Решение № 2685 от 22.02.2023, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 2685 гр. София, 22.02.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 35 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: РУМЯНА М. НАЙДЕНОВА при участието на секретаря КРАСИМИРА М. ИНКОВА като разгледа докладваното от РУМЯНА М. НАЙДЕНОВА Гражданско дело № 20211110173956 по описа за 2021 година

Производството е по предявен от (община) срещу Н. И. В. иск.

Ищецът моли съда да постанови решение, с което да признае за установено, че ответникът му дължи сумата от 1464.60 лв. неплатен наем по договор № (номер) от 11.11.2005г. за периода от м. 07.2018г. до м. 06.2019г., както и сумата от 151.43 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 10.07.2018г. до 10.06.2019г.

Ответникът, в срока по чл. 131 ГПК, оспорва предявените искове. Твърди, че не съществува договор от 11.11.2015г. Поддържа, че договорът от 11.11.2005г. е изтекъл.

Твърди, че ищцата е собственик на обекта, поради което не дължи плащането на наем.

В срока за отговор, В. е предявила насрещен иск за сумата от 4412.82 лв., след допуснатото увеличение, представляваща недължимо платени от В. на СО суми, за периода м. 03.2017г. до м. 12.2018г., ведно със законната лихва от датата на подаване на насрещния иск до окончателното им заплащане.

Ответникът, в срока по чл. 131 ГПК, оспорва предявения насрещен иск. Твърди, че е налице неформален договор за наем и моли искът да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан.

Софийски районен съд, след преценка на всички доказателства и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено следното от фактическа страна:

По делото е представен договор за наем № (номер) от 11.11.2005г., видно от който 1 ищецът е отдал на ответника под наем недвижимия имот, описан в договора за наем, при месечна наемна цена от 99.83 лв. Предвидено е, че наемната цена подлежи на корекция в началото на всяко шестмесечие, съгласно официалния индекс на инфлацията. Съгласно чл. 3 от договора наемът е следвало да се заплаща до 5 – то число на текущия месец.

Разпоредбата на чл. 2 от договора предвижда, че същият е със срок до провеждане на конкурс, считано от 01.11.2005г.

Представен е договор от 01.09.2015г., с който ответникът е отдал под наем на К. М. – В. обекта, който се намира върху наетия от В. терен.

Като доказателство по делото е прието писмо от кмета на СО, район „(район)”, в което е посочено, че договорът от 11.11.2005г. за наем на общински терен, върху който е разположен преместваемият обект, е изтекъл на 31.12.2016г. Посочено е, че В. завзема имот – общинска собственост, без основание, като същата е поканена да премахне обекта и да предаде терена.

Представено е решение № 889/23.07.2021г. на САС по в. гр. д. № 2361/2020г., с което е потвърдено решение на СГС по гр. д. № 7698/2019г., I ГО, с което е отхвърлен предявения от Н. В. иск срещу СО, с правно основание чл. 124 ГПК, за признаване на установено, че В. е собственик на сграда с идентификатор № (номер). С определение № 334 от 11.07.2022г. по гр. д. № 4984/2021г. на ВКС, решението на САС е допуснато до касационно обжалване.

По делото е изслушана и приета ССЕ, която съдът изцяло кредитира като обективно и компетентно изготвена и от която се установява, че съгласно счетоводните записвания на ищеца, В. е заплатила 2166.40 лв. за периода 28.03.2017г. до 10.01.2018г. по договор от 11.11.2005г., както и 2246.42 лв. за периода 01.08.2017г. до 10.07.2018г. по договор от 01.01.2017г.

Други доказателства от значение за предмета на делото не са ангажирани в предвидените от процесуалния закон преклузивни срокове.

При така установените факти съдът намира от правна страна следното:

По така предявения иск в тежест на ищеца е да установи, че е налице валиден наемен договор с предмет недвижимия имот, описан в исковата молба при посочената наемна цена и с описаното в исковата молба съдържание, както и че е изпълнил задължението си да предаде имота на наемателя.

Видно от разпоредбата на чл. 2 от договор за наем № (номер) от 11.11.2005г., същият е със срок до провеждане на конкурс, считано от 01.11.2005г.

По делото не са събрани доказателства да е проведен такъв, но видно от писмо от кмета на СО, район „(район)”, същият е посочил, че договорът е изтекъл на 31.12.2016г.

На следващо място, съгласно действащата нормативна уредба, е недопустимо съществуването на безсрочен договор за отдаване под наем на общински имот ограничението е до 10 години, съгласно чл. 14, ал. 3 от ЗОС.

2

Не са ангажирани никакви доказателства, че след 11.11.2015г., респективно 31.12.2016г., е сключен нов договор за наем.

Нещо повече, към заповедното производство – ч. гр. д. № 3902/2020г. на СРС, 35 с-в, приложено към настоящето дело, е представено от самия ищец уведомление от 01.07.2015г.

/л. 23 от заповедното производство/, с което кметът на СО е уведомил В., че прекратява договора за наем от 11.11.2005г. на основание чл. 6 от договора. На следващо място, видно от покана от СО до В. /л. 29 от заповедното производство/ самият ищец признава, че В. ползва имота на „отпаднало правно основание /изтекъл договор за наем/”.

Ето защо, съдът приема, че договорът за наем е прекратен най – късно на 11.11.2015г., с изтичане на 10 години от неговото сключване.

По делото не се спори, че теренът, върху който е поставен преместваемият обект е частна общинска собственост. Това се установява и от приложения акт за общинска собственост – л. 19 от заповедното производство.

Разпоредбата на чл. 236 ал.1 ЗЗД, предвиждаща, превръщането на договора в безсрочен, ако след изтичане на срока със знанието или без противопоставянето на наемодателя продължи ползването, в настоящия случай, не може да се приложи. Както беше посочено по - горе, не е допустимо съществуването на безсрочен договор за отдаване под наем на общински имот - ограничението е до 10 години, съгласно чл. 14, ал. 3 от ЗОС. При горната уредба, разпоредбата на чл. 236 ал.1 от ЗЗД е неприложима в случаите на отдаване под наем на общинско имущество, доколкото съществуването на безсрочен договор за наем на такова би противоречало на специалните императивни нормативни законови разпоредби на ЗОС.

С оглед на изложеното, съдът намира, че за процесния период м. 07.2018г. до м.

06.2019г. страните не са обвързани от валидни облигационни правоотношения, като само на това основание искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан, независимо дали да налице останалите предпоставки за уважаване на иска.

За ползването на имота, след изтичането на срока му, наемателят дължи обезщетение за ползване, но не на договорно основание, а на основание чл. 59 ЗЗД, какъвто иск не е бил предявен в настоящето производство, доколкото ищецът твърди наличието на валиден наемен договор и търси плащане на сумите именно на договорно основание. Според трайната съдебна практика, когато собственик на имот е лишен от неговото ползване, доколкото същият се държи и ползва от друго лице несобственик, обедняването на собственика се изразява в пропуснатите от него наемоподобни доходи, които би получавал при отдаването под наем на имота. За процесния период имотът е бил ползван от ответника без правно основание, за което ищецът би могъл да претендира обезщетение, а не наем, но такъв иск не е предявен.

По иска за мораторна лихва:

Поради неоснователността на главния иск, неоснователен се явява и акцесорният 3 иск за лихва.

По предявения насрещен иск:

По така предявения иск в тежест на ищеца е да установи факта на плащането. Видно от приетата по делото ССЕ, неоспорена от страните, съгласно счетоводните записвания на ищеца, В. е заплатила 2166.40 лв. за периода 28.03.2017г. до 10.01.2018г. по договор от 11.11.2005г. и 2246.42 лв. за периода 01.08.2017г. до 10.07.2018г. по договор от 01.01.2017г. или сумата от общо 4412.82 лв.

В становище от 10.05.2022г., СО твърди, че е налице основание за задържане на платените суми, тъй като същите били платени на основание неформален договор за наем, който в счетоводната система на СО район „(район)” е обозначен под № (номер)/01.01.2017г. В отговора на насрещния иск отново поддържа, че е налице неформален договор за наем, като твърди, че наемните суми са платени по съществуващо наемно правоотношение.

От събраните по делото доказателства не се установи наличието на сключен договор от 01.01.2017г., при направено изрично оспорване от страна на В., а както беше посочено, съдът приема, че договорът от 11.11.2005г. е бил прекратен на 11.11.2015г. Сумите, предмет на насрещния иск са за период м. 03.2017г. до м. 12.2018г., тоест след като договора от 2005г. е бил прекратен, а такъв от 2017г. въобще не се установи да е сключван.

Действително по делото не се спори, че през посочения период преместваемият обект е бил разположен върху общинския терен, предмет за договора за наем. Доколкото обаче СО твърди че е налице основание за задържане на сумата на основание договор за наем, а съществуването на такъв не беше установено, съдът приема, че ответникът не доказа твърдяното от него основание за задържане на сумата.

Поради изложените съображения, не е налице и основание за спиране на производството по насрещния иск до приключване с окончателен съдебен акт в производството по спора за собственост на преместваемия обект, доколкото СО твърди основанието за получаване, респективно задържане на сумите, да е наемен договор, а не ползване без правно основание от страна на В..

Ето защо, предявеният насрещен иск следва да бъде изцяло уважен като основателен и доказан.

По разноските:

Ищецът своевременно е направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ответника, което съдът намира за неоснователно. В. е заплатила на адв. Д. 1200 лв. за процесуално представителство и по първоначално предявения и но насрещния иск. Следователно, доколкото липсва уточнение каква сума по кой иск е заплатена, съдът приема, че В. е заплатила 600 лв. по първоначалния 4 и 600 лв. по насрещния иск. Съобразно Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения и като взе предвид фактическата и правна сложност на делото и извършените процесуални действия, съдът намира, че не е налице основание за намаляване на адвокатското възнаграждение.

С оглед изхода на спора, на основание чл. 78 от ГПК, ищецът следва да заплати на ответника сумата от общо 1626.52 лв., представляваща направените по делото разноски, от които 176.52 лв. държавна такса по насрещния иск, 250 лв. депозит за ССЕ и 1200 лв. адвокатско възнаграждение.

По изложените съображения Софийски районен съд

РЕШИ:

ОТХВЪРЛЯ предявените от (община), район (район), със съдебен адрес (град), (адрес) срещу Н. И. В., ЕГН **********, с адрес: (град), (адрес), иск с правно основание чл.

422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 във вр. с чл. 232, ал. 2, пр. 1 от ЗЗД, за сумата от 1464.60 лв., представляваща неплатен наем по договор № (номер) от 11.11.2005г. за периода от м.

07.2018г. до м. 06.2019г., ведно със законната лихва от 28.01.2020г. до окончателното изплащане на вземането, както и иск с правно основание чл. 422, вр. чл. 86 ЗЗД за сумата от 151.43 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 10.07.2018г. до 10.06.2019г., като неоснователни и недоказани.

ОСЪЖДА (община), район (район), със съдебен адрес (град), (адрес) да заплати на Н.

И. В., ЕГН **********, с адрес: (град), (адрес), на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, сумата от общо 4412.82 лв., представляваща неоснователно получени суми за периода м. 03.2017г. до м. 12.2018г., ведно със законната лихва от 23.03.2022г. до окончателното изплащане на сумата.

ОСЪЖДА (община), район (район), със съдебен адрес (град), (адрес) да заплати на Н.

И. В., ЕГН **********, с адрес: (град), (адрес), на основание чл. 78 ГПК, сумата от общо 1626.52 лв., представляваща направените по настоящето дело разноски.

РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от връчване на препис от него на страните.

Съдия при Софийски районен съд: _______________________

5