Решение № 821 от 05.02.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 821 гр. София, 05.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Йоана М. Генжова

Боян Г. Бояджиев при участието на секретаря Бояна Вл. Боянова като разгледа докладваното от Йоана М. Генжова Въззивно гражданско дело № 20241100509029 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК .

Образувано е по въззивна жалба на ответника „СИТИ КЕШ“ ООД, чрез пълномощника адв. Х. М., срещу решение №6024/03.04.2024г., постановено по гр.д. №60459/2023г. по описа на СРС, 36 състав, с което е прогласен за нищожен договор за потребителски заем №8771555/12.06.2023г., сключен между М. П. С. и „СИТИ КЕШ“ ООД, по предявения от М. П. С. срещу „СИТИ КЕШ“ ООД иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, и е осъден ответникът да заплати на ищцата и процесуалния представител разноски по делото.

В жалбата се излагат оплаквания, че решението е постановено без по делото да е представен процесният договор за кредит, като съдът разместил доказателствената тежест и приложил санкцията по чл.161 от ГПК. Ищецът разполагал с договора за кредит и го представил след приключване на устните състезания по делото. Неправилно бил задължен ответникът да представи договора, тъй като редът по чл.190, ал.1 от ГПК не се отнасял за документи, които се намирали и у двете страни. Била налице злоупотреба с процесуални права от ищцата, която образувала срещу дружеството няколко граждански 1 дела с единствена цел да му възложи заплащането на разноски в прекомерен размер. Поради изложеното моли решението да бъде отменено и предявеният иск да бъде отхвърлен.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил писмен отговор на жалбата от насрещната страна М. П. С..

Подадена и частна жалба от Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, представлявано от адв. Д. М. срещу определение №25583/20.06.2024г., постановено по реда на чл.248 от ГПК.

Насрещната страна оспорва частната жалба и моли да бъде оставена без уважение.

Съдът, като обсъди доводите на страните относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Постановеното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.

272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации (чл. 272 ГПК). Във връзка доводите в жалбите за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

Обстоятелството, че между страните е налице валидно правоотношение по процесния договор за кредит се установява от приетия като писмено доказателство във въззивното производство препис от договор за потребителски кредит №8771555/12.06.2023г., сключен между ответното 2 дружество и ищцата М. П. С.. Размерът на кредита е 2000 лева, със срок на заема 10 месеца и размер на месечната погасителна вноска 4х74,17 лева и 6х377,91 лева, при лихвен процент 44,5 % и ГПР 54,47 %, с общ размер на плащанията от 2564,14 лева. Според чл. 5 от договора за кредит заемателят е поел задължението в тридневен срок от сключване на договора да предостави поне едно от следните обезпечения: безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка за период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за кредит, включваща главница и лихва, или поръчителство на едно или две физически лица, които следва да отговарят кумулативно на следните условия: при един поръчител – осигурителният доход следва да е в размер на не по-малко от 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; при двама поръчители – размерът на осигурителния доход на всеки един от тях следва да е в размер на не по-малко от 4 пъти минималната работна заплата за страната; да не са поръчители по други договори за кредит, сключени с кредитора; да не са кредитополучатели по договори за кредит, сключени с кредитора, по които е налице неизпълнение; да нямат кредити към банки или финансови институции с класификация, различна от „редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответен документ, удостоверяващ размера на получавания от тях доход. Уговорено е, че при неизпълнение на това задължение, заемателят дължи неустойка в размер на 2165,86 лева, платима на вноски, ведно с вноските по кредита, съгласно погасителен план, представляващ приложение №1 към договора за кредит.

Въззивната инстанция намира, че въведените в договора условия към изискваното обезпечение, както и срокът за предоставянето му, създават значителни затруднения за длъжника за изпълнение на договора. Посочената уговорка влиза в противоречие с предвиденото в чл.16 от ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи добросъвестно цена за ползване, съответна на получените гаранции. Тази "неустойка" е предвидена за неизпълнение на задължението на заемополучателя да осигури обезпечение на отговорността 3 си към кредитора за заплащане на главното задължение по установения в договора ред. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем.

Непредставянето на обезпечението не води до претърпяването на вреди за кредитора, който, съгласно разпоредбата на чл.16 от ЗПК, преди сключване на договора за кредит следва да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и да прецени дали да му предостави кредит без обезпечение. В обичайната практика при предоставянето на заемни средства с договорка за обезпечение, заемът не се отпуска в случай на непредставяне на обезпечение.

В случая заемът е отпуснат независимо дали е обезпечен или не. Наред с това, изискванията, на които поръчителят следва да отговаря, както и срока за предоставяне на обезпечението, са уговорени по начин изпълнението им да е трудно осъществимо, на практика така то изцяло се възпрепятства. Поради изложеното и като се вземе предвид установения в договора начин на погасяване на задължението за неустойка – разсрочено на вноски, съобразно погасителния план към договора, следва да се приеме, че неустойката по чл.11, ал.2 от договора по същество има за цел да увеличи размера на възнаградителната лихва, като по този начин се цели заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Процесният договор представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици приложение намират изискванията на специалния закон – ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на посочените в нормата разпоредби, сред които е и чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. Според посочената разпоредба договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита (ГПР), както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора.

Процесният договор за кредит формално отговаря на тези изисквания, доколкото е налице посочване на ГПР и обща сума, дължима от потребителя.

Размерите на тези величини, посочени в договора, обаче не съответстват на 4 действителните такива съобразно поетите от потребителя задължения. Според разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.

В нарушение на посочената разпоредба (чл.19, ал.1 от ЗПК) в посочения в процесния договор ГПР не е включена предвидената в чл. 11, ал. 1 от договора неустойка, представляваща, по съществото си скрито възнаграждение за заемодателя. Следователно формално посочения в договора ГПР от 44,5 % не отговаря на действителния прилаган в правоотношението, поради което е налице е нарушение на разпоредбата в чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК .

Липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора по см. н а чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. С посочването в договора за заем на ГПР, който е формиран в нарушение на чл.19, ал.1 от ЗПК, се създава заблуждение у потребителя за финансовата тежест на кредита и се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, в която е поставено изискване относно максимално допустимия размер на ГПР с цел предотвратяване на прекомерното оскъпяване на кредита.

Установеното нарушение на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК е основание процесният договор за заем да се приеме за недействителен, съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК.

Поради изложеното и предвид съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.

По частната жалба:

С обжалваното определение, постановено по реда на чл.248 от ГПК, е 5 отменено по искане на ответника решението, с което в полза на пълномощника на ищцата е присъдено адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от ЗА за предоставена на ищцата безплатна правна помощ, като съдът е приел, че възражението на ответника за липса на предпоставките по чл.38, ал.1, т.2 от ЗА за предоставяне на безплатна правна помощ е основателно, както и, че е налице злоупотреба с процесуални права по смисъла на чл.3 от ГПК от страна на ищцата. Тези изводи на първоинстанционния съд са правилни и се споделят от настоящия състав.

Посочените от адв. М. обстоятелства, обуславящи твърденията му наличие на хипотезата по чл.38, ал.1, т.2 от ГПК за предоставяне на безплатна правна помощ на ищцата, са оспорени от насрещната страна, и като са взети предвид възраженията й в тази връзка е прието, че същите са оборени. В представените по делото искания за предоставяне на кредит, изходящи от ищцата и удостоверяващи неизгодни за нея факти, които съдът цени, съгласно чл.175 от ГПК, същата е декларирала, че получава доход в размер на 3100 лева, и разполагаем доход в размер на 2589 лева. При това положение не може да се възприеме твърдението на адв. М., че е била предоставена безплатна правна помощ на материално затруднено лице.

На следващо място, при извършена служебна справка е констатирано, че ищцата е подала множество искови молби срещу същия ответник с един и същи предмет – прогласяване нищожността на сключени между страните договори за кредит. При това положение следва да се приеме, че непредявяването на исковете в рамките на едно производство е в нарушение на принципа, залегнал в чл.3 от ГПК, и цели увеличаване многократно на разноските за адвокатско възнаграждение.