Решение № 16870 от 16.09.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 16870 гр. София, 16.09.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 24 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ИРИНА СТ. СТОЕВА при участието на секретаря ЦВЕТЕЛИНА М. ГЕРГОВА като разгледа докладваното от ИРИНА СТ. СТОЕВА Гражданско дело № 20231110140503 по описа за 2023 година

Производството е образувано по предявени при условията на обективно съединяване от ищеца И. К. Д. срещу ДРУЖЕСТВО искове за прогласяване за нищожна клаузата, предвиждаща заплащане на такса за експресно разглеждане в сключен между страните договор за паричен заем № 9870238086 от 15.01.2022 г. (при предишно наименование на ответника по договора „ФИРМА“) поради противоречие със закона, заобикаляне на закона, накърняване на добрите нрави, и като неравноправна, както и за осъждане на ответника да заплати сумата от 29,63 лева, представляваща платена без основание по нищожната договорна клауза такса за експресно разглеждане на заема, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба - 20.07.2023 г., до окончателното й изплащане.

Ищецът твърди, че между страните е сключен договор за кредит № 9870238086 от 15.01.2022 г., по силата на който му бил предоставен от ответното дружество паричен заем в размер на 50,00 лева, при уговорен ГПР в размер на 48,20%, годишен лихвен процент - 39,42%, и срок на кредита до 20.01.2022 г. Съгласно договора ищецът следвало да заплати и такса за бързо разглеждане на документи в размер на 10,48 лева. С анекс от 15.01.2022 г. към договора за кредит на ищеца били отпуснати допълнително заемни средства в размер на 50,00 лева, като таксата за експресно разглеждане била определена 1 на 19,49 лева. С анекс от 15.01.2022 г. на ищеца бил отпуснат допълнителен заем в размер на 60,00 лева, като таксата за експресно разглеждане била определена в размер на 29,63 лева. Излагат се твърдения, че ищецът е погасил изцяло задълженията си по договора, включително и задължението за заплащане на такса за експресно разглеждане, като е заплатил по сметка на ответното дружество сумата в размер на 190,50 лева. Изложени са доводи, че клаузата от договора, предвиждаща възможността за начисляването на таксата, заобикаля изискванията на чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК, тъй като не представлява такса за допълнителна услуга, а такса, свързана с усвояването на кредита и администрирането му, чието начисляване е изрично забранено.

Предвид това се счита, че включената в съдържанието на договор за паричен заем клауза е недействителна на основание чл. 21, ал. 1 от ЗПК. Наред с това, ищецът счита, че по своя характер тази такса представлява начин за получаване на допълнително възнаграждение от кредитора, наред с договорната лихва, което противоречи на добрите нрави и води до заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 о т ЗПК, което е в пряко нарушение с разпоредбата на чл. 143, т. 19 от ЗПК. Поддържа се, че в процесния договор за кредит е посочен грешен размер на ГПР, а действителният такъв надвишава с пъти допустимия максимален праг, установен в чл. 19, ал. 4 о т ЗПК. Посочва се, че при посочване на ГПР в договора от 15.01.2022 г. не са взети предвид таксите за допълнителните услуги, в т.ч. за експресно разглеждане, които по същността си са разходи по кредита. По този начин било налице заобикаляне на изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника.

Следователно грешното посочване на ГПР било равнозначно на липса на този съществен компонент от съдържанието на договора съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което обуславяло извод за недействителност на целия договор за паричен заем на основание чл. 22 от ЗПК, в частност на процесната оспорена клауза. Посочва се, че платената от него такса за експресно разглеждане е платена без основание. Направено е искане за уважаване на исковите претенции и присъждане на сторените по делото разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответната страна „ДРУЖЕСТВО.БГ“ ЕООД, с който предявените искове се оспорват изцяло.

Оспорва таксата за експресно разглеждане да е нищожна. Излагат се твърдения, че при приемане на искането за отпускане на кредит ответникът е 2 предоставил на ищеца пълна и ясна преддоговорна информация, като по всяко време при кандидатстването са били посочени параметрите на процесния договор за кредит - възнаградителна лихва, размер на таксата за експресно разглеждане и общия размер на кредита, и ищецът е имал възможност да се откаже. Счита, че ГПР е формиран изцяло в съответствие със законовата формула, като оспорва таксата за експресно разглеждане да подлежи на включване в него, след като тя не се заплаща във връзка с договора, а е дължима за самостоятелна услуга, която се предоставя преди да се стигне до сключване на договор за кредит, и щом ползването на услугата не е задължително условие или гаранция за получаване на кредита или за получаването му при предлаганите условия. Твърди се, че ГПР е в законоустановените граници. Посочва се, че Общите условия на ответника, регламентиращи и оспорената клауза, били съгласувани с КЗП, поради което било неоснователно твърдението за противоречие с разпоредбите на ЗЗП.

Оспорва се процесната клауза да е в противоречие с добрите нрави, като се излага, че тя е уговорена в съответствие с принципа на свободното договаряне и таксата е еквивалентна на обема и значимостта на предоставената услуга на ищцата. Направено е искане за отхвърляне на исковите претенции и присъждане на сторените по делото разноски.

Софийски районен съд, след като взе предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

По делото е обявено за безспорно и за ненуждаещо се от доказване, че на 15.01.2022 г. е бил сключен Договор за потребителски кредит № 9870238086 между И. К. Д. и ДРУЖЕСТВО (при предишно наименование, вкл. по договора, „ФИРМА“), по силата на който ответникът е предоставил на ищеца заем в размер на 50,00 лева, при уговорен ГПР в размер на 48,20%, годишен лихвен процент - 39,42%, срок на кредита до 20.01.2022 г., такса за бързо разглеждане на документи в размер на 10,48 лева; че между страните е бил сключен анекс от 15.01.2022 г . към договора за кредит, като на ищеца били отпуснати допълнително заемни средства в размер на 50,00 лева, при таксата за експресно разглеждане в размер на 19,49 лева; между страните е бил сключен анекс от 15.01.2022 г., като на ищеца били отпуснати допълнително заемни средства в размер на 60,00 лева, при таксата за експресно разглеждане в размер на 29,63 лева; ищецът погасил изцяло задълженията си по договора, 3 включително и задължението за заплащане на такса за експресно разглеждане в размер на 29,63 лева, като заплатил по сметка на ответното дружество сумата в размер на 190,50 лева; ГПР по процесният договор бил изчислен въз основа главницата и договорната лихва по кредит.

По делото са приети като писмени доказателства копия от договора за кредит, преддоговорната информация, Общите условия на договора за кредит от 15.01.2022 г., декларация по ЗМИП, два анекса от 15.01.2022 г. Видно от последователно сключените в един и същи ден договор и анекси към него, на ищеца е била отпусната с договора сумата в размер на 50,00 лева при ГПР в размер на 48,2 % и такса за бързо разглеждане в размер на 10.48 лева. В деня на сключване на този договор са подписани между страните още два анекса за допълнително предоставяне на заети суми, като след втория и последен анекс таксата за бързо разглеждане след отпускане на допълнителната сума възлизала в размер на 29,63 лева.

С оглед приетите фактически положения районният съд достигна до следните изводи от правна страна:

Пред първоинстанционния иск са били предявени обективно, кумулативно съединени искове с правна квалификация по чл. 26, ал. 1, пр. 1, 2, 3 от ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 143, т. 19 от ЗЗП и осъдителен иск по чл.

55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД.

Отношенията между страните по процесния договор за заем са подчинени на специалния режим по Закона за потребителския кредит (ЗПК). В настоящия случай ищецът има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, тъй като става въпрос за вземане по договор за кредит, по който на ищеца е била предоставена финансова услуга по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП.

Съгласно ТР 1/2020 г. на ОСГТК, ВКС „Съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства.“.

Клаузите от сключения между страните договор и анексите към него, предвиждащи заплащане на такса за експресно разглеждане, са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. Разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК 4 установява забраната на кредитора да събира от потребителя такси за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, какъвто именно е характерът на посочената такса, поради което и на това основание уговорките се явяват нищожни. Посочената такса несъмнено се явяват разход по кредита и е следвало да бъде включен в ГПР. Същата води до увеличаване размера на възнаградителната лихва по договора, като по този начин се цели заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, според която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Това е в пряко нарушение на разпоредбата на чл. 143, ал. 2, т. 19 от ЗЗП. По този начин ответникът е заобиколил изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, което на основание чл. 21, ал. 1 от ЗПК води до нищожност на клаузата.

Клаузата за заплащане на таксата е сключена в нарушение на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. Добрите нрави са неписани общовалидни морални норми, които съществуват като общи принципи или произтичат от тях и са критерии за оценка на сделките. За противоречащи на добрите нрави следва да се считат сделки или отделни клаузи, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота и се използва недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг. В случая поемането на задължение от страна на заемополучателя да заплати възнаграждение за услуги, които са присъщи на кредитирането и би следвало да са безплатни за него, е уговорено единствено в интерес на кредитора. Те се кумулират към основно задължение на потребителя по договора за заем и увеличават тежестта на задължението на потребителя, като внасят значително неравноправие в правоотношението и превръщат престациите на страните в явно нееквивалентни. Уговарянето на допълнителни възнаграждения по договора за кредит третира неравноправно икономически по-слабия участник в оборота – в случая при кредит в краен размер на 160,00 лева потребителят дължи възнаграждение за таксата в размер на 29,63 лева, явяваща се около 1/5 от заетата сума. Налице е очевидна нееквивалентност на насрещните престации, накърняваща добрите нрави до степен на недействителност на уговорките. Подобна неравнопоставеност е налице още в договора – при първоначално заета сума от 50,00 лева е 5 предвидена такса в размер на 10,48 лева, явяваща се пак около 1/5 от заетата сума.

Недоказани се явяват твърденията на ответника, че на ищеца е била предоставена информация за условията по кредита, че ищецът изрично е заявил, че желае да се възползва от услугите, за които са начислени таксата, и че условията били индивидуално уговорени. Съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. В настоящия случай ответникът не доказа процесната уговорка в договора и е анексите за таксата да са били индивидуално уговорени, а напротив – видно от представените писмени доказателства за кандидатстването, информирането за кредита, договора и анексите, клаузата за таксата е стандартно предвидена във документите, изготвени предварително от ответника, върху който не се доказа потребителят да е имал възможност да влияе върху съдържанието.