Към съдържанието
Правото

Търсене / Съдебна практика

Решение № 13904 от 02.12.2022, Софийски районен съд

Съд
Софийски районен съд
Дело
Гражданско дело 60590/2021
Вид
Решение № 13904
Подписан
02.12.2022
Състав
СИМОНА ВАСИЛЕВА НАВУЩАНОВА

Цитирани разпоредби

РЕШЕНИЕ

№ 13904 гр, 02.12.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 36 СЪСТАВ, в публично заседание на девети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: СИМОНА В. НАВУЩАНОВА при участието на секретаря КРАСИМИРА М. ИНКОВА като разгледа докладваното от СИМОНА В. НАВУЩАНОВА Гражданско дело № 20211110160590 по описа за 2021 година

Образувано е по искова молба на „Топлофикация София“ ЕАД против Т. А. М., А. М.

М. и М. М. М..

Ищецът твърди, че между него и ответниците било налице облигационно отношение, възникнало въз основа договор за продажба на топлинна енергия при общи условия, чиито клаузи обвързвали потребителите, без да е необходимо изричното им приемане. Твърди, че е доставял топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр, ж.к. „ММ-4“, бл, вх. 2, ет, ап, аб, чиято цена не била заплатена в предвидения в общите условия срок. Сочи, че ответниците не са изпълнили задължението си да заплатят дължимите суми, за които ответниците отговарят разделно, съобразно притежаваните ид. части от съсобствеността, както следва: Т. А. М. (4/6 ид.части) за сумата 3486,24 лв., представляваща незаплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2018 г. до м.04.2020 г., ведно със законната лихва от 22.10.2021г. до окончателното погасяване на вземането, сумата от 508,50 лв. обезщетение за забава от 15.09.2019 г. до 11.10.2021г., сумата от 48,78 лв. – главница за такса дялов разпределение за периода 09.2019г. – 04.2020г., ведно със законната лихва от 22.10.2021г. до окончателното погасяване на вземането, както и сумата от 8,52 лв. – мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение за периода от 31.10.2018г.-11.10.2021г., А. М. М. (1/6 ид. част) за сумата 871,56 лв., представляваща незаплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2018 г. до м.04.2020 г., ведно със законната лихва от 22.10.2021г. до окончателното погасяване на вземането, сумата от 127,12 лв. обезщетение за забава от 15.09.2019 г. до 11.10.2021г., сумата от 12,19 лв. – главница за такса дялов разпределение за периода 09.2019г. – 04.2020г., ведно със законната лихва от 22.10.2021г. до окончателното погасяване на вземането, както и сумата от 2,13 лв. – мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение за периода от 31.10.2018г.-11.10.2021г., представляваща незаплатена 1 топлинна енергия за периода от 01.05.2018 г. до м.04.2020 г., ведно със законната лихва от 22.10.2021г. до окончателното погасяване на вземането, както и М. М. М. (1/6 ид. част) сумата от 871,56 лв., представляваща незаплатена топлинна енергия за периода от 01.05.2018 г. до м.04.2020 г., ведно със законната лихва от 22.10.2021г. до окончателното погасяване на вземането, сумата 127,12 лв. обезщетение за забава от 15.09.2019 г. до 11.10.2021г., сумата от 12,19 лв. – главница за такса дялов разпределение за периода 09.2019г. – 04.2020г., ведно със законната лихва от 22.10.2021г. до окончателното погасяване на вземането, както и сумата от 2,13 лв. – мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение за периода от 31.10.2018г.-11.10.2021г.. Претендира присъждане на разноски в исковото производство.

Ответниците Т. А. М., А. М. М. и М. М. М. са депозирали отговор в срока по чл. 131 ГПК, в който излагат становище за частична неоснователност на исковите претенции.

Навеждат възражение за погасяване но давност на вземането на ищеца за периода м.05.2018г. – м.09.2018г. Ответницата Т. М. прави възражение за прихващане с получената без основание от ищеца сума в размер на 1100 лв., която заплащала на ищеца по изп. дело № 20178580401552 по описа на ЧСИ Д от м. 10.2017г. директно на каса. Твърди за заплатената сума ЧСИ да не била уведомена. Ето защо същата не била приспадната от общото задължение по изпълнителното дело, когато ответницата погасила изцяло дълга по изп. лист, ведно с лихви и разноски в общ размер на 7293,65 лв. Счита, че сумата от 1100 лв. била платена без основание на ищеца, с оглед на което и прави възражение за прихващане с вземането на ищеца срещу нея до размера на по-малката от двете суми. Претендират разноски.

Третото лице – помагач на страната на ищеца „ББ.“ ООД изразява становище за основателност на исковете.

Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира от фактическа и правна страна следното:

Предявени са обективно и субективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД.

Основателността на исковата претенция с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл.

153, ал. 1 ЗЕ се обуславя от наличието на следните предпоставки: съществуването на договорни отношения между страните за доставка на топлинна енергия и реално доставена такава през процесния период, размерът на която да възлиза на претендираната сума.

Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК установяването на горните обстоятелства е в тежест на ищеца.

По правило източник на облигационно договорно правоотношение е договорът. Този начин на облигационно обвързване е приложим и в областта на продажбата на топлинна енергия предвид разпоредбата на чл. 149, ал. 1, т. 6 ЗЕ. Същевременно законът предвижда хипотеза на договорно обвързване и без наличието на изричен писмен договор, а именно – когато се касае за топлоснабдена сграда-етажна собственост, всички собственици и титуляри 2 на вещно право на ползване върху самостоятелен обект в етажната собственост са клиенти на топлинна енергия, т.е. те са страни по договорното правоотношение с доставчика /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/. В коментираната хипотеза законът приравнява придобиването на право на собственост или вещно право на ползване върху топлоснабдения имот със сключването на договор с топлопреносното предприятие.

В настоящия случай от приетите като писмени доказателство по делото – Договор за покупко-продажба на жилище, сключен по реда на ЗОС от 28.05.1997 г. (л.10-11 по делото), препис –извлечение от акт за смърт № 828/17.07.2013 г. (л.49 по делото) и удостоверение за наследници с изх. № РМЛ21-ТД26-1943/15.12.2021 г. (л.50 по делото) се установява, че ответниците са придобили процесния имот при следните квоти: Т. А. М. 94/6 чрез покупкопродажба и наследство), А. М. М. 1/6 по наследство) и М. М. М. (1/6 по наследство).

Настъпилото наследствено правоприемство в посочените квоти не се оспорва от ответните страни.

В първото по делото открито съдебно заседание от страната на проц. представител на ответниците е представено съдебно удостоверение (л.100 по делото), от съдържанието не което се установява, че е налице вписан в особената книга на съда под № 702/07.04.2022 г. отказ от наследството на наследодателя М. К. Миковски, направен от ответницата М. М.

К.а. Вписаният отказ от наследството на М. М. К.а, заявен на 06.04.2022 г. (след образуване на настоящото исково производство и след депозиране на отговор по чл. 131 ГПК) съдът счете за недействителен. Съгласно действащото законодателство (чл. 49 ЗН), приемането на наследство може да бъде извършено чрез изрично волеизявление или чрез конклудентни действия, като приемането е едностранен акт, с който явно и безсъмнено наследникът изразява волята си да го придобие. Приемането на наследството чрез конк 64 от 24.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3838/2008 г. о., ГК).

Съгласно разпоредбата на чл. 26, ал.2, предл. първо ЗЗД, нищожни са договорите, които имат невъзможен предмет, а според чл. 44 ЗЗД, правилата относно договорите, намират съответно приложение и към едностранните волеизявления в случаите, в които законът допуска те да пораждат, изменят или прекратяват права и задължения. Отказът от наследство представлява типично едностранно волеизявление, което прекратява правата и задълженията на отреклия се наследник и с оглед нормата на чл. 53 ЗН поражда права и задължения за неговите сънаследници. Следователно, съгласно разпоредбата на чл. 44 ЗЗД за отказа от наследство важи и правилото на чл. 26, ал.2 ЗЗД, предложение първо, т.е. при невъзможен предмет отказът от наследство е нищожен. Невъзможността на предмета в случая е налице тогава, когато едно наследство е вече прието от наследника, който впоследствие се отказва от него по реда на чл. 52 ЗН, във вр. с чл. 49, ал.1 ЗН. Приемането на наследството преди отказа е дефинитивен акт и не само не може да бъде отменено от приелия наследството, но лишава същия от възможността да се откаже от него. В този смисъл съдът съобрази обстоятелството, че приемането на наследството, освен с писмено заявление до районния съдия по реда на чл. 49, ал.1 ЗН, може да бъде извършено и мълчаливо по смисъла на чл. 49, ал.2 ЗН. Съгласно посочената разпоредба, приемане е 3 налице и когато наследникът извърши действие, което несъмнено предполага неговото намерение да приеме наследството. Депозирайки отговор по чл. 131 ГПК, с който оспорва предявения иск и въвежда възражение за погасяването на вземането по давност М. К.а е приела наследството. След като последната е приела наследството, оставено й от нейния наследодател, то извършеният от нея отказ от наследството на 06.04.2022 г. (след образуване на настоящото произиводство и след депозиране на отговор по чл. 131 ГПК) е недействителен.

Ето защо съдът намира, че ответниците имат качеството клиенти на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и са материално легитимирани да отговарят по предявените искове в посочените от ищеца квоти, като развитите от тях съображения в обратния смисъл са неоснователни.

Предвид изложеното съдът приема, че между страните е възникнало и съществувало през исковия период облигационно отношение по договор за продажба на топлинна енергия, който съобразно разпоредбите на чл. 150 ЗЕ се регулира от Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София“ ЕАД на клиенти в град София, одобрени с Решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР, без да е необходимо изричното им приемане. Договорът касае доставка на топлинна енергия до следния обект: се в гр, ж.к.

„ММ-4“, бл, вх. 2, ет, ап, аб.

Ответниците не оспорват факта на предоставяне на топлинна енергия в обема, съответстващ на претендираната цена, поради което с Определение № 9563/13.04.2022 г. е отделено за безспорно и ненуждаещо се от доказване, че през исковия период ищецът е доставил до процесния имот топлинна енергия с необходимото количество и качество, както и правилното отчитане и фактуриране на задълженията. От изготвеното по делото заключение по ССЧЕ, което съдът кредитира изцяло като обективно и всестранно изготвено се установява, че към 31.10.2022 г. от страна на отвениците са извършени следните плащания: 40 лева – главница за топлинна енергия по фактура № **********/31.05.2018 г. и сумата от 10,19 лева – лихви за забава по обща фактура №/31.07.2019 г. Други плащания, касаещи вземания за процесния период не са постъпвали. Вещото лице дава заключение, че дължимата за топлинна енергия за процесния период възлиза на 5229,37 лв. Предвид установеното, съдът намира за неоснователно възражението на ответницата възражение за прихващане с получената без основание от ищеца сума в размер на 1100 лв., която заплащала на ищеца по изп. дело № 20178580401552 по описа на ЧСИ Д от м. 10.2017г. директно на каса.

Ето защо съдът намира, че за ответниците е възникнало задължение за цената на доставената през исковия период в имота топлинна енергия на стойност 5229,37 лв.

По възражението за погасяване по давност на вземането съдът намира следното:

Съгласно задължителната съдебна практика вземанията на ищеца за доставена топлинна енергия се погасяват с изтичане на тригодишна давност, тъй като се касае за „периодични плащания“ по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД.

4

Съгласно чл. 33, ал. 1 от приложимите Общи условия клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят, от което следва извод, че се касае за срочно задължение. Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, като при срочните задължения давността тече от деня на падежа. Следователно за всяко едно от претендираните от ищцовото дружество месечни задължения, включени в процесния период, тригодишният давностен срок тече от момента, в който изтече срокът за тяхното заплащане.