Определение № 947 от 26.03.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 947 гр. София, 26.03.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Тотка Калчева

Членове:

Галина Иванова

Диляна Господинова като разгледа докладваното от Галина Иванова Касационно търговско дело № 20258002901677 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното :

Производството е по чл. 288 от ГПК.

М. Г. С., чрез адвокат Н. Н., обжалва решение № 2000 от 03.04.2025 г. по в.гр.д. № 668/2024 г. на Софийски градски съд, IV-Д състав, с което е потвърдено решение № 20084978 от 26.03.2023 г. по гр.д. № 44436/2019 г. на Софийски районен съд, 63 състав, в частта, с която е признато за установено по исковете на „Обединена българска банка“ АД, гр. София, че настоящият жалбоподател дължи сумата 9 441,98 лв. – непогасена главница по договор за предоставяне на потребителски кредит от 29.07.2016 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 28.09.2017 г. до окончателното изплащане на задължението и сумата 463,75 лв. – договорна лихва за периода от 20.12.2016 г. – 28.08.2017 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.

№ 68340/2017 г. по описа на Софийски районен съд, 63 състав, както и в частта за присъдените съдебни разноски.

В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се обезсили като недопустимо, евентуално да се отмени изцяло обжалваното въззивно решение.

Претендира разноски. Прави евентуално възражение за прекомерност на претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.

В изложението по чл. 248, ал. 3, т. 1 от ГПК се позовава на правните основания по чл.280, ал. 2, предл. 2 и 3 от ГПК, а именно, че според касатора 1 обжалваното въззивно решение е вероятно недопустимо и очевидно неправилно.

Излага подробни съображения, че липсва компетентност на българския съд да разгледа правния спор, тъй като ответницата живеела във Великобритания още преди подаване на заявление по чл. 417 от ГПК, имала качеството потребител и били налице специалните предпоставки, предвидени в чл. 18, пар. 2 от Регламент 1215/12 г., които съдът не бил преценил правилно.

Счита, че решението е очевидно неправилно поради това, че липсва надлежен доклад по чл. 146 от ГПК, като по този начин била нарушена и утвърдената практика на ВКС, обективирна в решение № 40 от 04.02.2015 г. по гр.д. 4297/14 г., IV ГО на ВКС, решение № 2228 от 01.10.2014 г. по гр.д.

10160/2014 г., ВКС, I ГО, решение № 93 от 27.10.2016 г. по т.д. 1882/15 г., ВКС, I ТО, решение № 157 от 11.02.2016 г. по т.д. 3638/14 г., ВКС, I ГО, решение № 102 от 25.11.2016 г. по гр.д. 1055/16 г, ВКС, I I ГО, решение № 574/07.10.2024 г. по гр.д. 3710/22 г.

Сочи допуснати нарушения на материалния закон, чл. 430, ал. 1 от ТЗ и чл. 9 от ЗЗД като излага подробни съображения.

Сочи и противоречие на постановеното въззивно решение с: определение № 543/16.06.2016 г. по гр.д. № 1754/2016 г. на ВКС, IV гр.о.; определение № 185/23.04.2013 г. по ч.гр.д. № 2198/2013 г. на ВКС, I I гр.о.; решение № 270/19.02.2015 г. по гр.д. № 7175/2013 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 40/04.02.2015 г. по гр.д. № 4297/2014 г. на ВКС, IV гр.о.; решение № 228/01.10.2014 г. по гр.д. № 1060/2014 г. на ВКС, ГК, I гр.о.; решение № 93/27.10.2016 г. по т.д. № 1882/2015 г. на ВКС, ТК, I т.о.; решение № 157/11.02.2016 г. по т.д. № 3638/2014 г. на ВКС, ТК, I гр.о.; решение № 102/25.11.2016 г. по гр.д. № 1055/2016 г. на ВКС, II гр.о.; решение № 574/07.10.2024 г. по гр.д. № 3710/2022 г. на ВКС, II гр.о. и др.

Поставя следните правни въпроси:

1. Липсата на своевременно заявление за промяна на настоящия адрес в Р България, по съществуващата регистрация на адрес в регистрите на населението, променя ли факта на местожителството в чужбина?

2. Как се доказва фактическото местоживеене на потребителя – физическо лице?

Твърди противоречие с трайната практика на ВКС, израз на която са определение № 185 от 23.04.2013 г. по ч.гр.д. 2198/13 г., ВКС, II ГО, решение № 270 от 19.02.2015 г. по гр.д. 7175/13 г., IV ГО.

Ответникът по касационната жалба „Обединена българска банка“ АД, гр. София, чрез адвокат П. В., оспорва подадената касационна жалба. Излага съображения, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Претендира разноски. Оспорва изводите за липса на международна компетентност на българския съд. Излага подробни съображения. Оспорва изложените доводи за допускане на касационно обжалване.

Прави евентуално възражение за прекомерност на

2 претендираното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.

Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Подадената касационна жалба е допустима, подадена в предвидения в чл.

283 от ГПК срок, от легитимирано да обжалва решението ли це, срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

За да постанови обжалваното решение, с което е потвърдил решението на първоинстанционния съд, с което е признато за установено, че М. Г. С. дължи на „Обединена българска банка“ АД сумата от 9 441,98 лв., непогасена главница по договор за предоставяне на потребителски кредит с фиксирана лихва от 29.07.2016 г., ведно със законната лихва от 28.09.2017 г. до окончателното плащане и 463,75 лв., договорна лихва за периода от 20.12.2016 г. до 28.08.2017 г., въззивният съд е приел, че между страните в процесния спор са възникнали облигационни отношения по повод сключен договор, по силата на който банката е предоставила на кредитополучателя (ответник в исковото производство) кредит в определен размер – срещу насрещното му задължение да погаси задължението си в определения по договора срок.

Прието е за безспорно, че кредитът е усвоен изцяло от страна на кредитополучателя М. С., както и че е допусната забава по отношение на задълженията по договора.

Въззивният състав е посочил, че при тези установени по делото факти, банката твърдяла, че с оглед неизпълнение на договорните задължения на С., точно и в срок да плаща дължимите месечни погасителни вноски по кредита, същите са станали предсрочно изискуеми, от което мотивирала и претенциите си спрямо длъжника. Установено е, че такава клауза за предсрочна изискуемост е уговорена в отношенията между страните в чл. 18.2 от договора. С оглед задължителното разрешение за въззивния съдебен състав, установено в тълкувателно решение 4/2013 г. на ВКС, за настъпването на предсрочна изискуемост по договорно правоотношение, е необходимо кредиторът да уведоми длъжника за нея и уведомлението да достигне до адресата си. Установено е, че доказателства в тази насока са ангажирани по въззивното дело - депозирана е нотариална покана, с отбелязване, че е връчена на посочения постоянен/настоящ адрес на длъжника, респ. е получена от С.

П., с отбелязване, че същата е баба, т.е. лице, попадащо в хипотезата на чл. 46, ал.2 от ГПК, като лице от кръга на домашните. Според въззивния състав, дори да се приемело, че е налице ненадлежно връчване на уведомлението, в който случай биха били изискуеми само падежиралите вноски, това би било без значение за крайния извод, доколкото срокът на договора за кредит е бил до 20.07.2021 г., а броят на падежиралите вноски се преценявал към приключване на устните състезания пред въззивната инстанция с оглед тълкувателно решение № 8/2017 на ОСГТК на ВКС. Въззивният състав е посочил, че размерът на задълженията е установен от изслушаната ССчЕ пред първоинстанционния съд.

3

По делото е установено и че М. С. е противопоставила възражение за нищожност на договора, респ. клаузи от същия с оглед противоречието им със ЗПК. Съдът е приел, че кредитополучателят е потребител по смисъла на § 13 т.1 от ДР на ЗКИ. С оглед на това, въззивният състав е приел, че правната регламентация на договорната им връзка намирала своето приложно поле в ЗЗП, в сила от 10.06.2006 г., т.е. действащ към датата на сключване на процесния договор.

Установено е, че договорът бил сключен в два екземпляра и на шрифт „Times New Roman 12” , като липсвали сложни, неразбираеми термини или дълги изречения, с неясно съдържание.

Относно оспорената методика при определяне на лихвата, към която се придържал кредиторът, въззивният съд е приел, че в чл. 4.1 от договора било посочено, че редовната главница по кредита се олихвявала с лихва в размер на 8,95 % годишно и лихвеният процент е бил фиксиран за целия срок на договора. Договорът за банков кредит бил възмезден, защото чл. 430, ал.2 от ТЗ предвиждал изрично, че заемателят плащал лихва по кредита, уговорена с банката, т.е. размерът на лихвата бил предмет на уговорка между страните по договора, а не се определял по методика. Предвид правната природа на лихвата като възнаграждение за предоставения финансов ресурс и нейното предназначение, уговарянето в договора за банков кредит на лихва в отнапред известен за кредитополучателя размер, не нарушавало изискването за добросъвестност, такова нарушение би имало при предвидена възможност за едностранна промяна на лихвата от страна на банката, каквато от съдържанието на процесния договор не се установило.

Отхвърлено е възражението относно начина на изчисляване на лихвата, предвиден в чл. 3.4 от договора, установяващ, че лихвата се изчислявала на база 360 дни годишно и на база 30 дни в месеца. Възражението касаело различните конвенции за броене на дните, изразено като брой дни в периода на начисляване - на база 360 или 365 дни, самият ОЛП, определян от БНБ се изчислявал по Конвенцията 360/30. Същата била относима към процента ГПР и в текста на договора същият бил ясно посочен - 10,61 %, т.е. не надвишавал пределния размер, посочен в императивната разпоредба на чл. 19, ал.4 от ЗПК.

ГПР по никакъв начин не бил относим към разпоредбите на чл.11, ал.1, т. 9 и т.9а от ЗПК, които се отнасяли за методиката при определяне на референтен процент при промяна на първоначално уговорения по договора, каквато възможност в процесния договор за подобна промяна не била предвидена.

По отношение твърдяното нарушение на чл. 11, ал.1, т.20 от ЗПК, касаещо наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора, срокът, в който това право можело да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6, както и за размера на лихвения процент на ден, въззивният съд е приел, че при прочит на съдържанието на договора за кредит в чл. 14, ал.1, 2, 3 и 4 се 4 съдържала предвидена възможност за отказ от договора на потребителя, уговорен бил начин и условия за неговото упражняване, респ. определен бил начин на погасяване на главницата, респ. размера на лихвата за ден. Прието е, че би могло да бъде упражнен право на отказ, при определените в договора условия и е прието, че доводът на въззивния жалбоподател е неоснователен.

Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване на предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК.

По отношение на соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК, за проверка вероятната допустимост на въззивното съдебно решение, поради липса на международна компетентност на българския съд, настоящият съдебен състав намира следното. С оглед приетите доказателства по делото, въззивният съд е приел, че при подаване на заявление по реда на чл. 417, т. 2 от ГПК, заповедният съд е установил служебно, че вписаният в регистрите на населението адрес на длъжника е в гр. София. На така посочения адрес, е уведомен длъжникът за предсрочната изискуемост на кредита. Съобразно чл.

411, т. 1 от ГПК меродавна за определяне на подсъдността била редакцията на чл. 417 от ГПК ДВ бр. 50 от 03.07.2015 г. Правилата за подсъдността се определяли към подаване на заявлението и с оглед чл. 120 от ГПК не можело да се вземе предвид промяната, заявена 20 дни след възникване на съдебния спор между страните.

Въззивният съд е съобразил чл. 17, т. 1 от Регламент № 1215/12 г., че местната компетентност се определя с оглед настоящия адрес на потребителя.