Определение № 2291 от 16.07.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2291 гр. София, 16.07.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Камелия Ефремова

Членове:

Л. Цолова

Иво Димитров като разгледа докладваното от Камелия Ефремова Касационно търговско дело № 20248002902817 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по съвместна касационна жалба на Л. И. О., Е. Л. О., С. Л.

О. и В. М. Т., всички чрез адвокат С. Ч., срещу решение № 135 от 08.07.2024 г. по в. гр. д. № 191/2024 г. на Бургаски апелативен съд в частта, потвърждаваща решение № 112 от 16.01.2024 г. по гр. д. № 45/2021 г. на Сливенски окръжен съд, с което предявените от касаторите срещу ЗД „Бул Инс“ АД искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди от причинената при ПТП на 09.01.2020 г. смърт на М.И.Т. (фактически съпруг на Л. И. О. и баща на другите три ищци) са отхвърлени съответно: искът на Л. И. О. е отхвърлен за разликата над 60 000 лв. до претендираните 200 000 лв., а исковете на останалите три ищци – са отхвърлени за разликата над 120 000 лв. до претендираната от всяка от тях сума 200 000 лв.

В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост. Изразено е несъгласие с размера на присъдените на касаторките обезщетения за неимуществени вреди с твърдението, че същите са занижени, тъй като: съдът не се е съобразил с нивата на застрахователните лимити към датата застрахователното събитие; не е отчел, че минималните застрахователни суми по задължителната застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите са били увеличавани на няколко пъти от 2010 г. насам и че ежегодно се увеличава размерът на застрахователните премии по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“; не е взел предвид, че по официални данни на НСИ за периода от 2005 г. до 2020г.

(когато е настъпило процесното ПТП), средната месечна работна заплата е отбелязала ръст от над 400 лв. (около 250%); не е съобразена съдебната 1 практика за сходни случаи; не е взел под внимание всички конкретни обстоятелства, които са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, съответно в недостатъчна степен е съобразил значимостта им за размера на вредите, като неточно е приложил въведения от закона критерий за справедливост.

Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в изложението по чл.

284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационните процеси; 2 . При формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение, интензитета на търпените душевни болки и констатираното влошено психично здраве; 3. При формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, начина на извършване на деликта;

4. Освен изброяване на релевантните обстоятелства при мотивиране на решението, с което се присъжда обезщетение за неимуществени вреди, следва ли да се посочва и тяхното значение при конкретно установените по делото факти; 5. Следва ли при определяне на обезщетението съдът да отчита и инфлацията; 6. Следва ли съдът да се съобразява с практиката по други сходни случаи за близък период от време; 7. Следва ли в мотивите си съдът да посочи кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са направили доводи, съдът дължи ли обоснован отговор защо преценката му е в една или друга посока; 8. Когато въззивната инстанция се солидаризира с мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение и разпоредбата на чл. 272 ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания; 9. Следва ли въззивният съд да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба“.

Като практика, подкрепяща заявеното за тези въпроси основание, са посочени съответно: решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008г. и решение № 1 от 26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011г. на ВКС, II т. о. (за първия въпрос); ППВС № 4/68 г., от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС , решение № 149 от 02.05.2011г. по гр. д. № 574/2010 г. на ВКС, III г. о . и решение № 121 от 09.07.2012г. по т. д. № 60/2012г. на ВКС, II т. о. (за втория въпрос); решение № 749 от 5.12.2008 г. по т. д. № 387/2008 г. на ВКС, II т. о. и решение № 350 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1382/2010 г. на IV г. о. (за третия въпрос); решение по гр. д. № 3923/2017 г. на ВКС (за четвъртия въпрос); решение №1 от 27.03.2012г. по гр. дело № 1106/2010 г. на IV. г. о. (за петия въпрос); решение 214/18 от 08.01.2019 г. по гр. дело № 3921/2017 г. на IV г. о., решение № 236 от 2

13.12.2017 г. по т. д. № 1200/2017 г. на I т. о., решение № 81 от 14.06.2016 г. по т. д. 1529/2015 г. на ВКС, II т. о. и др. (за шестия въпрос); решение № 15 от 30.01.2015 г. по гр. д. №4604/2014 г. на IV г. о., решение № 212 от 01.02.2012г. по т. д. №1106/2010 г. на II т. о. и решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на II г. о. (за седмия въпрос); ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 194 от 18.06.2013 г. по гр. дело № 1100/2012 г. на IV г. о. и решение № 94 от 28.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2623/2013 г. на IV г. о. (за осмия въпрос); решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623 от 2013 г. на IV г. о., решение № 906 от 30.12.2004г. по гр. д. № 1106/2003 г. на II г. о. и решение № 1116 от 01.10.2008 г. по гр. д. № 4876/2007г. на V г. о. (за деветия въпрос).

С поддържане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са поставени въпросите: 1. Следва ли при постановяване на въззивното решение да бъдат взети предвид всички доказателства, взети в тяхната съвкупност и взаимосвързаност; 2. Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани“.

Освен това е заявено и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност, аргументирана с твърдението, че въззивният съд не е обсъдил оплакванията във въззивната жалба, касателно съобразяването с последователната практика на съдилищата за определянето на критерия за справедливост и икономическата конюнктура в страната, както и общественото възприемане на справедливостта на всеки отделен етап от развитието на обществото.

От страна на ищците Е. Л. О., С. Л. О. и В. М. Т. е депозирана и частна касационна жалба срещу въззивното решение в частта (имаща характер на определение), с която е оставена без уважение частната им жалба срещу постановеното от Сливенски окръжен съд по реда на чл. 248 ГПК определение № 260003 от 18.03.2024 г. за намаляване на присъдените на ответното дружество адвокатски възнаграждения само до размер на 2 688 лв. за всяка от тези ищци (ищцата Л. И. О. е вписана погрешно като жалбоподател, видно от петитума на частната касационна жалба). Изразяват несъгласие с извода на въззивния съд, че не е налице твърдяното от тях противоречие в договорите за правна помощ, сключени между ответното дружество и процесуалния му пълномощник, като считат, че такова съществува и че поради това не е доказано реално заплащане на адвокатските възнаграждения. В условията на евентуалност, молят за допълнително намаляване на възнагражденията поради несъответствието им с фактическата и правна сложност на делото.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС (конкретно посочена) и на СЕС (решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 3 г. по дело С- 438/22), като обаче конкретни въпроси не са формулирани, а отново са развити оплаквания за неправилност на обжалваното определение.

Такива въпроси са поставени само във връзка с третото заявено основание – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно: 1. Дължи ли произнасяне съдът по всички оплаквания, направени в жалбата; 2. Дължи ли съдът произнасяне по отношение на направени разноски, за които е повдигнат спор досежно действителното им заплащане; 3. Дължи ли съдът произнасяне по отношение на направени разноски, които страната не е сторила или удостоверила надлежно с редовен платежен документ до приключване на съдебното дирене пред първата инстанция; 4 . Обвързан ли е съдът с минимално установения съгласно Наредба №1/09.07.2004 г. на ВАС за минималните размери на адвокатските възнаграждения размер при релевирано от насрещната страна възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК; 5. Следва ли съдът при релевирано оплакване досежно размера на адв. възнаграждение да направи преценка за съответствието на размера на сумите с критериите, посочени в Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело С- 438/22; 6. Следва ли съдът при изрично констатиране на несъответствие между претендиралия и справедливия след преценка съобразно Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело С- 438/22 размер на адв. възнаграждение и изрично възражение за прекомерност на адв. възнаграждение, да го намали; 7.

Може ли адвокатското възнаграждение да бъде договаряно в неограничен размер, без това да доведе до противоречие с добрите нрави поради нееквивалентност на престациите; 8. Когато въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение, и разпоредбата на чл. 272 ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания“.

Освен това, с доводите за неправилност в частната касационна жалба, се поддържа, че обжалваният въззивен акт е и очевидно неправилен.

Ответникът – ЗД „Бул Инс“ АД, гр. София – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 02.10.2024 г. Поддържа становище за неоснователност и на депозираната частна касационна жалба. Претендира разноски.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба и частната касационна жалба са процесуално допустими – подадени са в срок, от надлежни страни в процеса и срещу актове, подлежащи на касационно обжалване.

Въззивният съд, съобразявайки обстоятелството, че за част от присъдените на ищците обезщетения за неимуществени вреди първоинстанционното решение е влязло в сила (за 120 000 лв. – за ищцата В.

4

М. Т. и за по 60 000 лв. – за ищците Л. О., Е. Л. О. и С. Л. О.) , е приел за безспорно доказани всички предпоставки за ангажиране отговорността на ответния застраховател по реда на чл. 432, ал. 1 КЗ за причинените на ищците неимуществени вреди от смъртта на лицето М.И.Т., настъпила в резултат от пътно-транспортно произшествие на 09.01.2020 г. За доказана е счел и активната материалноправна легитимация на ищците, съответно: на ищцата Л.

О. – поради обстоятелството, че в различни периоди е живяла във фактическо съжителство с починалия, а за останалите три ищци – поради това, че са родени по време на това фактическо съжителство и са отгледани от починалия като негови деца, като по отношение на ищцата В. М. Т. произходът й от починалия е установен и по съответния ред в хода на процеса.

Като спорни по делото във въззивната инстанция са преценени единствено въпросът за размера на обезщетенията за неимуществени вреди и за наличието на съпричиняване от страна на починалия. И по двата въпроса решаващият състав е споделил извода на първостепенния съд.