Решение № 1822 от 07.04.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1822 гр. София, 07.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Мариана Г.

Членове:

Виолета Йовчева

Димитър Ковачев при участието на секретаря Емилия М. Вукадинова като разгледа докладваното от Димитър Ковачев Въззивно гражданско дело № 20211100508023 по описа за 2021 година

За да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивни жалби на „Ц.****“ООД срещу Решение 76220/26.03.2019г. на СРС , 119 с-в по гр.д. 87338/2018, допълнено с Решение 80649/24.04.2020г., поправено с Решение 80647/24.04.2020г. по реда на чл. 247 ГПК., В ЧАСТТА с която е уважен до размер от 13065,00 лева и за период 01.12.2013г.01.01.2015г., предявеният от И.Х.З. срещу жалбоподателя иск по чл. 422 ГПК във връзка с чл. 232, ал. 2 ЗЗД за наемна цена на недвижим имот, като е отхвърлено възражение за прихващане (с допълнителното решение) и са отхвърлени молби за ЯФГ и за тълкуване.

Изложени са оплаквания за липса на произнасяне по възражения за недопустимост на исковете; за неправилно определяне на обекта на наемане- търговско предприятие, а не недвижим имот, което било следствие от грешно тълкуване от съда на волята на страните. С договора не били уговаряни квоти за отделните наемодатели.

Не било ясно как е определено, че ищцата има право на ¼ от наемната цена- тя не била плащала никаква част от приватизационната цена, а уговорките били наемодателите да получават такава част от наема, която да е съответната на платената от всеки част от цената за приватизация. Не било доказано ищеца да е собственик или да е плащала по 1 приватизацията. Решението по друго дело между страните не било влязло в сила и нямало обвързващ ефект. Счита, че спорът по гр.д. 28994/2017г. на СРС е преюдициален, защото по него ищцата твърдяла прекратяване на договора. Нямало произнасяне по възражения за недължим наем съответно приспадане на суми за лишаване от възможност на дружеството да ползва движими вещи в имота, поради действия на съпруг на ищцата. Решението било в противоречие със СЧЕ по делото.

Нямало доказателства З. да има фактически принос в плащане на приватизационната цена и следователно нямала право на наем. Не били обсъдени писмени доказателстванотариална покана до ищцата. Неправилно бил определен периода на претенцията приет от съда за погасен по давност. Неправилно било отхвърлено възражението за прихващане. Ищцата била солидарно отговорна със своя съпруг за задълженията въведени с това възражение. Оспорва решенията за отказа да се допусне поправка на ЯФГ и за тълкуване. В решението имало буква “j“, която не било ясно каква е волята на съда-вероятно било дробна част.

Неправилно била присъдена законна лихва, каквато не била претендирана, а освен това била присъдена върху цялата главница, а не само върху уважената част.

Постъпил е отговор на жалбите с който се оспорват и се иска потвърждаване на решенията.

СГС след служебна проверка по реда на чл. 269 ГПК намира обжалваните решения за валидни като постановени от надлежен състав и в изискуемата форма и реквизити.

По отношение на допустимостта им в обжалваните части СГС намира следното:

Основното решение по делото е допустимо. Възраженията за недопустимост на исковете и че дружеството не е надлежна страна са неоснователни. Надлежните страни в процеса се определят от ищеца с исковата молба (процесуалноправна легитимация).

Начална недопустимост може да има само ако са заявени за защита права каквито не се признават от правовия ред, а случая с иск за наемна цена не е такъв. Материално правната легитимация е въпрос по същество на делото, а не на допустимост на иска.

Исковата молба е била редовна-съдържа индивидуализация на наемна цена помесечно и като общ размер и период за който се претендира тя.

Решение 80649/24.04.2020г. (постановено по реда на чл. 250 ГПК) е недопустимо в частта, с която е допълнено основното решение с произнасяне с диспозитив по възражението за прихващане. С него СРС е отхвърлил направеното възражение за прихващане. Съгласно разясненията дадени в т. 2 от ТР 2/2020г. на ОСГТК на ВКС (с оглед съобразяване на характера на възражението за прихващане като защитно средство) в случаите, в които то се отхвърля не се постановява диспозитив по него в решението. Тук трябва да се отчете, че самото ТР на ВКС е обявено след постановяване на обжалваното решение, като дотогава е имало спор в 2 практиката по въпроса за постановяването на изричен диспозитив.

Решението с което е отказана поправка и тълкуване на основното решение е допустимо.

По правилността на решенията СГС е обвързан от оплакванията в жалбите и приложението на императивните материални норми.

Оплакванията в жалбата срещу основното решение са неоснователни.

Възражението относно предмета на договора, приложен на л. 61-63 (наем на недвижим имот или наем на търговско предприятие) са вече разгледани по предходно воденото между страните в.гр.д. №5949 по описа за 2016 год. на СГС IV-В с-в - също за наемна цена по същият договор за предходен период. Следователно по въпроса за вида и предмета на договора има формирана СПН. Същото се отнася за възраженията относно липсата на плащане от И.З. по приватизационната сделка, относно размерът на месечната наемна цена (като ¼ от общата наемна цена), относно собствеността на И.З. върху имота, относно придобиване в режим на СИО на търговско предприятие (каквото както се посочи по –горе не е предмет на договора за наем).

Ирелевантно е поддържаното възражение, че било оспорено плащане от ответника към ищцата на наем за период до 01.02.2013г. Този въпрос е неотносим, доколкото предмет на настоящото дело е наем за последващ период.

Ирелевантно е възражението, че ищцата З. твърдяла по друго дело между страните, че договора за наем е прекратен. Самият ответник не прави свое твърдение за прекратяване на договора- изрично в първото ОСЗ пред СРС е посочил, че не твърди договора да е прекратен, а в отговора на исковата молба е посочил, че е оспорил в съответното дело твърденията за прекратен договор, следователно самият той твърди, че договора не е прекратен. В исковата молба по настоящото дело също няма твърдения за прекратен договор. Твърденията на страните направени в други дела не могат да обосноват нито нередовност на настоящата искова молба, нито основание за спиране на делото поради преюдициалност. Отделно ответника е представил протокол от общо събрание на съсобствениците на процесния имот (л. 64-65) от който се вижда, че ищцата З. е миноритарен съсобственик. Договора за наем е сключен от четирима от съсобствениците и съставлява действия на управление на обща вещ, за което в ЗС се предвижда изискване за мнозинство от съсобствениците. Такова се изисква и за прекратяване на договора и се налага извод, че З. няма как сама да прекрати този договор и направените в други дела твърдения са ирелевантни. Отделен е въпросът (с оглед на оспорването че няма доказване на собственост от З.),че под наем може да се отдава и чужда вещ и когато няколко лица отдават под наем чужда вещ като наемодатели с един договор, то те само заедно (или мнозинството от тях) могат да прекратят договора.

При липса на доказателства за плащане (осчетоводяването на плащане и 3 счетоводни прихващания извършени от дружеството не доказват такова) следва извод за основателност на иска до уважения с решението размер. Тук е мястото да се отбележи, че жалбоподателя се позовава на СЧЕ по делото, а тя е констатирала, че дружеството е осчетоводявало за процесния период свои задължения за наем на процесните имоти към Г.З. (като пълномощник на И.З.).

По делото е предявено възражение за прихващане с насрещни вземания, за които се твърди да са възникнали в полза на дружеството срещу трето за настоящото дело лице Г.Н.З. – съпруг на ищцата, като се твърди, че ищцата отговаря солидарно за тях като съпруга на основание Семейния кодекс.

По отношение на част от заявените за прихващане суми възражението е недопустимо - относно вземанията посочени на стр. 6, т. 1.14; на стр. 7 и стр. 8 от отговора на исковата молба по т. А; т. Б, т. В, т. Г, т. З; на стр. 9 от отговора на исковата молба абзаци 2, 3, 4, 5, 6; на стр. 10 от отговора абз. 1 и на стр. 10 по т. 1.2, т.

1.3, т. 1.4.

Недопустимостта на възражението досежно посочените му части произтича от обстоятелството, че към момента на приключване на устните състезания по настоящото въззивно гр.д. 6354/2021г. между страните е налице влязло в сила решение по в.гр.д. №5949 по описа за 2016 год. на СГС IV-В с-в, по което дело са разгледани идентични възражения за прихващане с тези направени по настоящото дело, изброени по-горе. Горното се установява от приетите в първа инстанция (л. 6л.29) решения на СГС по в.гр.д. №5949 по описа за 2016 год. на СГС IV-В с-в, и потвърденото с него решение на СРС по гр.д. 58347/2014г. Пред СГС няма спор за влизането на посоченото въззивно решение в сила-видно от изричните изявления на страните пред настоящият състав в ОСЗ, а и съгласно т. 7 от ТР 7/2014г. на ОСГТК на ВКС. С влизането в сила на решението по в.гр.д. №5949 по описа за 2016 год. на СГС IV-В с-в , с което са разгледани и отхвърлени посочените по-горе възражения е формирана сила на присъдено нещо по заявените и в настоящото дело идентични възражения за прихващане. Останалите заявени за прихващане суми по отговора на исковата молба (неизброени по-горе и посочени по-долу в настоящото решение) не са преклудирани-не са разглеждани по предходно воденото между страните дело.

Неразгледани в предходно воденото дело и съответно допустими са заявените прихващания по отговор на искова молба стр. 8, т. Д: за сумата 3280 лева получени суми от Г.З. в брой за периода 01.01.2012 година до 31.12.2012 година в качеството му на управител на „Ц.-****“ООД от извършени годишни технически прегледи, без Г.З. да отчете и предаде тези суми в касата на дружеството и 2 111.49 лева мораторната лихва върху тези суми считано от 31.12.2012 г.; по т. Е за сумата 1100,00 лева за периода 01.01.2012г.-31.12.2012г.- сбор от получени в брой от Г.З., като управител на ответника, суми за паркинг-неотчетени в касата на дружеството и 600,00 4 лева лихва върху тях от 31.12.2012г.; по т. Ж за сума от 63 лв. -изтеглени суми от Г.З. при закриване на банкова сметка в Пощенска банка на „Ц.-****“ООД на 18.02.2013 година и неотчетени в касата на дружеството на ведно с 33.21 лв. мораторна лихва върху тази сума от 18.02.2013 година; стр. 10, т. 1.5 от отговора за сумата 88 992.50 евро с левовата равностойност на 174 054.20 лева ведно със 86 740.54 лв законна лихва за забава върху тази суми от 01.06.2013 г. -дължими от Г.З. по договор за кредит MRC-1-2975 от 12.12.2005г., сключен между „Ц.-****“ООД, Г.Н.З. и Ц.П.А.- всички като кредитополучатели и „Българо-американска кредитна банка“АД, които нито Г.З. е заплатил, нито И.З..

Посочените възражения за прихващане са неоснователни. Квалификацията им е по чл. 55 и сл. ЗЗД-получени при липса на основание суми. Солидарност възниква само по силата на договор или по силата на закон. Фактическите състави на неоснователното обогатяване по ЗЗД не уреждат солидарна отговорност. В делото няма твърдения за суми получени без основание от ищцата И.З.. Няма и договорно учредена солидарност, а Семейния кодекс урежда солидарност само за договорно поети задължения от единия съпруг за нужди на семейството. Няма солидарност и за задълженията по договора за банков кредит. Видно от същият (л.127 и сл. ) той е отпуснат на ответника, на Г. З. и трето лице. По него не е страна ищцата И.З.. Кредита е отпуснат за закупуване на недвижимите имоти, които са и предмет на процесния договор за наем. Тези имоти не са жилищни, а производствени и не може да се счита, че кредита е за нужди на семейството на З. и не е възникнала солидарност на основание СК за ищцата. Освен това няма и никакви доказателства ответното дружество да е плащало суми по кредита в полза на кредитора, в повече от припадащата му се част, като длъжник по този договор, за да претендира съответни части от другите двама кредитополучатели (респективно от техни съпрузи).