Решение № 2155 от 05.05.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 2155 гр. Пловдив, 05.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Паолина Ст. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20255330113803 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от Н. А. Г. срещу „Сити Кеш“ ООД с която са предявени обективно кумулативно съединени искове за признаване за установено в отношенията между страните, че договор за потребителски кредит № **/** г., сключен между страните, е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК, и за осъждане на ответника да заплати на ищеца на основание чл. 55, ал.1 ЗЗД сумата в размер на 763,00 лева, представляваща недължимо платена сума по недействителен договор за потребителски кредит № **/** г., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 02.09.2025 г., до окончателното изплащане на вземането.

В исковата молба се излагат съображения, че на ** г. между страните бил сключен договор за потребителски кредит № **, по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 1100,00 лева при фиксиран лихвен процент от 50,00 % и ГПР в размер на 65,64 %. В чл. 5 от договора било посочено, че същият следвало да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчител, който следвало да отговаря на множество описани в договора изисквания, като в противен случай на основание чл. 11, ал.1 от договора се дължала неустойка в размер на 615,13 лева – разсрочено с вноските по договора. Ищецът бил заплатил на 1 ответника всички суми по договора. От правна страна се излагат съображения, че клаузата на чл. 11, ал.1 от договора е нищожна,доколкото е уговорена с цел да се заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Същата противоречала и на добрите нрави, доколкото неустойката излизала извън присъщите й обезщетителна, санкционна и обезпечителна нужди. Поради изложеното заплатената сума за неустойка била платена при начална липса на основание. С оглед посоченото се предявява исковата претенция и се претендират разноски в производството.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Сити Кеш“ ООД, с който се посочва, че е налице злоупотреба с процесулани права, доколкото ищецът образувал няколко дела за оспорване на една и съща клауза по различни договори. Поради изложеното се претендира производствата да бъдат съединени. От правна страна се излагат доводи, че клаузата за неустойка по договорите е действителна, доколкото са спазени всички изисквания на ЗПК. В договора е посочен ГПР и начинът му на формиране.

Неустойката не следвало да бъде включвана в него, доколкото задължението за нейното заплащане възниквало след сключване на договора. Тя представлявала санкция за неизпълнение на задължение на потребителя.

Също така последният имал право да се откаже от договора в случай, че не иска да заплати неустойката в 14-дневен срок от неговото сключване. Излагат се твърдения и че клаузата не противоречала на добрите нрави. По отношение на осъдителния иск, претенцията се оспорва по размер. Поради изложеното се претендира исковата претенция да бъде отхвърлена като неоснователна.

С Определение № 29287/12.11.2025 г., постановено по делото, е изискано гр. д. № 13805/2025 г. по описа на Районен съд Пловдив за преценка налице ли са предпоставките на чл. 213 ГПК.

С писмо изх. № 47344/17.11.2025 г. по описа на Районен съд Пловдив, е постъпило гр. д. № 13805/2025 г. по описа на Районен съд Пловдив. Същото е образувано по искова молба на Н. А. Г. срещу „Сити Кеш“ ООД с която са предявени обективно кумулативно съединени искове за признаване за установено в отношенията между страните, че договор за потребителски кредит № **/** г., сключен между страните, е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, т. 9 и т. 10 ЗПК, и за осъждане на ответника да заплати на ищеца на основание чл. 55, ал.1 ЗЗД сумата в размер на 702,00 лева, 2 представляваща недължимо платена сума по недействителен договор за потребителски кредит № **/** г., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 02.09.2025 г., до окончателното изплащане на вземането.

В исковата молба се излагат съображения, че на ** г. между страните е сключен договор за потребителски кредит № **, по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 1000,00 лева при фиксиран лихвен процент в размер на 44,50 % и ГПР в размер на 56,75 %. В чл. 5 от договора било посочено, че същият следвало да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчител, който следвало да отговаря на множество описани в договора изисквания, като в противен случай на основание чл. 11, ал.1 от договора се дължала неустойка в размер на 582,65 лева – разсрочено с вноските по договора. Ищецът бил заплатил на ответника всички суми по договора. От правна страна се излагат съображения, че клаузата на чл. 11, ал.1 от договора е нищожна,доколкото е уговорена с цел да се заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Същата противоречала и на добрите нрави, доколкото неустойката излизала извън присъщите й обезщетителна, санкционна и обезпечителна нужди. Поради изложеното заплатената сума за неустойка била платена при начална липса на основание. С оглед посоченото се предявява исковата претенция и се претендират разноски в производството.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Сити Кеш“ ООД, с който се излагат съображения, идентични с тези на постъпилия отговор на искова молба по гр. д. № 13803/2025 г. по описа на Районен съд Пловдив.

С Определение № 2933/09.03.2026 г., постановено по делото, е допуснато на основание чл. 214 ГПК изменение на размера на предявения иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца на основание чл. 55, ал.1 ЗЗД недължимо платена сума по недействителен договор за потребителски кредит № **/** г., сключен между страните, от сумата в размер на 763,00 лева на сумата в размер на 536,91 лева, като за разликата производството е прекратено на основание чл. 232 ГПК поради оттегляне на иска, както и е допуснато на основание чл. 214 ГПК изменение на размера на предявения иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца на основание чл. 55, ал.1 ЗЗД недължимо 3 платена сума по недействителен договор за потребителски кредит № **/** г., сключен между страните, от сумата в размер на 702,00 лева на сумата в размер на 524,02 лева, като за разликата производството е прекратено на основание чл. 232 ГПК поради оттегляне на иска.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

По делото е представен Договор за потребителски кредит № **/** г., сключен между страните, от който се установява, че ответникът е предоставил на ищеца сумата в размер на 1100 лева, която последният следвало да върне на 23 вноски, при фиксиран лихвен процент от 50,00 % и ГПР в размер на 65,64 %. В чл. 5 от договора било посочено, че страните се споразумяват, че договорът за кредит ще бъде обезпечен с поне едно обезпечение от следните: безусловна банкова гаранция или две физически лица – поръчители, които да отговарят на посочени в договора условия. Кредитополучателят следвало да осигури обезпечението в срок от три дни от сключване на договора. При неизпълнение в срок на горепосоченото задължение, съобразно чл. 11 от договора, длъжникът следвало да заплати на кредитора неустойка в размер от 615,13 лева

От приобщения по делото Договор за потребителски кредит № **/** г., сключен между страните, се изяснява, че ответникът е предоставил на ищеца сумата в размер на 1000 лева, която последният следвало да върне на 23 вноски, при фиксиран лихвен процент от 44,50 % и ГПР в размер на 56,75 %.

В чл. 5 от договора било посочено, че страните се споразумяват, че договорът за кредит ще бъде обезпечен с поне едно обезпечение от следните: безусловна банкова гаранция или две физически лица – поръчители, които да отговарят на посочени в договора условия. Кредитополучателят следвало да осигури обезпечението в срок от три дни от сключване на договора. При неизпълнение в срок на горепосоченото задължение, съобразно чл. 11 от договора, длъжникът следвало да заплати на кредитора неустойка в размер от 582,65 лева.

По делото е изготвена ССчЕ от вещото лице П. Й. Н.. Съобразно заключението по същата, в посочения в Договор за потребителски кредит № **/** г., сключен между страните, ГПР в размер на 65,64 % са включени 4 единствено главницата и договорната лихва. Ако към основните параметри на договора се добави и сумата за неустойка в размер на 615,13 лева, то ГПР би нараснал на 1128,56 %. По посочения договор за кредит ищцата е извършила плащания в размер на 1636,91 лева. От заключението на вещото лице следва и че в посочения в Договор за потребителски кредит № **/** г., сключен между страните, ГПР в размер на 56,75 % са включени единствено главницата и договорната лихва. Ако към основните параметри на договора се добави и сумата за неустойка в размер на 582,65 лева, то ГПР би нараснал на 1160,80 %.

По посочения договор за кредит ищцата е извършила плащания в размер на 1524,02 лева.

Съдът кредитира заключението на вещото лице като компетентно изготвено с необходимите знания и умения и обосновано. Същото не се оспорва и от страните в производството.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между „Сити Кеш“ ООД като заемодател и Н. А. като заемател, са възникнали два броя облигационни правоотношения по повод предоставянето на парични заеми. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключените договори за парични заеми по своята правна характеристика и съдържание представляват такива за потребителски кредит, поради което за тяхната валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление на Министерския съвет на Република България. Ал. 5- та на чл. 19 ЗПК (ДВ, бр.

35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) разписва, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

Съгласно чл. 11 от Договор за потребителски кредит № **/** г., сключен 5 между страните, и Договор за потребителски кредит № **/** г., сключен между страните, при непредоставяне от страна на потребителя в срок обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка. Разпоредите на чл. 5 от договорите и чл. 11 от договорите възлагат в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: едно или две физически лица- поръчители ( които следва да отговарят на горепосочените кумулативно поставени изисквания, при които ответникът предоставя кредитно финансиране ) или банкова гаранция. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 11 и чл. 5 от договорите и съпоставянето им с естеството на сключените договори за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузата на чл. 5 от договорите възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция за целия размер на вземането по договора (за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или физически лица- поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях (така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение). Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи на съда са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договорите изначално добавя вземането за „неустойка при липса на обезпечение” към всяка анюитетна вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземанията за неустойка, на практика представляват скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. Впрочем, невключването на вземанията за неустойка към разходите по договорите следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО (директивата адресира нелоялните 6 търговски практики), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.