Решение № 2031 от 28.04.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2031 гр. Пловдив, 28.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Свилена Ст. Давчева при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева като разгледа докладваното от Свилена Ст. Давчева Гражданско дело № 20245330113222 по описа за 2024 година

Предявени са искове от В. П. И., ЕГН: **********, чрез пълномощник адв. М. М., против „Кредирект” ЕООД, ЕИК: 207024290, за признаване на установено, че сключеният между страните Договор за кредит № *** е нищожен, както и за осъждане на ответника да й заплати сумата в размер на 164.38 лева- недължимо платена над главницата по договора за кредит, ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба- 29.07.2024 г., до окончателното й изплащане /размерът на осъдителната искова претенция е посочен съобразно допуснатото намаляване размера на иска по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД с Протоколно определение, постановено в открито съдебно заседание от 28.03.2025 год./

При условията на евентуалност, се моли за признаване на установено, че клаузата за неустойка по чл. 18 ал. 1 от договора за кредит е нищожна, както и за заплащане на сумата от 400 лева- недължимо платена неустойка по договора, ведно със законната лихва.

В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем Кредирект № ***, с който на лицето се предоставил кредит в размер на 2 700 лева, платим на 18 вноски, при ГПР- 53, 74 % и ГЛП- 44 %, при общо дължима сума от 9233.90 лева. В чл. 18 ал. 1 от договора била предвидена неустойка в размер на 5337,76 лева при непредставяне на обезпечение, платима разсрочено с погасителните вноски. Ищцата била заплатила по кредита сума в размер на 3200 лева. Твърди се, че договорът за кредит бил нищожен. Първо- той не отговарял на изискванията по чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК, защото не били посочени условията по прилагане на приложимия 1 лихвен процент, което препятствало възможността да се направи проверка дали посоченият е действителният такъв. Второ- договорът не отговарял и на изискванията по чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК- липсвала методика за формиране на ГПР, не било ясно и кои компоненти се включват в него.

Отделно от това, тъй като неустойката не била включена в ГПР, се заобикаляла нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Неустойката представлявала разходи по кредита, които трябвало да се включат в ГПР, защото в противен случай той не отговарял на действителния, а това представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д ал. 1 и ал. 2 т. 1 от ЗЗП. В случая нищожността на клаузата за неустойка обуславяла нищожност и на целия договор. При условията на евентуалност се твърди, че клаузата за неустойката била нищожна, като с нея се нарушавали добрите нрави, принципите на добросъвестност и справедливост, а се получавало и неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника. Неустойката била прекомерна, в размер на повече от 150 % от стойността на кредита. Тя излизала извън присъщите си функции и целяла единствено постигане на неоснователно обогатяване. Представлявала и добавък към възнаградителната лихва и донасяла сигурна печалба на заемодателя. Моли се за връщане на платените над главницата по договора суми или за връщане на неоснователно платената неустойка, предвид нищожността на договора. Претендират се и разноските в процеса.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който се иска съединяване за съвместно разглеждане на две дела между страните, които макар и да били по различни договори, имали един и същ предмет- оспорвала се клаузата за неустойка при непредставяне на обезпечение по кредита. Чрез упражняване на правото на иск ищецът злоупотребявал с права, като образувал отделни производства само, за да генерира разноски за сметка на ответника. В тази връзка се моли и да не му се присъждат разноски за повече от едно производство, защото процесуалното му поведение било недобросъвестно по аргумент от чл. 3 от ГПК. По същество се твърди, че договорът за кредит не бил недействителен и в случая били съобразени изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Уговорената неустойка не можела да се включи в ГПР, защото разходите се посочвали към датата на сключване на договора за кредит, а тя се начислявала за неизпълнение на задълженията на длъжника и евентуално би била дължима след сключване на договора. Тя имала обезпечителна функция и не представлявала добавък към лихвата, като потребителят предварително бил уведомен за всички възможни суми, които ще му бъдат начислени при неизпълнение на задълженията по кредита. Нямало и заблуждаваща търговска практика, защото в договора ясно бил посочен размерът на ГПР. Клаузата за неустойка била действителна, като потребителят имал възможност и да се откаже от договора, без да дължи каквито и да е суми, ако е преценил, че договорът съдържа неизгодни за него условия. Очевидно било, че той договаря недобросъвестно по чл. 12 от ЗЗД, защото въобще нямал намерение да представя обезпечение. Нямало противоречие на неустойката с добрите нрави, клаузата била индивидуално уговорена и имала компенсаторен 2 характер. На клиента бил предоставен предварително СЕФ, с което той бил информиран за всички параметри по кредита и бил наясно с икономическите последици. Между страните имало сключени общо 10 договора за кредит, с идентични условия, като вместо да упражнява добросъвестно правата си по първия договор, ищцата сключила нови, без да изпълнява задълженията си по тях за предоставяне на обезпечение. Нито имало заблуждаваща търговска практика на финансовата институция, нито клаузите на кредита били неравноправни, след като ищцата сключила общо 10 договора при такива условия. Платените по кредита суми били дадени на валидно правно основание и не подлежали на реституция.

Моли за отхвърляне на иска, претендира на свой ред разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:

С Определение № 1125/26.01.2025 год., постановено по настоящото делото, съдът е отделил като безспорно и ненуждаещо се от доказване, че между страните е сключен Договор за кредит *** с ГЛП 44% и ГПР 53.74%, както и че сумата за неустойка не е включена в ГПР.

Видно от представения по делото Договор за потребителски кредит № *** /л.5-7/, заемна сума по него е 2700 лева, крайната сума, която ищецът е следвало да върне е в размер на 3896.14 лева за срок от 18 месеца. В договора /чл. 18, ал. 1 от същия/ е уговорена и клауза за неустойка в размер на 5337.76 лв., дължима за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение.

За длъжника е предвидено задължение /чл. 6 от Договора/ в двудневен срок от сключването на договора да предостави обезпечение на кредита, под формата на банкова гаранция или поръчителство от едно или две физически лица, отговаряща на множество условия, изброени в чл. 6 от Договора. При неизпълнението именно на това задължение се начислявала и дължала посочената неустойка, платима разсрочено заедно с месечните вноски по погасителния план.

Видно от приетата по делото справка за извършени плащания /л.61-66/ по процесния договор от ищцата е заплатена сумата от 2864.38 лева.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между "Кредирект" ЕООД като заемодател и В. П. И. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 2700 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, 3 поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК).

Съгласно чл. 18 от договора, при непредоставяне от страна на потребителя в срок обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер на 5337,76 лева. Разпоредбата на чл. 6 от договора възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: едно или две физически лица- поръчители ( които следва да отговарят на горепосочените кумулативно поставени изисквания, при които ответникът предоставя кредитно финансиране ) или банкова гаранция.

Прочитът на съдържанието на клаузите и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора.

Изискванията, които клаузата на чл. 6 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция за целия размер на вземането по договора ( за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или физически лица- поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях ( така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение ). Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора ( съобразно отделеното за безспорно ), като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи на съда са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора изначално добавя вземането за неустойка към всяка анюитетна вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Впрочем, невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО ( директивата адресира нелоялните търговски практики ), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го 4 подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай в договора е посочено, че ГПР е 48, 12 %, но от съдържанието му не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 6.2 от Договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Впрочем, предвид процента ГПР и съобразно заключението на вещото лице, че в ГПР е включена единствено договорната лихва, то е очевидно, че ако „неустойката” бъде включена в ГПР, размерът му ще нарасне много над 50 %. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той не би сключил договора.