит е недействителен, ако не е посочен приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В случая липсва разпоредба за условията за прилагането му. Липсва уточнение за базата, върху която се начислява лихвеният процент - дали върху целия размер на кредита или върху остатъчната главница. Оттук не става ясно как е формирана възнаградителната лихва. Без значение дали лихвеният процент е фиксиран или променлив, следва в договора за кредит да са посочени както точният размер, така и условията (начините) за прилагането му. Това изискване, твърдя че не е изпълнено.Развиват се доводи в следната насока:Съдебната практика трайно приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорката, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва. Още повече, противоречащи на добрите нрави следва да се считат и сделки, при които е налице неравноправно третиране на 3 по-слабо защитени икономически субекти, като бива използван недостигът на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг. Съдебната практика приема, че "добри нрави" по смисъл на чл. 26, ал. 1 пр. 3 ЗЗД, е обща правна категория, приложима към конкретни граждански, респ. търговски правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи тези отношения, понятие, свързано с относително определени правни норми, при приложението на които съдът прави конкретна преценка на обстоятелствата.

Накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е налице, когато се нарушава нравствен принцип, който може и да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право.

Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на неоснователното облагодетелстване на някоя от страните, за сметка на другата.Твърди се, че процесният договор за кредит попада в обсега на ЗПК, поради което трябва да отговаря на императивните разпоредби на този закон. Нормата на чл. 11, ал. 1 ЗПК ясно посочва какво следва да съдържа договорът за кредит. Според чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и, ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Следователно част от изискванията на чл. 11, ал. 1 от закона, досежно съдържанието на договора, са императивни и нарушението им влече нищожност на сключения договор. На следващо място се сочи, че възнаграждението за допълнителни услуги не е отразено като разход при формирането на оповестения ГПР въпреки, че е включено в общия дълг и месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Разходът за допълнителна услуга подлежи на разсрочено плащане, ведно с погасителните вноски по кредита, което води до извод, че по този начин е установено скрито допълнително възнаграждение на кредитора, което не е посочено при определяне на годишния процент на разходите. Ответникът - кредитодател е обявил параметрите на общо оскъпяване на отпуснатия кредит по начин, изключващ възможността за възприемане от страна на потребителя на действително поетата финансова тежест, като е предложил отделно цени на кредита и на пакета допълнителни услуги и е оповестил годишен процент на разходите, без да включи в него значителния добавен разход за възнаграждение за допълнителни услуги.

Така уговорената такса не е включена в оскъпяването на ползваната сума, което води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от своя страна обуславя нищожност на уговорката за плащането й (арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и липса на основание за дължимост на това вземане. Таксата за експресно разглеждане се претендира като дължима на основание допълнителна, незадължителна услуга, предоставена по искане на кредитополучателя. Самото естество на действията на кредитора, посочени като съдържание на претендираната престация, обаче, изключва квалификацията им като допълнително благо, за което да е обосновано насрещно възнаграждение. Претендираното вземане не съответства на никаква допълнителна услуга, предоставяна от заемодателя. С решение от 21.03.2024 г. по дело С714/22 на Съда на ЕС е прието, че член 3. буква ж) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор 4 за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието "общи разходи по кредита за потребителя" по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието "ГПР" по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. Смятат, че невключването на разхода за допълнителните услуги в оповестения ГПР има за цел да прикрие действителните разходи по кредита.Със закупуването на допълнителните услуги потребителят е поставен в значително по-неблагоприятно положение в процесното правоотношението и въз основа на това клаузите, с които се уговаря допълнителната услуга са и неравноправни по смисъла на Директива 93/1 З/ЕИО, доколкото възлагат допълнителна финансова тежест за потребителя, оскъпяват "цената на кредита" и по съществото си представляват реализирана за кредитора печалба. Твърди се, че всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика кредитът му се оскъпява.