Акт от 22.07.2019, Районен съд - Брезник

РЕШЕНИЕ

№

5 гр. Брезник 22.07.2019 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Районен съд

Брезник, гражданска колегия, в публичното заседание на петнадесети януари две хиляди и деветнадесета година в състав:

Районен съдия: РОМАН НИКОЛОВ при секретаря М. Г., като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 191, по описа за 2017 година за да се произнесе взе предвид следното:

Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК вр. с чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 8, ал. 5, вр. ал. 1 от ЗАЗ и с правно основание чл. 86 ЗЗД. Предявен е насрещен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, възражение на осн. чл. 103, ал. 1 от ЗЗД.

По изложените в исковата молба обстоятелства М.Г.И. ***, с ЕГН:

**********, чрез пълномощника си – адвокат Г.И. от Адвокатска Колегия София, моли съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответника Р.С.К.,***, с ЕГН: **********, че ответникът дължи на ищцата мораторна лихва, за неизпълнение на договорно задължение за стопанската 2014/2015 г., съгласно договор за аренда на земеделски земи от 29.07.2013 г., в общ размер от 342,84 лв., от които мораторна лихва, възлизаща на 72,71 лв., върху сумата от 670 лв., за периода от 01.11.2014 г. до 25.11.2015 г., мораторна лихва, възлизаща на 255,53 лв., върху сумата от 2212,81 лв., за периода от 01.11.2014 г. до 20.12.2015 г., мораторна лихва, възлизаща на 14,60 лв., върху сумата от

655,56 лв., за периода от 02.10.2015 г. до 20.12.2015 г., до окончателното и изплащане. Моли да й бъдат присъдени направените разноски по делото.

В срока за отговор по реда на чл. 131 и сл. от ГПК ответника Р.С.К. е оспорил предявените искове. Заявява, че ищцата е получила сумата от 5400 лв. повторно, което е основание да счита, че М.И. е получила всичките си арендни вноски по договора за посочения период. Прави възражение за прихващане на две насрещни вземания, изразяващи се в това – сумата по исковата от 342.84 лв. да бъде прихваната от изплатените повторно 5400 лв.

Срещу така подадените искове ответника Р.С.К., е предявил насрещни искове правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, възражение на осн. чл. 103, ал. 1 от ЗЗД, като съда да постанови решение, с което да уважи частичната насрещна искова претенция на ответника спрямо ищцата и осъди същата да му заплати (върне) част от недължимо платените суми в размер на 1000 лв.

(хиляда лева), представляваща част от дължимите се от ищцата на ответника и платена без основание повторно сума в размер на 5400 лева по разписка от 29.07.2013 г., получена от ищцата срещу подпис на 29.07.2013 г. намалена със сумата от 342.84 лева по главния иск, т.е. до размера на по-малкото задължение, ведно с законната лихва върху нея от датата на насрещната частична искова претенция до окончателното й изплащане. Моли съда да му присъди направените разноски по настоящото производство.

В срока за отговор по реда на чл. 131 и сл. от ГПК ответника по насрещния иск М.Г.И. е оспорила предявения иск.

Ищецът по главния иск и ответник по насрещния – М.Г.И. твърди, че иска е недопустим тъй като по отношение на страните е налице влязло в сила съдебно Решение по гр. д. № 384 по описа на Районен съд Брезник за 2015 г. Счита, че Р.К. е следвало да предяви претенцията си по това дело и след като не го е направил своевременно е изпуснал законовите срокове.

Районният съд, преценявайки събраните по делото доказателства, по реда на чл. 235 ГПК, приема за установено и доказано следното:

В обстоятелствената част на исковата молба ищецът твърди, че е отдал 11 земеделски имота, подробно описани в исковата молба на ответника, по силата на сключен между тях договор за аренда, като ответникът не е изпълнил задължението си да заплати договорената сума за стопанската 2014/2015 г. От представения по делото договор сключен на 29.07.2013 г. е видно, че същият отговаря на изискванията на Закона за арендата в земеделието – договора е нотариално заверен, вписан е, както и е спазено изискването срока на договора да е за минимум 5 стопански години, предвид на което и съдът намира, че искът е предявен като такъв за неизпълнение на задължение произтичащо от договор. С подписването на договора за аренда, страните са поели насрещни права и задължения, изразяващи се за Арендодателя в задължението да предостави владението върху имотите си, предмет на договора, а за Арендатора в задължение да заплати арендната цена за ползваните от него имоти. В договора страните са договорили

(раздел II, чл. 4, т. 3, б. „А“ и б. „Б“ от договора) арендната вноска да се заплаща два пъти годишно, а именно: 80 % до края на месец октомври на стопанската година, за която се дължи и 20 % най-късно в първия работен ден след изтичане на стопанската година. Видно от уговорките в договора (раздел VIII чл. 29 и сл.) всички съобщения между страните във връзка с този договор се извършват в писмена форма, с изпращане на плащанията на адресите обявени в договора.

По делото е назначена съдебно – счетоводна експертиза с вещо лице Б.С.П.. Представени са две заключения, като в първото лихвите върху посочените в исковата молба суми и за посочените периоди са изчислени на база ПМС № 100 от 29.05.2012 г., а във второто на база калкулатор на НАП.

Съдът кредитира заключението на вещото лице, в което лихвите върху посочените в исковата молба суми и за посочените периоди са изчислени на база ПМС № 100 от 29.05.2012 г. Изчисленията са направени на база нормативен акт, който не е отменен и урежда правилата за изчисление. От заключението се установява, че общо неплатените суми са в размер на 338.49 лв. По реда на чл. 176 от ГПК ответникът Р.К. заяви пред съда, че не е плащал никакви суми като мораторни лихви за стопанската 2014/2015 г.

С оглед възражението на ответника, че е налице надплащане, са представени разходно касов ордер от 29.07.2013 г. и Покана от Р.К. до М.И.. По делото са разпитани, в качеството на свидетели А.М.Б., С.И.С. и М. Й. В.

Според представеният разходен касов ордер от 29.07.2013 г., Р.С.К. е изплатил на М.Г.И. сумата от 5400 лв. по договор за аренда от 29.07.2013 г. Съдът намира, че приложеният ордер следва да се разглежда като частен документ, подписан от М.Г.И. и удостоверяващ получената от нея сума 5400 лв. за арендна вноска.

Истинността на един документ предполага едновременно да е автентичен и верен, като автентичността се свързва с авторството на документа и неговата формална доказателствена сила, а верността е с оглед на това дали удостоверителното изявление отговаря на действителното фактическо положение или не. С формална доказателствена сила се ползват всички документи (официални и частни, свидетелстващи и диспозитивни). С материална доказателствена сила се ползват само официалните свидетелстващи документи. Тя се състои в доказателственото значение на документа. Официалният свидетелстващ документ доказва с обвързваща сила, че фактите са се осъществили така, като се твърди в документа – чл. 179 от ГПК. Съгласно чл. 180 от ГПК, частният документ удостоверява единствено, че изявлението, явяващо се в полза на издателя, е направено от подписалото го лице. Частният свидетелстващ документ, какъвто е разходният касов ордер не доказва нито фактите, предмет на направеното изявление, нито датата и мястото на съставяне на документа. Удостоверителното изявление в частния свидетелстващ документ се ползва с материална доказателствена сила само когато удостоверява неизгодни за издателя си факти. При частните свидетелстващи документи, защитата срещу тяхната материална доказателствена сила не е подчинена на изискванията за оспорване истинността на документа, защото съдът не е обвързан от тази доказателствена сила, а преценява верността на изложените в частния свидетелстващ документ факти по свое вътрешно убеждение, с оглед на всички събрани доказателства. В случая ответницата по насрещния иск М.И. по реда на чл. 176 от ГПК заяви категорично пред съда, че в РКО от 29.07.2013 г., в графата получил е положен нейния подпис.

Ответникът по насрещния иск с отговора е представил два различни РКО – първия от 29.07.2013 г. за сумата от 4290.98 лв. представляващи 80% от аренда за стопанската 2013/2014 г. по договор за аренда от 29.07.2013 г. и втори от 01.10.2014 г. за сумата от 1072.76 лв. представляващи 20% от аренда за стопанската 2013/2014 г. по договор за аренда от 29.07.2013 г. Твърдението на М.И., че не е имало второ плащане, с оглед всичко изложено по-горе остана недоказано.

От съвкупният анализ на доказателствата ангажирани от ответника/ищец по насрещния иск съдът счита, че е безспорно доказано, че М.И. е получила от Р.К. сумата от 5400 лв. на 29.07.2013 г. Следователно, фактическият състав на неоснователното обогатяване, визиран в чл. 55, ал. 1 от ЗЗД е осъществен, тъй като се доказа кумулативното наличие на необходимите му предпоставки: имуществено разместване между ищецът и ответницата, в резултат на което последната се е обогатила за сметка на ищецът с посочената сума, връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на ответницата и липса на основание за имущественото разместване.

Предявеният иск с правно основание чл. 8 от ЗАЗ за заплащане на сумата от 342.84 лв. за стопанската 2014/2015 г., към датата на неговото подаване се явява основателен до размера посочен от вещото лице, а именно 338.49 лв., тъй като тази сума не е заплатена на ищцата от ответника. В случая обаче е направено възражение за прихващане с друго насрещно ликвидно и изискуемо вземане, а именно - вземането за надплатени суми без основание за предходните стопански години по един и същ аренден договор. Съгласно чл.

103, ал. 2 от ЗЗД съдебното прихващане се допуска и след като вземането е погасено по давност, ако е могло да бъде извършено преди изтичане на давността. Предявената давност не погасява вземането на кредитора, но тя има правен ефект, че то не може да бъде реализирано по съдебен или принудителен ред. По изключение - съгласно чл.

103, ал. 3 от ЗЗД, прихващането запазва своето погасително действие, макар и това действие да се проявява, след като насрещното вземане е покрито с давност. Възможността да се извърши прихващане с погасено по давност вземане се обосновава с положението, че лицето, което има право да извърши прихващане, често смята, че вече е освободено от насрещното си задължение поради наличието на право да извърши прихващане, и не прихваща, докато не бъде предявен срещу него иск за изпълнение на задължението му. В случая задължението на прихващащия

(ответника) не е възникнало след погасяване по давност на вземането му, поради което няма пречка за извършване на компенсацията.

Предвид разясненията в съдебната практика, дадени с решение № 113 по гр. дело № 1274/2013 г. на ВКС, ГК, II гр. о.; решение № 225 от 28.05.2011 г. по т. д. № 631/2010 г. ВКС, II т. о.; решение № 148 от 29.10.2009 г., по т. дело № 79/2009 г. на ВКС, II т. о.; решение № 35 от 25.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 3164/2015 г., I т. о., ТК; решение № 113 от 9.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1274/2013 г., II г. о., ГК; решение № 103 от 01.08.2017 г. на ВКС по гр.д.№ 61323/2016 г., ІV г.о., възможно е да се извърши съдебно прихващане на пасивното вземане с насрещно активно вземане, което е погасено по давност, ако преди изтичането на давностния срок за активното вземане са били налице предпоставките за извънсъдебното прихващане по чл.

103, ал. 1 от ЗЗД. В хипотезата на съдебно прихващане с неликвидни насрещни вземания (или едно от тях), с влизане в сила на решението спорното, неликвидно насрещно вземане става ликвидно. Прихващането винаги има обратно действие, независимо от това дали се касае до прихващане с безспорно вземане или за такова със спорно вземане, което е поставено под условие, съгласно разпоредбата на чл.

104, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД. В този случай по силата на чл.

298, ал. 4 от ГПК решението се ползва със сила на пресъдено нещо и по отношение на разрешеното с него възражение за прихващане.

В случаите, когато едно от двете вземания - това на ищеца и на ответника, или едно от двете е спорно, прихващането е предявено под предвиденото в разпоредбата на чл.

104, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД условие, при сбъдването на което настъпват предвидените в чл.