Решение № 127 от 18.05.2023, Окръжен съд - Силистра

РЕШЕНИЕ

№ 127 гр. Силистра, 18.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СИЛИСТРА в публично заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Пламен Н. Димитров

Членове:

Кремена Ив. Краева

Десислава Г. Петрова при участието на секретаря Антоанета Н. Ценкова като разгледа докладваното от Пламен Н. Димитров Въззивно гражданско дело № 20233400500111 по описа за 2023 година

Производството е образувано по въззивна жалба от „БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС С.А., КЛОН БЪЛГАРИЯ” КЧТ, с ЕИК 204915054, срещу Решение № 12/12.01.2023г. по гр.д. № 20/2023г. на РС – Тутракан. С атакуваното решение състав на РС – Тутракан отхвърлил, като неоснователни, предявените от ищеца „БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС С.А., КЛОН БЪЛГАРИЯ” КЧТ, с ЕИК 204915054, за установяването спрямо ответника Е. М. Д., с ЕГН **********, с постоянен адрес: общ.

Главиница, с. Боганци, ул. „Стара планина” № 2, искове за установяването на вземането на последния, предмет на Заповед № 183/02.10.2020г. за изпълнение на парично вземане въз основа на документ по чл. 410 от ГПК, издадена по ч. гр. д. № 392/202 г. на Районен съд - гр.

Тутракан, с която на ответника е разпоредено да заплати на ищеца: равностойността на заета сума (главница), по Договор за потребителски кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и използване на кредитна карта CREX-15821916/13.03.2018 г., в размер на 1 500,89 лв.; възнаградителна лихва върху главницата за периода от 20.10.2019 г. - 20.03.2020 г., в размер на 55,99 лв.; мораторна лихва върху главницата за периода от 20.11.2019 г. - 16.09.2020 г. (вкл.) в размер на 105,90 лв.; законната лихва върху главницата от момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение (30.09.2020 г.) до окончателното изплащане на задължението.

Въззивникът – „БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС С.А., КЛОН БЪЛГАРИЯ” КЧТ, с ЕИК 204915054, адрес: гр. София 1766, р-н Младост, ж.к. "Младост" № 4, Бизнеспарк София, бл. 14, не е доволна от първоинстанционното решение считайки, че същото е неправилно, като в тази връзка желае същото да бъде отменено, а вместо него въззивния съд да постанови друго, с което да уважи изцяло ищцовите претенции.

Претендира деловодни разноски.

Въззиваемият – Е. М. Д., с ЕГН **********, с постоянен адрес: общ. Главиница, с.

Боганци, ул. „Стара планина” № 2, чрез процесуалния си представител – адв. Г. изразява становище за неоснователност на жалбата и моли съда да потвърди атакувания с нея първоинстанционен съдебен акт.

1

Съдът – след като прецени събраните по делото доказателства приема за установено следното от фактическа и правна страна.

За да постанови обжалваното решение първоинстанционния съдебен състав приел, че е сезиран с кумулативно обективно съединени искове по чл. 422 от ГПК, във вр. с чл. 240, ал. 1 и 2 от ЗЗД, във вр. с чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД, приел, че правоотношението между страните е основано на сключен между тях договор за кредит за финансирането на покупката от страна на ответника на обзавеждане. В т. 1 от договора е посочено, че сумата по кредита (заетата сума) ще бъде изплатена от ищеца на трето лице - упълномощен търговски партньор, като с изпълнението на това задължение, ще се счита, че сумата е предоставена на ответника. Липсата на спор относно плащането мотивирала първоинстанционния съд де приеме, че задължението на ищеца по договорът за кредит е изпълнено.

Съдът приел, че налице е самоучастие от 250 лв. при закупуването на обзавеждането, което го мотивирало да приеме, че предоставената в заем сума за закупуването на обзавеждането всъщност е 4 229 - 250 = 3 979 лв. какъвто бил и извода на вещото лице изготвило назначената по делото ССЕ. Била отчетена и договорката да бъде заплатена застрахователна премия по за застраховка „Закрила на плащанията”, по който ползващо се лице е кредитодателя, която била начислена към главницата, като по този начин размера на кредита е увеличен на 3 979 + 763,97 = 4 742,97 лв.

Първоинстанционният съд приел, че застраховката е обвързана с договора за кредит и ползва кредитодателя, поради което същата представлява разход по кредита, който освен това се олихвява с предвидения в договора лихвен процент и следва да бъде включен в годишния процент на разходите и установил, че кредитодателя е включил разхода в главницата, в резултата на което ГПР е изчислен на 30,72%. Съдът е преизчислил стойността на ГПР, отчитайки застрахователната премия и възнаградителната лихва върху нея като разход, като е установил, че при тази хипотеза ГПР нараства на 58,14%, което пък го мотивирало да приеме, че посочения в договора за кредит ГПР - 30,72% съществено се различава от действителния такъв - 58,14%, който освен това нарушава и забраната по чл.

19, ал. 4 от ЗПК.

Съобразявайки тези констатации първоинстанционният съдебен състав приел, че това значително разминаване следва да бъде приравнено на непосочване на ГПР, доколкото лишава потребителя от възможността да съпостави икономическите ползи от договора сравнявайки условията по кредита с други сходни финансови продукти, предлагани на пазара.

По тези съображения районният съдия приел договора за кредит за недействителен по смисъла на осн. чл. 22, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което го мотивирало да приеме, че потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Съобразявайки данните от заключението на вещото лице съдът приел, че чистата стойност на кредита се равнява на стойността на закупеното обзавеждане 3 979 лв., а последното плащане е извършено на 02.12.2019г., преди завеждането на заповедното производство - 30.09.2020 г., поради, което съдът приел, че ответника е върнал стойността на цялата заета сума и исковете следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.

За да мотивира жалбата си процесуалния представител на ищеца излага несъгласие с изводите на първоинстанционният съд за недействителност на процесния договор на основание 22 ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, тД 10 ЗПК.

По конкретно приема, че установените разходи за застраховка не следва да бъдат отнесени към ГПР. Твърди, че подобно тълкуване е незаконосъобразно и неправилно, а в подкрепа на твърдението си се позовава на представения по делото като доказателство Сертификат за застраховка „Закрила на плащанията Плюс“ № CREX-15821916, ведно с Общи условия, удостоверяващи сключването на застрахователния договор с ответната 2 страна именно по отношение на процесния кредит. Приема, че въпросният договор за застраховка е отделно съглашение, сключено между двете страни, подписан е както от ищеца, така и от ответника и съдържа свои общи условия, отделни от тези по договора за потребителски кредит. Сочи също, че сключването на договор за застраховка не е задължителен елемент от фактическия състав на кредитното правоотношение. В тази връзка приема, че в годишният процент на разходите не следва да включва застраховката по кредита. В тази връзка приема, че процесния ГПР не надвишава петкратния размер на законната лихва и не е в разрез с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

По тези съображения въззивника намира атакуваното първоинстанционно решение за неправилно и моли въззивния съд да го отмени, а вместо него да постанови друго, с което да уважи изцяло предявения по реда на чл. 422 от ГПК, установителен иск срещу ответника.

След като обсъди жалбата и становищата на страните ОС приема същата за допустима но неоснователна по следните съображения:

Спор по фактологията няма. Спорна е само интерпретацията на установеното по делото обстоятелство, дали застрахователната премия дължима от ответника и включена в погасителния план по договора за кредит следва да се включи в ГПР по кредита или не.

ОС споделя мотивите на първоинстанционния съдебен състав и препраща изцяло, към тях по реда на чл. 272 от ГПК. Факта, че вноските по застрахователното правоотношение са включени в погасителния план за погасяване на кредитното задължение на ответника Е. Д. към БНП ПАРИБА ПЪРСЪНЪЛ ФАЙНЕНС С.А., КЛОН БЪЛГАРИЯ” КЧТ, и обстоятелството, че се олихвяват заедно с главницата е достатъчно основание да се приеме, че тези суми увеличават месечните разходи по кредита и следва да се включат при изчисляването на ГПР. Ето защо правилно първоинстанционният съдебен състав е приел, че посочения от кредитодателя ГПР не отговаря на действителния такъв, който надхвърля законово определения максимум, което пък води до недействителност на договора за кредит обвързващ страните в процесната облигационна връзка. Установеното и експертното заключение обстоятелство, че кредитополучателя е погасил чистата сума на отпуснатия кредит обуславя правилността на атакувания отхвърлителен диспозитив постановен с решението.

По тези съображения въззивния съдебен състав намира атакуваното първоинстанционно решение за правилно, а жалбата срещу него за неоснователна, което го мотивира да я отхвърли, като такава и да потвърди решението.

Водим от гореизложеното съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 12/12.01.2023г. по гр.д. № 20/2023г. на РС – Тутракан.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3